Колин Фалконър
Харем (69)

68.

Босфора, недалеч от Чамлика

Избягаха от горещината на августовската вечер, намирайки спасение върху гладките спокойни води на Босфора. До хълма Сераглио винаги стоеше закотвена златисточерна ладия и Сюлейман често си почиваше на нея заедно с Хурем и трима глухонеми, застанали на руля и на греблата. Запалените факли хвърляха дълги сенки във водата.

Седяха в каютата на кърмата, скрити зад тежките завеси от черно кадифе. Хурем надникна навън само веднъж и погледът й се спря върху обраслите с кедрови дървета гробища на Чамлика.

Сюлейман беше притихнал, потънал в мисли. Беше се променил след смъртта на Ибрахим. В началото тя си мислеше, че с течение на времето душата му ще се успокои, но вместо това острието на вината се забиваше все по-дълбоко. Той вече рядко се смееше. Беше освободил всички певци от двореца и бе наредил инструментите им да бъдат изгорени. Рядко молеше и нея да му посвири. Казваше, че музиката на виолата й му напомняла прекалено много за Ибрахим.

Беше се превърнал в аскет и се самонаказваше. Например беше наредил да приберат любимия му сервиз от зелено-бял китайски порцелан в съкровищницата и сега се хранеше само от глинени съдове. Беше си пуснал рядка брада и нито капка вино не бе докосвала устните му от смъртта на Ибрахим насам.

— Консултирах се със Синан — каза й той. — Начертал е планове, които искам да видиш.

— Да не би да се каниш да издигнеш джамия в моя чест, господарю?

— Светотатство е да се шегува човек по този начин.

— Мислех, че ти харесва да съм порочна от време на време.

— Накарах го да направи план за нов дворец върху руините на Ески сарай. Вярвам, че този път е надминал себе си.

— Той винаги надминава себе си — рече Хурем. Сюлейман бе напълно обладан от идеята за преустройството на Стамбул, помисли си тя. Сякаш някоя нова джамия или училище биха могли да изтрият кръвта на Ибрахим от стените на двореца.

— Искам да разгледаш плановете и да дадеш одобрението си.

Хурем се нацупи и скръсти ръце пред гърдите си.

— Толкова ли е ужасно да ме имаш край себе си в двореца? Нима не можеш да изтърпиш присъствието ми там дори и миг повече?

— Знаеш, че не е така. Но в двореца няма място за харема. Невъзможно е всички тези жени да останат там.

— Разбира се, че е възможно. Човек може да препуска цял ден между Четвъртия двор и Сераглио и пак да не стигне до хълма.

— Огромно преувеличение, малка роксолана.

— Има достатъчно място, където да се строи.

— Имам и други съображения.

— Какви са те?

— От държавно естество.

— Звучи толкова помпозно, господарю.

— Харемът просто не може да бъде част от двореца на султана — ядосано отвърна Сюлейман. — Винаги е било така.

— Харемът ти е твърде голям, господарю. Все още ли изпитваш желание към останалите момичета?

— Не, разбира се.

— Тогава, ако наистина не ти трябват услугите им, можеш да наредиш на кислар агаси да им намери съпрузи. Така ще остана само аз и моето домакинство.

— Това, което предлагаш, е немислимо. Синан вече е нает. Все трябва да има някаква мярка.

Хурем осъзна, че вероятно си е позволила прекалено много. Тя се примъкна към него и отпусна глава на гърдите му. Не беше очаквала да се съгласи. Имаше и друг начин…

— Съжалявам, ако съм те обидила, господарю… Просто ще ми е много неприятно отново да бъда разделена от теб.

— Хурем, понякога се самозабравяш — прошепна той и гласът му прозвуча дрезгаво.

Тя се притисна още по-плътно към него.

— Обичаш ли ме, султане мой?

— Обичам те повече от живота си. — Той се усмихна.

— Повече, отколкото обичаш Гюлбехар?

Гюлбехар! Не беше се сещал за нея от месеци.

— Знаеш, че е така.

— И все пак тя е първа кадъна.

— Такъв е законът.

— Но мен обичаш повече?

Какво искаше от него, зачуди се Сюлейман. Беше отпратил Гюлбехар. Не стъпваше в харема, освен, за да се види с нея. Какво още би могла да иска?

— Обичам те повече, отколкото някога съм обичал друга жена.

— И един ден ще ме направиш своя кралица?

Сюлейман дълго не отвърна, зашеметен от безочливото й предложение. После избухна в смях.

— Защо се смееш?

— Не се ядосвай, роксолана.

— Защо ми се смееш?

— Невъзможно е.

— Невъзможно е да мислиш за мен като за нещо повече от робиня ли?

Какво всъщност бе очаквал от нея, запита се той. Ако бе малка сива мишка, както Гюлбехар, не би си я избрал. Разбира се, че винаги щеше да иска повече!

— Султанът не може да се жени.

— Такъв ли е законът? Част от шериата ли е това?

— Не е записано никъде.

— Защо не, тогава?

Сюлейман посегна, за да отметне един кичур от лицето й, но тя се дръпна назад.

— След Баязид Първи никой султан не се е женил.

— Ти си по-велик от Баязид. Ти си по-велик от всички досегашни султани.

— Не, Хурем. Не съм по-велик. Със сигурност не съм по-велик от баща си Селим или дядо си Фатих.

— Значи едни мъртъвци определят правилата, по които живееш? Ти си канунът, ти твориш законите. Ти си султан! Не духовете от миналото.

Той въздъхна.

— Ще ти разкажа една история за първия Баязид от Османлиите. Бил е султан дълго преди да се заселим в Стамбул, когато на практика сме били номади. Оженил се за сръбска принцеса, красива жена. Името й било Деспина. По онова време сме се биели с монголите за надмощие в Анадола. Баязид излязъл срещу Тамерлан в битка при Ангора и бил победен. Ужасно поражение. Баязид бил пленен, а също и Деспина. Тамерлан искал да ни унижи, затова заповядал на Деспина да сервира гола на него и на генералите му. Това е най-мрачният момент в нашата история. Срамът от него още гори в душата на всеки гази. Нашата слабост са нашите жени. От поражението при Ангора нито един султан не се е женил. Никога повече не можем да си позволим да бъдем слаби по такъв начин.

— Това е било отдавна. Сам казваш, че тогава хората ви са били номади. Сега ти си господар на най-великата империя в света. Кой ще те вземе в плен, господарю?

Сюлейман въздъхна. Поуката от историята й бе убягнала.

— Това, за което молиш, е невъзможно.

— Такива като Тамерлан вече не съществуват. Целият свят се тресе под краката ти…

— Нека не говорим повече за това.

— Но, госпо…

— Няма да говорим повече за това!

Тя се свлече на колене върху пода на ладията и му целуна ръка.

— Прости ми, господарю. Страстта ми към теб понякога заглушава гласа на разума ми.

Той я вдигна от пода и я накара да седне в скута му. Дланите му се отпуснаха върху раменете й, върху лицето му се беше изписало уморено търпение, сякаш му се налагаше да поучава малко дете.

— Искам да ми дадеш мнението си за плановете на Синан. Нека с това да приключим нашия разговор. Имаш късмет, че толкова те обичам, Хурем.

— Да, господарю — прошепна тя и сведе очи.

Позволи му да я положи върху дивана и отметна ръце над главата си. Покорно се остави да я разсъблече. Нощта беше топла. Страстните стонове на султана се понесоха над неподвижните черни води, но глухонемите не ги чуваха. Само бухалите от гробището на Чамлика се присъединиха към тази среднощна симфония.