Колин Фалконър
Харем (4)

3.

Ески сарай

Когато докарваха нова робиня в харема, тя незабавно получаваше инструкции относно езика, използван в османския двор, и относно Корана, освен това я зачисляваха към някоя от службите в харема, за да усвои специфична дейност.

Хурем беше поверена на киайята на Копринената стая, отговорничката за копринените халати — една кисела кавказка със съсухрена кожа, която още живееше със спомена за единствената безплодна нощ, прекарана със султан Баязид, дядото на Сюлейман. Сега изживяваше остатъците от своя живот сред топове брокат, дамаска и сатен, тафта и кадифе и бродерии, а нравът й ставаше по-лош.

Хурем харесваше мястото си — впрочем по-скоро беше решила да извлече най-доброто от него. Имаше пъргави пръсти и набито око, а везаните и кърпички бяха одобрени от самата валиде-султан, майката на султана, неоспоримата господарка на харема.

Затова си тананикаше от удоволствие, докато бродираше един квадратен къс зелен сатен от Диба — най-добрият сатен в света, както й беше казала киайята. Извезваше върху плата интересен мотив от листа и цветя. Тихичко си припяваше песен, която беше чула от своя баща — татарска песен за степите и северния вятър.

Не чу кога киайята е застанала зад гърба й, но усети парещото плясване по ухото. Сепна се от изненада и изпусна сребърната игла. Скочи, готова да отвърне на удара. Очите на киайята блеснаха злобно.

— Хайде, де! Удари ме, малка нахалнице. И преди съм ти го казвала — това тук е харемът. Мястото, където винаги цари тишина.

— Обичам да пея.

— Няма значение какво обичаш. А какво иска великият господар.

— Но той дори не е тук! Можем да стреляме и с топ в коридора, но от това нищо няма да му стане.

— Нагла малка нахалница! — Киайята отново я плесна, но този път Хурем беше подготвена за атаката и не извика. Посрещна удара, после тръсна глава като кученце, което се отърсва от водата. Устните й се изкривиха в подигравателна усмивка, въпреки че дланта на киайята бе оставила розов отпечатък върху страната й.

— Такъв е законът! — викна й старицата.

Хурем се наклони към нея и й прошепна.

— По-тихо. Султанът може да те чуе! Той мрази шума!

Киайята се извърна, взе кърпичката, която Хурем бродираше, и критично я огледа. Като не откри нито един, старата вещица отново я пусна на пейката с добре оттренирано отвращение.

— Хайде на работа!

Хурем си поделяше работата с една еврейска девойка, купена от търговци на роби в Александрия. Киайята й викаше „месо от пазара“. Името й бе Мейлиса, имаше дълги крака, тънки китки и бързите, нервни движения на врабче. С крайчеца на окото си Хурем видя, как Мейлиса се навежда над започната копринена възглавница, като се опитваше да остане невидима. Но тихата еврейка бе твърде примамлива мишена за киайята, особено в настоящото й настроение.

— Дай да видя това — рече старицата и издърпа парчето плат от ръцете на Мейлиса. Устните й се извиха в озъбена гримаса.

— Виж само! Най-нежният брокат от Бурса, а ти си го съсипала!

— За какво мислиш, докато работиш? Погледни тези бодове! Едно дете би се справило по-добре!

Мейлиса наведе глава безмълвно. Киайята хвърли ръкоделието на пода и шляпна момичето.

— Разший всичко и почни отначало! И не очаквай да получиш закуска, докато не си приключила. Чу ли?

Тя се обърна и излезе от стаята.

— Тлъста дърта камила! — рече Хурем и отметна назад буйната си грива. Седна обратно на пейката и отново запя, по-силно от преди. Мълчанието било закон! Каква глупост!

Чу кратък приглушен стон зад гърба си и се извърна. Мейлиса ридаеше, скрила лице в дланите си, а слабото й тяло се тресеше.

— Какво става, Мейлиса? Не я оставяй да те разстройва! Тя е една вещица! Виждала съм повече ум в онова, дето излиза от задницата на коня, отколкото у нея.

Но Мейлиса само поклати глава и риданията й станаха още по-силни, дългите й пръсти се впиха в грубата повърхност на пейката, ноктите й се забиха в дървото.

— Мейлиса?

Хурем се опитваше да потисне раздразнението си. Наистина! Нима никой никога не беше плясвал това момиче? Тя седна до нея, сложи ръка върху рамото й и я потегли да се изправи.

— Престани!

— Не е заради нея…

— Каква е причината тогава?… Мейлиса? Какво не е наред?

Изведнъж Хурем разбра, прочете отговора в огромните кафяви очи на момичето. Не киайята беше причина за плача, а някакъв друг ужас — първичен, изцъклен, отчайващ.

