Колин Фалконър
Харем (52)

51.

Първата пролетна хубава вечер. Лежаха на дивана под светлината на свещите, а сърпът на луната висеше ниско над минаретата, изпълващи рамката на отворения прозорец.

— Остани завинаги тук — прошепна Хурем.

Сюлейман се усмихна.

— И какво ще стане с османлиите, ако го направя?

— Ако ще империята да се превърне на пух и прах. Не ме е грижа.

— Понякога… — Той не довърши изречението си. — Часовете никога не ни стигат, Хурем.

— Ще имаме ли такива това лято, господарю? Агата ще забие ли скоро големия военен барабан?

— Шахът на Персия стана прекалено нахален. Време е комарът да бъде смазан.

Хурем се нацупи. Понякога, помисли си той разнежено, тя беше досущ като малко дете. Той взе ръката й и огледа ленената превръзка около китката. Потръпна при спомена за неприятната случка.

— А ти? — прошепна тя.

Сюлейман се усмихна.

— Нима си струва да извървя всичкия път до Персия заради някакво досадно насекомо? Ще оставя това на Ибрахим.

Хурем обви ръце около шията му и се притисна към него. Султанът почувства влажните й сълзи върху кожата си.

— Наистина ли ще останеш този път?

— Достатъчно съм воювал, малка роксолана.

— Ами какво ще правим с Римския император, Карл?

— Папата призовава за съюз срещу нас. Иска Неапол и Венеция да се присъединят, за да защитят Средиземноморието. Ибрахим казва, че подобен съюз е неосъществим.

— Ибрахим… — подигравателно го изимитира тя.

— Доверявам се на преценката му.

— Дава ли ти някакви гаранции?

— Никой не може да гарантира каква ще е следващата стъпка на гяурите. Преди пет години собствените армии на Карл плячкосваха из Рим. Такива хора нямат чувство за чест. Кой може да предвиди какво ще направят подобни варвари?

Хурем отмести поглед встрани.

— Господарю, прости ми дързостта, че се намесвам, но снощи сънувах сън. Сънувах, че сключваш мирни договори с кралете на Неапол и Венеция. Ти им предложи санкции и договор. Беше преценил, че ако те се съгласят, ти ще си се подсигурил срещу Карл. Откажеха ли ти, това щеше да даде на твоите адмирали извинение да вилнеят покрай бреговете им цяло лято — така им каза ти. Мислиш ли, че сънят ми е добър?

Сюлейман я погледна, после отметна глава назад и избухна в смях. Подобен пресметлив ум у жена си беше чиста загуба! От нея би излязъл отличен везир. Не спираше да се изненадва от таланта й на политик. Но може би в крайна сметка умът й не бе напълно изхабен — не и докато Хурем споделяше мислите си само с него.

— Един ден ще те направя мой велик везир — пошегува се той.

— Един ден може би наистина ще трябва да го направиш — отвърна с усмивка тя. — Ще си взема Ибрахим за писар.

— Ибрахим по-скоро би умрял. — Сюлейман отново стана сериозен. — Не се подигравай с него. Без Ибрахим не бихме разполагали с това време заедно. Ибрахим ми помага да нося тежкия товар.

Хурем поглаждаше брадата му, а той наблюдаваше играта на мислите й, изписана върху лицето й. Тя прехапа долната си устна и започна да я дъвче — сигурен знак, че нещо се върти из главата й.

— Какво има, малка роксолана?

— Нищо.

— Кажи ми.

Тя го погледна право в очите.

— Ибрахим. Понякога… ами, понякога… не се ли притесняваш, че той може… да злоупотреби… с властта си?

— Ибрахим? Не, разбира се.

— Просто в харема винаги се носят какви ли не слухове. Понеже не знам каква е истината, не спирам да се притеснявам за теб.

Сюлейман разтревожено приседна.

— За какви слухове говориш?

Хурем се поколеба.

— Не искам да говоря против Ибрахим. Нямах подобно намерение… Не тая никаква злоба към него…

— Какви слухове?

— Че се подиграва с исляма и се събира с гяурите. Че когато посреща пратеници, нарича себе си султан.

Сюлейман дълго я гледа, поразен. После отметна глава назад и се изсмя.

— Женски фантазии!

