Колин Фалконър
Харем (61)

60.

Светлината от восъчните свещи проблясваше върху единствения ред глазирани сини плочки. Всеки път, когато Аббас се поместваше коприната на кафтана му прошумоляваше като сухи листа преди силна буря. Той въздъхна и заби очи в Лудовичи.

— Живеем в опасни дни напоследък — каза той.

— Всеки ден крие опасности, Аббас.

— Погрижил си се да й осигуриш сигурен подслон. Извън Стамбул ли е?

— Да — отвърна Лудовичи и го погледна в очите. — Замина.

Аббас доволно изсумтя.

— Още ли я обичаш, Аббас?

— Да я обичам? — Шумолене на коприна. — Не знам, Лудовичи. Как бих могъл да продължавам да я обичам, след като съм такъв?

Лудовичи не знаеше какво да отвърне.

— Още ли държиш синуси в дома си, Лудовичи?

— Имам си свои собствен харем — каза някогашният му приятел, сякаш това обясняваше всичко.

Аббас нищо не каза, но в мълчанието му прозираше укор.

— Някога мислиш ли си за едно време, Аббас? За Венеция?

— Всичко ми изглежда така, сякаш се е случило с друг. Преди сто години. Спомените ми от онова време са като прелистване на страници от чужд дневник.

— Ще ми се да ме беше послушал.

Подобие на усмивка, тъжна и мрачна.

— Да, ти ме предупреждаваше, спомням си. И времето показа, че си бил прав.

— Това не ме радва.

— Знам, Лудовичи. Но Бог изписва съдбата на всекиго върху челото му още в мига на неговото раждане, това ми е било писано. Не бих могъл да постъпя различно, така както един облак не определя сам посоката, по която ще се плъзга по небето. Тази посока се определя от Божия вятър, точно както е и с моя живот.

— В такъв случай, в деня на Страшния съд Бог няма да те съди за греховете ти. Вместо това ще трябва да поиска прошка от теб.

— Това е богохулство, Лудовичи, и аз нямам намерение да го слушам. — Аббас плесна с ръце, давайки знак на немите си прислужници и се надигна да си върви. — Един последен въпрос. Вкарвал ли си Джулия в своя харем?

Лудовичи се изненада от въпроса.

— Но тя не е конкубина! Тя е християнка с благороден произход.

— Да, но правил ли си го? Превърнал ли си я в една от своите хури?

— Не — избегна погледа му Лудовичи. — Не съм.

— Добре. Вярвам ти — отвърна Аббас, но нещо в лицето му подсказа на Лудовичи, че евнухът също го лъже.

Когато Лудовичи се прибра в дома си в Пера, той се оттегли в кабинета си и застана замислен пред прозореца с изглед към Златния рог. Изкрещя инструкциите си на Хиацинт. После седна зад голямото си дъбово бюро до прозореца и зачака.

Джулия влезе безшумно, съпроводена от лекото шумолене на дългите си поли.

— Искал си да ме видиш? — попита тя.

Лудовичи се изправи и й предложи стол.

— Моля, седни.

Тя се подчини и той придърпа друг стол до нея.

— Какво има, Лудовичи?

— Мразиш ли ме, Джулия?

— Защо да те мразя?

Той не отвърна.

— Просто направи онова, което султанът прави със своите конкубини. Което и ти самият правиш в своя харем. С тази разлика, че ти поне не се опита да ме пъхнеш в чувал и да ме хвърлиш в Босфора след това.

— Срамувам се.

— Някога и аз бих се срамувала. Но след като турците ме превърнаха в проститутка, не ми остана никакъв срам.

— Ти не си проститутка! — Лудовичи скочи от мястото си, столът се стовари върху мраморните плочи. Обърна й гръб и се загледа в сгъстяващия се над Златния рог мрак.

— Благодарна съм ти, Лудовичи. Ти ми спаси живота. Приюти ме при себе си. Мисля, че предпочитам да съм конкубина пред това да съм монахиня. Въпреки че може би единствената разлика е в нощните развлечения.

Той се обърна с лице към нея. Подиграваше ли му се? Скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на каменната стена.

— Серена е мъртъв — каза той.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Кога е починал?

— Преди три седмици. В Кипър. Научих новината днес.

Джулия сви рамене.

— Това не променя нищо за мен.

— Може би грешиш. Омъжи се за мен.

— Защо? — Джулия изненадано го погледна.

— Защото те обичам.

— Доволна съм от позицията си на конкубина, господарю. Женитбата няма да промени нищо за мен.

— Казах на Хиацинт да продаде харема ми. Искам само теб, Джулия.

Тя стана и прекоси стаята.

— Искаш от мен да те обичам, а аз не мога.

— Но можеш да опиташ — каза Лудовичи.

Джулия поклати глава.

— Влюбена съм във Венеция и в няколко откраднати следобеда на канала. — И в Сирхане, добави наум тя.

— Искам те.

— Вече ме притежаваш.

— Да приемем тогава, че искам да го направя, защото се срамувам. Омъжи се за мен, независимо от причината.

Тя се наклони напред и го целуна леко. Той я взе в прегръдките си, но когато докосна устните й, не усети чувство в целувката й и тогава разбра, че онова, което наистина искаше от нея, бе толкова непостижимо за него, колкото и за Аббас.

 

 

Месопотамия

Багдад беше построен от същите тухли и камъни, с които древните бяха издигнали Вавилон. Градът на Харун Ал-Рашид се простираше покрай бреговете на Тигър и Ефрат. Сред клоните на палмовите дървета се виждаха куполите и минаретата му, обещаващи злато, коприна, скъпоценности и жени.

Сюлейман седеше неподвижно върху белия си арабски жребец, гледаше как войниците му поставят на позиция обсадните машини и топовете и отправи безмълвна молитва на благодарност. Кризата беше преминала.

Персийците не се бяха появили онази сутрин. Самото му присъствие бе вдъхновило армията и до вечерта, последвала бурята, бяха успели да се реорганизират и бяха започнали дългото си бавно изтегляне от планините, в които можеха да бъдат погребани.

Империята на Мохамед, армията на исляма можеха да бъдат унищожени благодарение на неговия сераскер султан! Независимо дали Ибрахим бе истински правоверен, или не, той имаше дълг към Сюлейман. Но амбициите му явно го бяха заслепили.

Великият везир яздеше насреща му, рубините и изумрудите, с които бяха посипани седлото и оръжието му блестяха на топлото утринно слънце. Усмихваше се, сякаш ужасите от последната седмица бяха просто някакъв лош сън.

— Защо си толкова сериозен, господарю?

— Преди два месеца трябваше да си пристигнал пред тези порти.

Ибрахим сви рамене, сякаш не беше извършил кой знае какво провинение.

— Агата на еничарите беше зажаднял за дълга кампания — усмихнато отвърна той. — Дадохме му я! Снегът все още се топи в ботушите на стария мечок!

— Това тук беше нашата цел, Ибрахим. Не да доставяме удоволствие на агата, нито пък да търсим шаха. Дойдохме, за да прогоним надалеч кучетата.

Ибрахим се нацупи.

— Ти каза, че искаш главата на онова куче.

— Не. Ти каза, че ще ми я донесеш. — Сюлейман смушка коня си и потегли напред, оставяйки Ибрахим сам в равнината.