Мили боже, какво ли беше направила?

— Мейлиса?

Погледът на девойката обходи лицето й, ужасът се бореше с нуждата да сподели, да признае.

— Не се притеснявай — насърчи я Хурем. — Можеш да ми кажеш.

— Те ще ме убият — прошепна Мейлиса.

— Никой няма намерение да те убива. Освен ако не са решили да ни уморят от скука с това бродиране…

— Не разбираш.

— Разбира се, че не разбирам. Та ти нищо не си ми казала. Мейлиса стисна полите на кафтана си и прошепна:

— Бременна съм.

В началото Хурем помисли, че не е чула добре.

— Какво?

— Бременна съм. Знам го със сигурност. Този месец не ми дойде. На Хурем й идеше да се изсмее на глас. Бременна! В този женски затвор! А тя беше смятала тази малка еврейка за глупачка!

— Сигурно грешиш.

— Не греша — Мейлиса вече не плачеше.

— Как стана?

Мейлиса хвърли бърз поглед над рамото на Хурем. В мрачната стая бялото на очите й светеше като огромни седефи.

Капи ага! Капитанът на стражите, главният бял евнух! Хурем зина от удивление. Въпреки че отговаряше за охраната на харема, той нямаше право да остава насаме с никое от момичетата, защото не беше расе — стопроцентов евнух, — като негрите. Говореше се, че повечето бели евнуси били само наполовина кастрирани — овързвали или смачквали тестисите им, докато още били малки момчета.

— Но нали той е евнух!

— Разбира се, че е евнух! Да не мислиш, че бих могла да се сношавам с истински мъж? Тук?

Хурем беше шокирана. Не само от израза — скромната малка Мейлиса! — но и от това, че в съзнанието на еврейката ролите се бяха сменили. Сега Хурем беше глупавата.

А, разбира се, самката винаги се смята за по-умна от останалите, помисли си Хурем. Каква наивница беше! Докато се бореше да научи новия за нея език, смятайки се за по-специална заради образованието и произхода си, тези фермерски щерки бяха открили начин как да заобиколят условностите и да си хванат любовници!

Аз поне не съм бременна, помисли си, не без задоволство тя.

— Но щом е евнух…

— Казват, че понякога човек може да се… възстанови. Това важи дори за черните евнуси, трябва да ги проверяват всяка година.

— Каква глупост! Скопиш ли кон, той си остава скопен.

— Но нали знаеш, че белите евнуси… Те не са расе — техните атрибути не са отрязани, както при черните.

— Капи ага.

За момент двете замълчаха. Мейлиса вече се беше поуспокоила. Хурем продължаваше да я гледа втренчено. Бременна!

— Но как се случи?

Мейлиса отново хвърли поглед към вратата и продължи да шепне.

— В северния край на двореца има вътрешен двор. Заобиколен е от високи стени и е засенчен от чинари. В една от стените има врата, която винаги е заключена и пред нея не стои страж.

— Какво си правела там?

— Изучавах Корана, както ни бяха инструктирали.

Хурем едва потисна усмивката си. Вероятно Бог беше пожелал така!

— Продължавай.

— Той трябва да ме е видял. Може би ме е забелязал от северната кула. Чух ключът да се превърта в ключалката. Исках да избягам, но…

Хурем наведе глава, очаквайки да чуе продължението, но Мейлиса само сви рамене.

— Каза ми, че съм най-красивата жена в харема. А също — и че ще направи така, че султанът да ме забележи.

— Колко пъти го направихте?

— Пет или шест.

— Шест пъти! Знаеш какво щяха да ти сторят, ако те бяха хванали!

— Но те всъщност ме хванаха, нали? — отвърна Мейлиса.

Хурем притихна. Питаше се какво ли би направила ако в онази градина тя беше седнала да изучава Корана. Най-вероятно същото като Мейлиса. Всичко, дори смъртната опасност, бе за предпочитане пред задушаващата скука на този мрачен дворец. А и ежедневните парни бани и масажи, на които ги подлагаха, бяха разбудили нещо в нея. Цялото това безделие и глезене въздействаше като афродизиак, но нямаше мъж, който да прокуди болката от копнежа…

— И как беше? — попита Хурем.

— Как беше ли? Какво значение има как е било? — изсъска Мейлиса. — Те ще ме убият. Знаеш ли какво правят, когато някое момиче от харема забременее, без да е лягало със султана? Завързват я в един чувал и я хвърлят в Босфора!

— Ще ти помогна — чу се да казва Хурем.

— Как можеш да ми помогнеш? Какво ще направиш?

— Ще видиш. Ще ти помогна. Ще видиш!