Хурем наведе глава.

— Съжалявам. Не бива да повтарям историите, които чувам. Те почти винаги се оказват груби лъжи. Но до мен достигат толкова много неща, че когато не те видя, не знам на кое да вярвам.

— Ибрахим е безразсъден и обича да се хвали. Но никога не би ме предал.

— Прощаваш ли ми?

— Какво има да ти прощавам?

Хурем се усмихна като малко дете, на което са казали, че няма да бъде напляскано за извършената от него пакост. Тя бавно се изправи. Косата, ръцете и стъпалата й бяха боядисани с къна, очите й бяха плътно очертани с въглен. Неочаквано тя извърши трите церемониални поклона, очаквани от всяка една одалиска, доведена до леглото на султана за първи път. Сюлейман развеселено гледаше как разкопчава перлените копчета на копринената си риза. Зърната й бяха боядисани с хашиш. Това беше любим трик на момичетата от харема. Когато султанът засмучеше гърдите им, той щеше да погълне малко количество от дрогата, която по-късно щеше да засили оргазма му.

Гола до кръста, тя падна на колене и запълзя към дивана като обикновена слугиня. Бялата коприна на шалварите й беше прозрачна и през нея ясно прозираше закръглеността на бедрата и ханша й.

Дъхът му се спря в гърлото. Точно когато си мислеше, че знае всички нейни трикове, тя се обличаше или се държеше по най-неочакван начин. Изглежда разполагаше с безгранично въображение, винаги представяше някоя нова игра, за да го задържи запленен.

Тя беше неговият харем, помисли си Сюлейман. Равняваше се на хиляда жени.

Хурем стигна до основата на дивана и с традиционно смирение целуна краката на султана, после отново запълзя към него. Но тя добави нещо ново към ритуала и Сюлейман почувства как устните й се плъзгат към слабините му. Ахна, когато пръстите й разхлабиха колана на робата му, за да й дадат повече простор за действие.

Чернокожите глухонеми, застанали на стража пред вратите, не можеха да чуят стоновете му. Един паун, шумолящ в лалетата под прозореца, вдигна стреснато глава, после продължи да си кълве нещо. Въздишките на султана се смесиха с ромона на водата във фонтаните, а луната се спусна под клоните на чинарите. Пламъкът на свещите потрепна и загасна.

 

 

Градът приличаше на огромна цветна мозайка под дългите игли на минаретата и блестящите куполи на джамиите. Канунът на Мехмед Фатих повеляваше всички къщи да бъдат боядисани в съответствие с религията на техните обитатели. Там, където живееха арменци, постройките бяха сиви, гетата в жълто бяха на евреите, тъмносивото бе цветът на гръцкия квартал. Турските къщи бяха боядисани в жълто или червено, въпреки че хората от двореца бяха задължени да боядисват своите домове в черно.

Това правеше по-лесно намирането на къщата на дефтердаря. Аббас премина през пълните с народ улички на Стамбул. Анонимността му беше гарантирана от черното фередже, с което се беше забулил. Къщата на Рустем бе изненадващо голяма, иззидана от червен камък, със собствен заден двор. Един паж въведе евнуха вътре. Рустем седеше в един павилион в дъното на двора. Наблизо ромолеше мраморен фонтан.

Дефтердарят направи кратко темане и покани Аббас да седне срещу него върху тъмночервения дамаски килим. Чернокож паж им поднесе шербет и постави сребърна табличка със сладкиши помежду им.

— По каква причина ми е оказана честта да бъда посетен от кислар агаси? — попита Рустем.

— Идвам по заръка на господарката Хурем.

Аббас забеляза, че по лицето на домакина му не се появи дори искрица интерес. Този човек наистина имаше лице на статуя.

— Е? — подкани го Рустем накрая.

— Изглежда, че имате един общ интерес.

— Какъв може да е той?

— Вие самите.

А, ето я и реакцията, помисли със задоволство Аббас. Не беше кой знае какво, просто леко трепване на мускулите на едната му страна, придружено с вдигане на очи за миг. Но достатъчно.

— Сигурен съм, че имаш намерение да ми обясниш, Аббас.

