Колин Фалконър
Харем (83)

82.

Топкапъ сарай, 1553

В продължение на повече от десетилетие сабята на екзекутора бе надвиснала над главите на децата му. Дори и самият Цар на царете не бе в състояние да стори каквото и да било, за да защити живота на своите синове след смъртта си, защото собственият му прадядо Фатих, завоевателят на Стамбул, бе създал този кървав канун:

„Улемата разрешава следното: онзи от знатните ми наследници, който седне на трона, да нареди екзекуцията на всичките си братя в името на запазването на мира в този свят. Нека отсега нататък да се придържат към този закон.“

Годините на царуването му ставаха все повече и повече. Сюлейман усещаше първите разяждащи признаци на старостта и съмнението. Последствията от факта, че и той е смъртен като всички останали, го преследваха неизменно. В това беше тяхната слабост, мислеше си той. Никога нямаше да се превърнат във велик народ, ако кръвопролитията между братя и синове не престанеха.

Това съмнение бе започнало преди години. Една вечер тя бе изложила проблема пред него и за пръв път бе изразила безпокойството си.

— Страхувам се — бе прошепнала тя на Сюлейман, докато лежеше в прегръдките му.

— Страхуваш се? От какво, малка роксолана?

— Не за себе си. За синовете си.

— Няма от какво да се страхуваш.

Тя положи глава на гладките му голи гърди.

— Господарю мой, когато умреш — дано този ден никога да не настъпи! — за мен вече няма да има смисъл да живея, така че не се страхувам от нищо. Но когато Мустафа се възкачи на трона, според кануна на Фатих той ще трябва да се отърве от всичките си братя, за да затвърди властта си…

— Вече сме надраснали подобно варварство. Това повече никога няма да се случва.

— А, господарю, не Мустафа е този, от когото се страхувам. Той има добро сърце и винаги е проявявал добрина към синовете ми, дори към бедния Джихангир.

— Каква е причината за притесненията ти тогава?

— Господарю, страхувам се от онези, които могат да го наобиколят, когато току-що е седнал на трона и не е свикнал да управлява, преди да е осъзнал с каква власт разполага. Знаем, че Мустафа ще е следващият султан, но кой ще е неговият везир? Дали някой съсухрен евнух като Ахмед паша, например, ще прояви милост към бедния Джихангир? Съмнявам се, че дори и астролозите няма да са в състояние да предскажат какво ще планира агата на еничарите срещу Селим, понеже той не може да язди. Какви капани би поставил някой завистлив паша пред Баязид само защото не може да се мери с талантите му? Еничарите и членовете на Дивана и без това вече се хващат за всяка дума и действие на Мустафа, хвърлят се отгоре му като прегладнели кучета. Това ме кара да се страхувам.

Сюлейман я притисна по-плътно към себе си. Горката Хурем. Беше права. Той не можеше да стори нищо, с което да защити нея и синовете й след смъртта си. Разбира се, Селим и Баязид трябваше да се възползват от шансовете си, така както той беше направил някога. Но какво щеше да стане с нещастния гърбушко Джихангир? Мустафа бе дал дума на Сюлейман и въпреки това…

Независимо от огромната си власт приживе, той бе безсилен след смъртта си.

Трябваше да разчита на благородството на Мустафа. Сюлейман го бе наблюдавал как расте от бебе. Беше толкова лоялен, колкото и храбър, а също и справедлив. У него нямаше злоба или притворство. Мустафа беше добрата ръка, справедливата ръка, в която да предаде знамето на Мохамед.

— Той е справедлив млад мъж, малка роксолана.

— Но майка му е все още жива. И ме мрази.

Да, Гюлбехар! Беше разполагала с цели десет години, за да трупа горчилка в Маниса. Когато Сюлейман умреше, тя щеше да стане валиде-султан. Щеше ли да настоява Мустафа да приложи закона на Фатих?

— Какво мога да направя?

— Никога не умирай.

Той се усмихна в тъмното, поласкан от отговора й. Ах, малката му роксолана!

— Всички умираме. Това е пътят, който Бог е предначертал за всеки един от нас.

— В такъв случай ще се моля да имам приятели в Дивана, които да надигнат глас в моя защита. Може би Рустем…

Сюлейман се усмихна на мъдростта й. Рустем паша, неговият зет! Да, той със сигурност щеше да защити съпругата си и нейните братя. Беше все още млад и беше доказал лоялността си при онази случка с Ибрахим.

— Мустафа няма да ти причини зло, малка роксолана. Османлиите вече не се избиват един друг. Имаш думата ми.

