Колин Фалконър
Харем (17)

16.

Ески сарай

Къде беше тя?

Капи ага се огледа из засенчения двор, разкъсван между паническото желание да избяга и неустоимата нужда да остане и да я открие. Сенките го заблуждаваха.

Тя не беше там. Беше го предала.

Тялото бе истинският предател, помисли си той; пламъкът на чувствеността го привличаше към удоволствието и болката така, както пламъкът на свещта — мушиците. Същата плът, която можеше да го доведе до екстаза, с лекота можеше да го хвърли във всички възможни мъчения, което шейтанът, дяволът в лицето на главния бостанджия можеше да измисли.

Какво правеше тук? Тя също беше едно от дяволските изчадия, сега вече го знаеше със сигурност; беше му го доказала. Трябваше да намери начин да се отърве от нея, да поеме риска, ако можеше да се убеди, че няма трето посветено лице.

Но тогава щеше да загуби топлината на тялото й, усещането за топлите й гърди, притиснати към неговите, ненаситната и уста, забраненият екстаз, който му носеше. Не си представяше друго удоволствие, което може да се сравни с това, което бе намерил в сенчестия двор с неговите шепнещи фонтани, мраморна пътечка и бухлати чинари. Тук той преставаше да бъде евнух и ужасната, остра като бръснач, опасност го хвърляше в такова върховно удоволствие, че дори любовта му към живота избледняваше в сравнение с него.

Ала какво щеше да стане, ако и Хурем забременееше? Краят на тъмния тунел на плътта не се виждаше. В мига, в който последният спазъм на екстаза отминеше, на негово място се настаняваше черен ужас, завладяваше го, изпълваше го със студена смазваща паника. Тогава бягаше от прикътаната градина на неговото мъчение, кълнейки се пред себе си, че никога повече няма да се върне, обещавайки си, че ще намери начин да се отърве от нея.

Но тялото му го беше превърнало в свой роб. В продължение на дни и часове не можеше да мисли за нищо друго, освен за следващия път. Споменът за тялото й — мисълта за неговото собствено тяло, за способността му да бъде мъж отново — заличаваше всичко останало. Тези няколко минути в малкото дворче се бяха превърнали в смисъл на живота му.

Опита се да си внуши, че никога няма да ги разкрият.

Зад гърба му се разнесе шумолене на дреха и той се обърна.

— Хурем!

— Изплаших ли те?

Сърцето на Капи ага сякаш щеше да изхвръкне от гърдите му. Биеше толкова силно, че чак му причиняваше болка.

— Откъде се появи?

— Наблюдавах те. Бях зад една колона.

Той впи поглед в нея. Беше облечена в бели шалвари и гьомлек от тънка коприна с цвят на изумруд, разкриващ нежната извивка на гърдите й. Капи ага не можеше да откъсне очи от нея.

Хурем пристъпи напред.

— Да го направим. Бързо.

От зелената шапчица, закрепена на главата й, падаше прозрачен воал. Тя го отмести с рязко оттренирано движение на дясната си ръка. Капи ага я гледаше втренчено. Изглеждаше толкова овладяна, толкова спокойна. Никога ли не изпитваше страх?

Евнухът погледна към северната кула. Прозорците й го гледаха отгоре като две ужасяващи, черни очи. Вратите бяха заключени, напомни си той, но въпреки това дръпна Хурем към сянката на стената.

Хурем вдигна робата му и ръката й се плъзна по слабините му.

— Какво е усещането да бъдеш мъж отново? — попита тя.

Подиграваше ли му се? Зачуди се, както се беше чудил хиляди пъти, защо момичето вършеше всичко това. Само от физическа страст ли беше водена? Съвсем нищо ли не изпитваше към него.

— Ти си я убила — промълви той.

— Вината е на Муоми. Отварата, която трябваше да причини аборт, се оказа прекалено силна.

— Направила си го умишлено.

— И какво, ако е така? Мислиш ли, че съм по-лоша от теб? Ти щеше да убиеш и двете ни, ако това можеше да спаси главата ти.

Шалварите й лежаха върху белия мрамор. Тя разкопча трите диамантени копчета на гъомлека си. Капи ага се опита да отмести очи от дребното, стегнато тяло, да се съсредоточи върху лъжите и истините, които лицето й би могло да издаде.

— Тя ти беше приятелка.

— Докато за теб бе просто една непозната. Оплоди я, както си вървеше през двора.

Тя се облегна на стената. Капи ага усети как устата му пресъхва. Хурем го наблюдаваше със своята иронична полуусмивчица, осъзнавайки напълно, че той няма никаква власт над нея.

Зърната на гърдите й се бяха втвърдили. От желание или от студ? Мислеше, че знае отговора на този въпрос. Нямаше значение. Беше толкова възбуден, че чак се гордееше със себе си. Колко истински мъже биха могли да се похвалят с подобна ерекция? Хвана Хурем за китките и я притисна към стената.

— Един ден може би ще те запозная с Босфора. — Сложи дясната си длан върху гърлото й. Шията й беше малка и пръстите му лесно я обгръщаха. Спусна ръка по рамото и гърдата й, стисна я с всичка сила с надеждата да накара Хурем да извика. Но очите й го гледаха, без да мигнат, студени и зелени.

— Казват, че е доста бурен по това време на годината. Внимавай сам да не паднеш в него. — Тя вдигна ризата си и обви крака около бедрата му, придърпвайки го към себе си. Хвана крайчеца на робата му, направи я на топка и я пъхна в устата му, за да заглуши стенанията, които издаваше, докато проникваше в нея. Фонтанът не би могъл да прикрие подобен звук.

Капи ага не можеше да диша. Усещането бе невероятно силно и напълно го завладя. Впи зъби в копринената топка в устата си и усети, че целият му самоконтрол го напуска. Омразата се надигна в гърдите му. Омраза, породена от властта, която Хурем имаше над него, омраза към всички жени, омраза към самия него заради слабостта, която проявяваше. Тялото му се затресе.

Хурем обви ръце около шията му и се придвижи напред. Копринената й плът обхвана цялата дължина на ерекцията му.

— Дай ми семето си — прошепна му тя. — Искам го всичкото!

Оргазмът му го накара да политне над бездната, запрати го в разтърсващо, ослепително блаженство. За няколко секунди той се почувства свободен — от нея, от зависимостта си от жените — и цял се отдаде на усещането. Не искаше да излиза от него. Беше подобно на смърт и ако можеше, щеше да направи така, че да се загуби завинаги в него. Струваше му се, че оргазмът му ще продължава вечно. Но той отмина и след него останаха само студената вечер и страхът.

Животът беше като капан. Не можеше да избяга. Търсеше изход, но всъщност се оставяше да го водят за носа към заколение.

Капи ага не научи за успеха си от Хурем. Един ден се събуди и установи, че целият дворец е развълнуван от мълва: новата икбал беше бременна!

Облекчението му бързо се смени с безмълвен ужас. Какво трябваше да направи сега? Не можеше отново да отиде в градината. Обладаването на една кадъна на султана бе невъобразимо престъпление. Но ако не отидеше, какво щеше да стори Хурем? Щеше ли да го издаде? Нима би могла, без да издаде и самата себе си?

После го осени друга мисъл. Ами ако детето беше от него?

Беше безпомощен. Нямаше какво друго да прави, освен да чака.

Разбра, че няма как да прочете мислите й. Беше просто пионка в една игра, която не разбираше. От мига, в който бе отворил онази порта за пръв път, за да съблазни една от одалиските на султана, бе загубил властта над собствения си живот.