Колин Фалконър
Харем (40)

39.

Ески сарай

По ирония на съдбата я бяха разпределили при отговорничката на царския гардероб, помисли си Аббас. Тя беше показала майсторството си в областта на бродерията и киайята беше признала, че е много доволна от нея.

Завари я приведена над една сатенена роба, която приготвяха за малкия Баязид — бродираше някакъв мотив със златен конец. Когато го съгледа, тя се сепна и той я спря.

— Седни — каза й Аббас.

Джулия се подчини.

— Погледни ме — прошепна й той.

Тя вдигна лице и той забеляза как веждите й неволно се смръщват. Белегът му беше изключително грозен, помисли си той. Особено при добро осветление и отблизо — както в случая. По-добре кинжалът да беше извадил окото му напълно, вместо да остави бялото да гледа втренчено. Зачака върху идеалното и овално лице да се появи някакъв знак, че го е разпознала, но напразно. Нищо.

— Знаеш ли кой съм?

— Кислар агаси.

— Да, кислар агаси. Докато си в харема, твоето добруване е моя отговорност. Разбираш ли?

Джулия кимна.

— Грижат ли се добре за тебе?

— Киайята е много мила с мен.

Аббас кимна. При всички случаи — по-добра от предишната. Старият ага му беше доверил, че Хурем бе наредила да ампутират единия крак на предишната киайя и после да я изпратят в Диарбекир.

— Виждам, че вече си научила малко турски.

— Открих, че имам ухо за това.

— Значи, освен много красива, си и много умна. — Но винаги съм го знаел, рече си наум Аббас. Как ли щеше да реагира, ако сега й заговореше на нейния роден език? Дали тогава щеше да го познае?

— Ти си гяурка, християнка, нали?

— Да.

— Това няма да ти помогне тук. Никой няма да те накара да смениш вярата си насила, но ще се издигнеш по-бързо, ако изучиш Корана. Дали ли са ти екземпляр?

— Не го разбирам. На арабски е.

— В такъв случай трябва да се научиш да четеш на арабски. — Той понижи глас и каза по-мило: — Трябва да забравиш за Венеция. Онзи свят е изчезнал за теб. Нищо не е в състояние да те върне там.

— Знам.

Той се загледа в нея, мъчеше се да измисли какво още да й каже. Внезапно осъзна какво би било усещането да си дух — способен да виждаш физическия свят, но неспособен да бъдеш част от него. Тя не го позна, но и да го беше сторила, какво щеше да се промени? Той не искаше съжалението й, не би го понесъл. Пък и какво друго чувство би могла да изпита към него след всичкото това време?

— Ако имаш нужда от нещо, кажи ми.

Тя сведе глава. Той се поколеба. Беше толкова красива! Дори я беше виждал и гола. Високо от решетъчното прозорче на хамама я беше наблюдавал и беше копнял за нея така, както навремето, когато още беше истински мъж. Срамуваше се, че я шпионира, но на никого не вредеше по този начин, освен на себе си. Беше й се възхищавал така, както човек би се възхищавал от велико произведение на изкуството. Тя продължаваше да бъде най-красивото същество, което някога бе виждал.

Болката в гърдите му внезапно го завладя целия и той почувства, че не може да диша. Защо Господ не се смилеше над него? Защо не сложеше край на мъките му?

— Господарю?

Разбра, че се е втренчил в нея.

— Всичко наред ли е?

— Да, няма нищо.

Нямаше какво повече да й каже, затова се извърна и излезе от стаята. Бавно извървя мрачните коридори на харема, за да стигне до малкото килерче, което сега беше негов дом. Щом се озова вътре, седна на леглото, отпусна глава на ръцете си и заплака.

 

 

Хафизе султан зарея поглед над куполите към Мармара — гладко като оцветено в розово стъкло под късното следобедно слънце, със сивите гърбици на островите. Под прозореца в градината чинарите разперваха разкошната си зеленина, а клоните на черешите се превиваха от плод.

Тя насочи поглед навътре към стаята и към трите малки момченца с плитки шапчици и шалвари, които стояха пред нея със скръстени пред туниките си ръце и се опитваха да не я гледат. Меките им ботушки с отчаяно нетърпение пристъпяха по мраморния под.

— Е, кажете ми, момчета, съвестно ли залягате над уроците си?

Баязид и Мехмед обърнаха очи към по-големия си брат в очакване той да отговори, но Селим само изсумтя и продължи да гледа в пода. Накрая Баязид се нагърби с тази отговорност.

— Да, бабо — каза той.

Хафизе ги огледа още веднъж. Баязид и Мехмед бяха красавци, помисли си тя. Бяха наследили издължените крайници и хубостта на баща си. Но що се отнасяше до Селим, не беше сигурна. Кога бе успял да надебелее толкова? И защо позволява на Баязид да отговаря вместо него? Селим беше на осем години, време беше да се научи да изразява мнението си.

— Усвояваш ли Корана, Селим?

— Учителят ни бие — измърмори той.

— Защо ви бие? Мързеливи ли сте?

— Не знам — отвърна Селим, без да вдига поглед.

Хафизе огледа сребърната табличка на масата пред нея, върху която бяха подредени парчета от любимия й деликатес рахат локум. Сладкарите й го приготвяха специално за нея всеки ден, за да е пресен. Правеха го от смачкано бяло грозде, грис, брашно, розова вода, кайсиеви ядки и див мед. Тя си избра едно парче и го пъхна в устата си; широкият ръкав на робата й прошумоля.

— Искате ли локум, деца?

