Колин Фалконър
Харем (63)

62.

Сюлейман някак изведнъж се състари. Сякаш времето бе замръзнало като фонтаните в Ески сарай. Промяната му не беше физическа. В брадата му нямаше повече сиви косми от преди, гърбът му продължаваше да е все така изправен — нямаше накуцване, нямаше белези.

Може би лошият му вид се дължеше на кожата му — беше обрулена от дългата зима в пустинята и в планините, и това подчертаваше бръчките му; а може би идваше от поведението му — сякаш персийската пустиня бе изсмукала всичките жизнени сокове от него. В султана нямаше плам, нямаше дух. Изглеждаше съкрушен.

Той седеше пред ниската масичка, загледан незнайно в какво, с ръце, стиснати в юмруци и отпуснати в скута. Хурем остави таблата и коленичи до него.

— Какво те мъчи, господарю?

— Ибрахим… — измърмори Сюлейман.

— Господарю?

— Какво да направя, малка роксолана?

— Обвини ли го заради писмото?

— Чаках той да ми признае. Но признанието така и не дойде. Какво да правя сега? Да изправя Рустем пред него ли?

— Ако го направиш, той може ли да намери правдоподобно оправдание?

Сюлейман поклати глава.

— Исках само сам да ми признае. Не понасям лъжите му. Подписът на писмото бе поставен под дубликата на моя печат. Какво извинение може да намери за това?

— И въпреки всичко?

— И въпреки всичко го обичам, Хурем. Не така, както обичам теб, но все пак го обичам. Какво да правя?

„Да го екзекутираш“, отвърна наум тя. Всяко друго действие би поставило всички в опасност. Как беше възможно Сюлейман да се колебае толкова дълго!

— Прати го в изгнание, така както направи с Ахмед паша.

— Ахмед паша използва заточението, за да организира бунт. Нима мога да се осмеля да поема подобен риск с Ибрахим?

Не, разбира се, помисли си Хурем.

— Той ти е приятел от много време, господарю. Зная, че го обичаш като брат. Не търси съвета ми в този случай.

— На кого другиго бих могъл да вярвам?

Тя го погали по страната, почувства как той притиска лицето си към дланта й.

— Ибрахим е най-великият везир, който си имал.

— Да, малка роксолана, но сега амбицията и алчността му са взели връх над него. При обратния път от Багдад допусна санджак бейовете на Кайро и Сирия да разположат лагерите си най-безгрижно в долината, без възможност за бягство. Като сераскер би трябвало да защитава гърба на войската от атаки. Вместо това повече го интересуваше безопасността на топовете коприна, които бе задигнал от Персия. Позволи на кавалерията на шаха да нанесе най-голямото поражение, което армията ми някога е претърпявала. Вместо да празнуваме победата, се върнахме в Стамбул да ближем раните си. И всичко това — благодарение на нашия „сераскер султан“!

Хурем взе ръката му в своята.

— Той е заговорничил против османския трон. По твоите собствени думи е виновен, задето е пренебрегнал задълженията си. Господарю, разбирам болката ти, но какво друго би могъл да направиш?

През прозореца се виждаше как слънцето се спуска над хоризонта и обагря заснежените покриви на Стария дворец в розово.

— Тази вечер ще дойде в Топкапъ сарай, за да вечеря насаме с мен.

Хурем отпусна глава на рамото му. Човек трябваше да е пълен глупак — като Ибрахим! — за да загуби подобна лоялност.

— Какво ще му кажеш, господарю?

— Никога не съм допускал, че този ден ще настъпи.

— Никой от нас не знае какво ще му донесе бъдещето. Само си представяме онова, за което си мечтаем.

— Не мога да отнема живота му, Хурем. Дал съм му думата си.

— Господарю?

— Обещах му, когато го направих свой везир — заклех се пред Бога, че докато съм жив няма да има повод да се страхува от мен. Има клетвата ми.

Двамата дълго седяха в мълчание. Сенките пълзяха по килимите. Пажовете безшумно се движеха из стаята, за да запалят свещите и газените лампи.

— Трябва ли да умре? — прошепна накрая Хурем.

— Законът го повелява.

— В такъв случай има начин, господарю, въпреки че се притеснявам дори да го прошепна. Но ако това ще сложи край на твоите мъки…

— Кажи ми.

— Заклел си се да не го лишиш от живота му, докато си жив. Тогава нареди заповедта ти да бъде изпълнена, докато спиш. Мюфтиите твърдят, че когато човек спи, той не е наистина жив. Сънят е като малка смърт. Значи можеш да приложиш закона и да изпълниш дълга си към трона и исляма, без да нарушаваш клетвата си.

Сюлейман дълго мълча.

— Така да бъде — рече накрая.