Колин Фалконър
Харем (10)

9.

Дворът беше павиран с овални камъни и заобиколен от мрачните високи стени на двореца. Насред него се извисяваше богато украсен мраморен фонтан. И на четирите високи стени имаше прозорци, които гледаха към двора, и на Хурем й се струваше, че отвсякъде я следят невидими очи.

Изведнъж разбра къде се намира. Това бе дворът на валиде-султан. Онова там бяха височайшите покои. Стражите бързо я въведоха в средата на двора и там я оставиха.

— Капи ага каза да чакаш тук — рече й единият.

— Защо? Какво става?

Но евнусите бяха изпълнили заповедта и бързо се отдалечиха. Извитите им като сърпове ятагани подрънкваха в ножниците. Хурем проследи с поглед стъпките им. Какво ставаше?

Тя дълго стоя и чака, но никой не се появяваше. Водата тихо ромолеше в мраморния фонтан. Може би, реши Хурем накрая, Капи ага й бе уредил среща със самата султанка Хафизе?

Но ако беше така, защо стражите я бяха оставили в двора? И защо бяха настояли да си вземе ръкоделието? Какво още й бяха казали? „Капи ага каза да чакаш тук и не забравяй да пееш.“

Капи ага й беше наредил да наруши свещената тишина на харема. Защо? Тя сви рамене и си намери едно хладно място в сянката на фонтана. Седна с кръстосани по турски крака, извади иглата си и се захвана с бродерията си. Сърцето й биеше лудо и за пръв път й беше трудно да запее. Насили се да затананика тихо една любовна песен, на която я беше научила майка й — песен за младеж, чийто кон паднал в снега и затиснал момчето под себе си. Докато младежът бавно умирал в заснежените степи, той разказвал на вятъра колко силно обичал една девойка и как никога не събрал кураж да й го каже. Молел вятъра да понесе думите му над степта, за да си спомни любимата му за него. Беше простичка сантиментална песничка, помисли си Хурем, но тя винаги бе харесвала мелодията. Не след дълго думите сами дойдоха на устните й.

Скоро така се увлече, че забрави за нервността си и дори не забеляза високата слаба фигура с бял тюрбан, докато сянката й не падна върху ръкоделието й.

— Първият закон на харема е тишината.

Тя стреснато вдигна очи, но слънцето грееше силно зад гърба на мъжа и тя се принуди да засенчи очи. Непознатият не говореше като евнух и лицето му не беше черно. Само един-единствен мъж можеше да се разхожда свободно тук.

Ядоса се, че я е заварил неподготвена.

— В такъв случай, може би ще трябва да отрежем езиците на славеите — чу се да казва. — А трябва да направим нещо и с пчелите. По това време на годината тяхното неспирно бръмчене може да докара всекиго до лудост.

Той изглеждаше изненадан от отговора й. За момент двамата се загледаха втренчено. Внезапно Хурем си спомни, че първото нещо, което би трябвало да направи в тази ситуация, бе да се поклони до земята в знак на почит. Тя остави коприната и се надигна на колене. Допря чело до топлите камъни, осъзнавайки, че по всяка вероятност поклонът й идва много късно. Трябваше да помоли за прошка, че бе нарушила тишината. Е, каза си тя, сега вече нямаше смисъл да го прави. Той я беше заприказвал, а тя му бе отвърнала.

Изведнъж забеляза кислар агаси, черният стар главен евнух, застанал зад Сюлейман с мокро от пот лице, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Знаеш ли кой съм? — попита я Сюлейман.

— Да, господарю. Макар да го осъзнах с известно закъснение.

Тя го погледна косо и забеляза как белите му зъби блеснаха.

Май се усмихваше.

— Какво пееше?

— Една песен, която съм научила от майка си, господарю. Любовна песен. За един младеж, който паднал и бил затиснат от коня си.

— И младежът пеел на коня?

Мили Боже, той се шегуваше с нея!

— Не. Осмелявам се да мисля, че конят сигурно е бил загубил доста от хубостта си след случката.

Чу смеха му. Последва тишина и тя почувства погледа му върху себе си.

— Как се казваш?

— Наричат ме Хурем, господарю.

— Хурем? Онази, която се смее? Кой ти е дал това име?

— Мъжете, които ме докараха тук. Кръстиха ме така, защото не можеха да произнесат истинското ми име. Макар да подозирам, че едва ли бяха достатъчно интелигентни да произнесат и собствените си имена.

Той отново се засмя.

— Откъде си, Хурем?

Тя му хвърли бърз поглед. Беше настъпил моментът, за който тя толкова силно беше мечтала, а единственото, за което си мислеше, бе болката в коленете! Колко дълго смяташе да я държи така върху тези камъни?

— Татарка съм — отвърна му тя. — От Крим.

— Всички ли татари имат коси с такъв невероятен цвят?

— Не, господарю. Аз бях единствената от моето племе, наказана по този начин.

— Наказана? Аз ги намирам за доста красиви. — Тя почувства как султанът хваща кичур от косата й и прокарва пръсти през него, сякаш преценяваше здравината и качествата му. — Като лъскаво злато е. Нали, Али?

Кислар агаси измърмори съгласието си. Лъжец, помисли си Хурем.

— Изправи се, Хурем.

Тя се подчини. Направи опит да извърне очи, както я бяха учили, но любопитството й надделя. Значи това бе Господарят на живота, Владетелят на седемте свята? Май беше хубав, но не чак толкова. Лицето му беше леко брадясало и това подчертаваше властността на дългия му извит нос. Можеше да бъде лице на тиранин, но в този момент устните и сивите очи трептяха развеселени.

Той подробно я огледа — също като спахиите в деня, в който баща й им я беше продал. Изглежда онова, което видя, не му се стори неприятно, но въздишката, която се откъсна от гърдите му в края на огледа, я разтревожи.

— Какво бродираш? — попита султанът.

— Кърпа, господарю — отвърна тя. Той какво мислеше?

— Дай да я видя. — Хурем вдигна парчето коприна от земята и му го подаде. — Майсторска изработка. Много си сръчна. Може ли да я задържа?

— Не съм я довършила…

— Тогава гледай да я довършиш до довечера — прекъсна я той и сложи леко кърпата върху лявото й рамо. Хурем забеляза как очите на стария кислар агаси се разширяват от изненада.

Поставената от султана кърпичка на рамото на някое момиче означаваше, че това момиче е вече гьозде и че султанът иска да спи с него. Откакто Сюлейман бе седнал на престола, на никоя девойка от харема не бе оказвана подобна чест.

Сюлейман се извърна и си тръгна, без да каже нищо повече. Кислар агаси всеки момент щеше да избухне, после изведнъж се опомни и се спусна след султана, за да му бъде на разположение.

Хурем проследи двамата с поглед, твърде поразена, за да може да помръдне. Цялото й тяло трепереше от триумф и възторг.

Гьозде!

Сюлейман вървеше през галерията, едновременно ядосан и облекчен. Ядосан, задето за пореден път бе принуден от положението си да действа против своята воля, облекчен — защото бе постъпил бързо и решително. След лекцията, която му бе изнесла Хафизе, беше решил да избере първата одалиска, изпречила се пред погледа му, стига маниерите и външността й да не му се видеха отблъскващи. Тази… Хурем… беше привлекателна по особен начин… приличаше на фея и поне беше забавна. Обикновено момичетата от харема бяха непоносимо суетни и празни под своята красива и добре поддържана кожа. Тази поне можеше да се окаже различна.

А ако забременееше, майка му щеше да е доволна, поне за известно време. И той щеше да се върне при своята Гюлбехар.