Момчетата нетърпеливо приближиха, макар главите им да продължаваха да бъдат наведени. Хафизе забеляза, че Баязид и Мехмед си взеха само по едно парче, докато Селим награби три.

Валиде-султан ги гледаше и се чудеше дали някой от тях един ден щеше да стане шахзаде. Никой от тях не можеше да се сравнява с принц Мустафа, но ако с него се случеше нещо…

Баязид и Мехмед имаха добри качества. Но все още бяха много малки. Времето щеше да покаже. Ами Селим? Слава на Бога, че имаше двама силни и здрави братя!

— Кажете ми какво сте научили — настоя Хафизе.

— Аз мога да хвърлям копие от гърба на коня! — извика Баязид.

Хафизе изненадано го погледна.

— Но ти си само на шест години! — промълви тя.

— Мога и да уцелвам мишена със стрела!

— Ами Корана?

Баязид отново сведе поглед. Смушка Мехмед, който, без да поглежда баба си, изрецитира десет стиха от първата сура на Корана. Хафизе плесна доволно с ръце и Мехмед се изчерви до корените на косата си.

— Ами ти, Селим? Какво знаеш от Корана?

Селим само сви рамене, без да казва нищо.

— Хайде, Селим. Ти си три години по-голям от Мехмед. Кажи ми първата сура. Досега трябваше да си я научил.

Селим измърмори със запъване първите пет строфи и спря.

— Не мога да си спомня повече, бабо.

Хафизе свъси вежди. Можеше да се опита да го придума да продължи, но се отказа. Глупаво момче! Нищо чудно, че учителите му го биеха! На неговата възраст Мустафа можеше да изрецитира цялата първа глава, без да си поеме дъх! Устните й се свиха в тънка бледа линия.

— Уморена съм — рече тя. — Елате да целунете баба си, момчета, после си вървете.

Баязид и Мехмед покорно я целунаха. Селим бе последен. Устните му едва докоснаха страната й. Видя го как на излизане награбва цяла шепа локум и го пъха в гънките на робата си. За малко да го повика и да му се скара, но не го стори. Какъв смисъл имаше?

Наблюдаваше ги, докато играеха край фонтана под прозореца й. Селим показа на по-малките си братя локума, който беше задигнал. Но щом те протегнаха ръце към него, той бързо натъпка парчетата в устата си. Наведе се така, че да могат да го видят как дъвче, присмивайки се на протестите им.

Хафизе отвратено се извърна. Да, дебел и глупав. И жесток.

Слава на Бога за Мустафа.

 

 

В Залата на кралете има валута, с която златото не може да се сравнява. Парите са играчка, символ, награда. Сами по себе си те нямат никаква стойност. Единственото нещо, което би могло да бъде разменено за власт и живот, е информацията.

Именно информацията водеше Аббас в малката канцелария на държавната съкровищница всеки следобед на последния ден от седмичните заседания на Дивана. В стаята на дефтердаря Рустем той пиеше чая на дефтердаря, ядеше от халвата му и слушаше онова, което се изливаше от устните на Ибрахимовия избраник.

— Какви са новините от харема, кислар агаси? — попита Рустем.

— Както винаги, господарката Хурем превръща в ад живота на слугините и останалите хури.

— А валиде-султан?

— Боледува. Лекарите й изпращат отвари, но не й помагат особено.

Рустем кимна, но по лицето му не можеше да се прочете нищо. Сигурно се чудеше колко дълго щеше да оцелее главният евнух, когато Хафизе си отидеше. Аббас многократно си беше задавал същия въпрос.

— Имам за теб троха, която очаквам да разчоплиш — каза Рустем.

Аббас кимна и зачака. Троха! Този арогантен, мрачен човечец! Винаги се отнасяше снизходително с него. Дали защото Ибрахим бе негов покровител, или защото беше смел по природа? Нито едно от двете не струваше кой знае колко в двора. Трябваше да го е разбрал досега.

Разбира се, даваше му само информацията, с която Ибрахим искаше той да разполага. Но не в това беше въпросът. Тук нямаше значение на кой господар служиш, стига да ти плащаха и животът ти да не беше в опасност. Какво друго му трябваше на човек?

— Чул ли си биенето на военните барабани?

— Да, както и чуковете на ковачите в Галата, които ехтят ден и нощ. Отново ще се бием с Фредерик.

— Обаче тази кампания ще е различна.

— В какъв смисъл?

— Този път армията ще бъде водена от великия везир.

Аббас смръщи вежди, опитвайки се да схване смисъла на чутото.

— Че кой друг би могъл да бъде сераскер?

— Именно. Никой не би могъл да го замени, слава на Бога. Особено след като султанът предпочита да остане тук, в двореца.

Аббас не можеше да повярва на ушите си.

— Вярно ли е това?

— Още една троха за теб, кислар агаси. Господарката Хурем е тази, която го е убедила да зареже задълженията си на полето на войната.

Тя възнамерява да го ангажира с далеч по-миролюбиви преследвания, докато еничарите се бият срещу хората на Фредерик пред стените на Виена.

— Господарят трябва да е полудял!

— Или обсебен.

— Султанът никога няма да изостави армията си.

Рустем се прозина.

— Скоро целият дворец ще научи новината, кислар агаси. Хафизе султан ще ти бъде много благодарна, ако пръв й я съобщиш.

И може би валидето най-сетне ще предприеме нещо срещу тази отровна малка кучка Хурем, помисли си Аббас. И дано наистина да го стореше, иначе никой от тях нямаше да оцелее, щом валиде-султан си отидеше от този свят.

Това се отнасяше включително и за господаря на Рустем.