Но когато великият везир на Сюлейман, Ахмед паша, почина от чума, султанът пренебрегна закона на унаследяването на поста и провъзгласи за везир собствения си зет.

Човекът, който никога не се усмихваше, стана вторият най-могъщ мъж в Османската империя.

Въведоха Аббас при везира. Той направи церемониалните теманета и позволи на пажовете си да помогнат на огромното му туловище да се настани върху килима. Рустем си напомни, че този гротескно изглеждащ евнух не е негов господар, той просто повтаряше думите на онази, на която беше подчинен. Пурпурната коприна на робата му приличаше на султанската палатка, помисли си Рустем.

Но не позволи на мислите да се изпишат върху лицето му. Аббас бе незначителен. Той беше просто инструмент, проводник на гласа, ушите и сърцето на султанския селямлък.

— Позволи ми да ти поднеса поздравленията си заради огромното щастие — поклони се Аббас. — Господ наистина ти се усмихва. Да бъдеш везир на най-великия от всички османски султани е истинска благословия.

Всевишният нямаше пръст в това, мислеше си Рустем. Той просто притежаваше повече изобретателност от всички онези глупаци в Дивана.

— Дължа му хиляди благодарности.

— Наистина. Както и да е, моята господарка ме помоли да ти напомня, че въпреки, че Аллах е велик, има моменти, когато неговата щедрост — както и отмъстителността му, — могат да се нуждаят от навременната намеса на по-земни агенти.

Какъв изкусен език има, помисли си Рустем.

— Предай на господарката си, че няма да забравя.

— Точно така — кимна Аббас. — Именно заради това съм тук. Да обсъдим многото начини, по които можеш да докажеш, че си спомняш.

Рустем плесна с ръце и черните му пажове се спуснаха да носят шербети и халва, докато той и евнухът разговаряха насаме.

— Предполагам, че си чул какви слухове се носят из базарите? — попита Аббас.

— Както знаеш, из базарите не се разнасят само слухове, предавани от ухо на ухо, Аббас. Продавачите буквално си крещят един на друг, докато коментират как нашият султан е загубил апетита си към битките.

— Подобни приказки са опасни.

— Именно. Но какво може да се направи, Аббас? Напоследък той намира величие единствено в грандиозното дело по преустройството на този град. Прекарва повече време с архитекта си Синан, отколкото с генералите си.

— Пренебрегва свещения си дълг към Аллах. Като Защитник на вярата, той е обещал да носи знамето на Мохамед в полетата на бойните действия.

Рустем се зачуди накъде биеше евнухът. Аббас и господарката му бяха толкова загрижени за знамето на Мохамед, колкото и за цената на пъпешите на пазара. Онова, което ги вълнуваше, разбира се, беше Мустафа. Всички трябваше да внимават с такъв шахзаде, яхнал коня си в очакване.

— Чул ли си и другите слухове от бараките? — попита везирът.

— Няма човек в Стамбул, който да не ги е чул. Приказките са толкова много, че напомнят за тътена на приближаваща далечна армия.

— Никой от нас не се съмнява в риска. — Но в този случай не биваше да се действа прибързано. Мизата трябваше да бъде внимателно преценена, преди да бъде взето каквото и да било решение. Надяваше се, че господарката на Аббас осъзнава това.

Както винаги, проблемите бяха започнали от Персия. Шах Тамасп за пореден път нападаше източната им граница, измъчваше и избиваше мюфтиите и разпространяваше суфавидската си ерес. Набираше все повече смелост, докато Сюлейман съчиняваше стихове, диктуваше закони и одобряваше планове за строителството на джамии, докато прекарваше лятото си в Адрианопол и Чамлика. В същото време еничарите му бяха жадни за действие, все по-нетърпеливи и недоволни от бившия завоевател на Родос. Все по-открито говореха за обожавания от тях Мустафа, за харизматичния наследник, който чакаше да седне на трона, а първите сребърни косми вече прошарваха брадата му. Той нямаше да се поколебае да ги поведе срещу персите еретици, казваха. Щеше да им даде нови победи, кръв и плячка — всичко, за което мечтаеха.

Но неговата зора щеше да предизвести заника на много животи, мислеше си Рустем. Този на Хурем. И неговия собствен.

Някъде откъм градините прозвуча камбана, отмерваща часа.

— Какво очаква господарката Хурем от мен? — попита везирът.

— Просто да не забравяш къде трябва да бъде насочена твоята лоялност.

Нямаше как да забрави, рече си Рустем.

— Разбирам — каза кратко той.