Колин Фалконър
Харем (2)

1.

Родос, 1522

Тишината се нарушаваше единствено от равномерния ритъм на дъжда, който се процеждаше от стрехите на палатките и се изливаше в локвите кръв. Камили и хора мъчително газеха през калта, дори ноздрите на товарните животни потрепваха гнусливо при вонята, разнасяща се от болните мъже, а също и от мръсотията наоколо. Но най-мъчителна беше смрадта откъм крепостния ров.

Осемнайсет метра дълбок и четирийсет и два метра широк, на места ровът бе пълен почти догоре с разлагащите се тела на убитите. Миризмата на гниещи трупове тегнеше над всичко, просмукваше се в дрехите и кожата, нахлуваше остро дори в копринената шатра — светилището на самия султан, независимо от лампите с ароматни масла и парфюмираните кърпички, които събраните вътре генерали притискаха към носовете си.

Младият мъж, седнал на инкрустирания със седеф и черупки от костенурка трон, имаше вид на готова за скок пантера. Дръпнатите назад устни хищно оголваха зъбите му, докато мъжът изчакваше втория везир да му поднесе почитанията си. Дългите му аристократични пръсти се свиваха и разгъваха подобно на нокти на лешояд, лицето под копринения тюрбан бледнееше от гняв.

— Колко от хората на своя султан загуби днес? — изсъска той, сякаш ставаше дума за друг човек, а не за него самия. Такъв беше протоколът.

Лицето на втория везир беше потъмняло от кръв — на челото му имаше рана от сабя. Кръвта се беше спекла по черната му брада. Днес шест пъти повежда войската си в атака към пробива в стената под кулите „Свети Михаил“ и „Свети Йоан“ и шест пъти посивелите ветерани на Светия кръст покосяваха с мечовете си и острите си стрели многобройните му воини. Жените и децата по крепостните валове мятаха върху главите им изтръгнатите от улиците павета. Беше видял дори как един от техните бледи свещеници помага да изливат разтопена смола отгоре им. Някои от хората му се бяха разбягали. Тях Мустафа бе посякъл собственоръчно, след което бе повел войниците си за поредната атака.

Сега обаче за пръв път през този ден усети, че го обзема страх.

— Колко? — повтори въпроса си младият мъж на трона.

Мустафа се осмели да повдигне леко глава, за да срещне погледа на султана. Аллах да му е на помощ!

— Двайсет хиляди, господарю — прошепна той.

— Двайсет хиляди! — Султанът скочи от трона си и всички присъстващи, с изключение на един, неволно отстъпиха назад.

В последвалата продължителна пауза на неколцина от генералите им се стори, че чуват как Мустафа се опитва да преглътне.

Когато Сюлейман проговори отново, гласът му беше тих и съскащ. Като предсмъртен хрип, помисли си Мустафа.

— Ти настоя за провеждането на похода. В продължение на цели три столетия неверниците от тази крепост се отнасят с присмех и пренебрежение към османлиите. Дори Мехмед Фатих, завоевателят на Константинопол и баща ми Селим не успяха да ги прогонят от тук. Но ти увери своя султан, че този път ще е различно!

Мустафа мълчеше. Знаеше, че няма извинение за провала. А и не беше сигурен, че хората му ще го последват при нова атака.

Копринената роба на Сюлейман потрепваше на светлината на газените лампи, докато тялото му се тресеше от гняв. Ръцете му, свити в юмруци, висяха отпуснати от двете страни на тялото му. В ъгълчетата на устата му се беше насъбрала пяна.

— Още двайсет хиляди войници от армията на твоя султан тънат в калта в подножието на тази прокълната крепост, останалите са поразени от чума, а стените продължават да си стоят! Зимата наближава, хоризонтът вещае бури, които ще разбият флотата и ще уморят от студ остатъците от армията на твоя султан! И ако сега Сюлейман се обърне в отстъпление, значи ще трябва да повлече знамето на османлиите, знамето на исляма, в калта! Ти докара своя султан в Родос! Какво очакваш да направи той сега?

Мустафа продължаваше да мълчи.

— Ти настояваше за това! — изкрещя Сюлейман и заби пръст в гърдите на втория везир така, сякаш забиваше желязно копие. Обърна се към бостанджията, който изчакваше — мрачно и злокобно присъствие. Бързо махна с ръка на глухонемия и извика.

— Екзекутирай го!

Бостанджията пристъпи напред и с оттренирано движеше на единия крак и на ръката си за миг постави Мустафа на колене. Вдигна сабята над главата си, готов за удар.

Пири паша, великият везир, го изпревари. Направи крачка напред и вдигна умолително ръце, с което отвлече вниманието на чернокожия екзекутор. Острието на сабята блестеше на светлината на лампите.

— Велики господарю, моля ви! Пощадете го! Може и да е сгрешил, но се би като лъв пред крепостните стени! Видях го…

— Млък! — изкрещя Сюлейман и по брадата му потече слюнка. — Щом смяташ, че е толкова безценен, можеш да го придружиш по пътя му към рая!

Сякаш невидима ръка развъртя наточено острие из залата. Пири паша! Старият везир, който бе надживял Селим Страшни и в детските години бе учител на Сюлейман! Пири паша, който от самото начало беше против нападението на Родос.

Генералите и съветниците паднаха по лице в краката на младия султан и замолиха за пощада.

Само Ибрахим, соколарят, се осмели да се обърне към него.

— Господарю мой — прошепна Ибрахим, хвана ръката на Сюлейман, коленичи и целуна рубина на безименния пръст на дясната му ръка.

Сюлейман тъкмо се канеше да даде знак на бостанджията за трети път, когато позна младия човек в краката си.

— Ибрахим!

— Велики господарю, има и друг начин.

На останалите им се стори, че Сюлейман ще се отдръпне от младия соколар, който продължаваше да държи ръката му. Вместо това султанът рече.

— Разкрий ни го тогава.

— Според историята гърците са обсаждали Троя цели четиринайсет години — и то само заради някаква си жена! Та нима в такъв случай турците, тормозени от пирати, както и от нападенията, идващи от същия този остров в продължение на триста години, не биха могли да издържат обсадата една зима?

Бостанджията пристъпи от крак на крак. Сабята почваше да му тежи.

— Какъв е съветът ти, Ибрахим?

— Разправят, че когато някой от римските цезари атакувал остров, изгарял цялата си флота. Велики господарю, може би ако си построиш вила на този хълм, така че да се вижда добре от крепостта, защитниците ще разберат, че няма да отстъпим, докато не победим. Това ще прекърши духа им. А когато нашите войници усетят решителността ти, това ще ги зареди със смелост.

Сюлейман въздъхна и се отпусна назад на трона. Прокара показалец по един от тюркоазите, вграден в страничната облегалка.

— А какво да правя с тях? — попита той и кимна по посока на двамата мъже, коленичили на пода с приведени под сабята глави. Погледна към стария Пири паша и трепна. Как беше допуснал да му хрумне мисълта да го погуби?

— Достатъчно турска кръв беше пролята днес — рече Ибрахим. Какъв дипломат само, помисли си Сюлейман. Кимна едва забележимо с глава и бостанджията отново се скри в сенките.

— Много добре — каза им Сюлейман. — Султанът остава.