Аббас знаеше за корумпираността на Рустем, но беше запазил мълчание. Веднъж попаднал в харема, той бързо бе научил, че такава ценна разменна монета като информацията не бива да се пилее с лека ръка.

Тя можеше да се използва във всеки един миг, за да се вдигне залогът, надвиснал над нечия глава. Като залога, който му бе определила Хурем.

В качеството си на дефтердар, Рустем отговаряше за събирането на данъците от тимариотите, феодалите воини, на които султанът бе раздал малки имения като благодарност за вярна служба. После спахиите събираха в натура данъците от местните селяни, преобръщаха ги в пари, удържаха си една част заради направените разходи, после представяха баланса на правителството.

Но земята си оставаше собственост на султана и след смъртта на някой спахия тя трябваше да бъде върната обратно на държавата. Това бе един от основните принципи на османската система. Единствен султанът можеше да наследява земи и богатства.

Аббас се приведе напред.

— Венецът на забулените глави ме помоли да ти кажа името на един човек: Хаким Дюргюн. Изглежда, че миналата година е починал от чума. Но продължава да обработва своя тимар до Адрианопол. Забележително трудолюбив дух, не мислиш ли, Рустем?

— Наистина забележително. Ще проверя тази работа.

— Има и други истории. Има един тимариот от Румелия, който е умрял преди четири години. Долу-горе по същото време, когато ти си станал ковчежник. Оттогава насам той е започнал да взема по осем аспри на овца от своите селяни. Но ти не си направил нищо по въпроса и с този мъртвец. Дали защото се страхуваш от духове, или защото самият ти получаваш по две аспри на всяка овца?

Рустем не направи опит да отрече, но Аббас и не беше очаквал. Подобно нещо не бе в природата на дефтердаря.

— Откъде имаш информация за всичко това?

— Там, където има дори един чернокож евнух, аз имам свое ухо, Рустем. Имам още много истории за разказване.

— Разбирам. — Рустем си избра един сладкиш и бавно го задъвка. — Какво искаш? Пари?

— Не съм дошъл тук по своя инициатива. Господарката Хурем ме праща.

— Тя няма нужда от пари.

— Разбира се.

— В такъв случай ще ми иска услуга?

— Много повече от това, Рустем, много повече.

— Казвай.

— Тя иска съюз.

За пръв път от началото на разговора им Рустем вдигна очи и погледна директно Аббас. Бяха сиви, забеляза евнухът. Ноемврийски очи. Не бяха студени. Просто сиви и празни.

— Ще бъде интересна сделка. Тя не знае ли, че Ибрахим е мой патрон?

— Разбира се, че знае. Не мислиш, че бих държал подобно нещо в тайна от нея, нали?

— Мисля, че би й казал точно толкова, колкото трябва да й се каже, но не повече.

Аббас не обърна внимание на хапливата забележка.

— Разбрах, че ще придружаваш везира по време на похода на изток.

— И какъв интерес може да има втората кадъна към една военна кампания срещу Персия?

— Никакъв. Единственият й интерес е към Ибрахим.

Рустем свъси вежди, сякаш размишляваше върху сложна математическа задача.

— Той е най-могъщият човек в империята. Като изключим султана, разбира се.

— И в това е най-голямата му слабост. Ако започне да вярва прекалено в своята власт, един ден може да осъмне без глава на раменете си. Хвалбите и перченето му вече са повод за скандал както в двора, така и из базарите.

— Това е очевидно. Но какво очаква от мен господарката Хурем?

— Иска доказателства за това, че е предател.

— Ибрахим упражнява властта, която му е дадена от самия султан. Това едва ли може да се нарече предателство.

— Упражнява я прекалено свободно.

— А ако не намеря начин? — Рустем си избра още един сладкиш.

— В такъв случай някоя вечер, когато султанът се намира между бедрата на Хурем, тя ще му прошепне в ухото как злоупотребяваш с данъците от тимариотите и си играеш с феодалните владения.

Аббас внимателно наблюдаваше лицето на мъжа отсреща, но по него нямаше страх, просто мрачно признание за претърпяно поражение — все едно бе загубил на шах. Рустем познаваше математиката на властта. Хурем имаше власт над него, така че той трябваше да се подчини.

— И на каква награда мога да се надявам, в случай че се окажа достатъчно могъщ съюзник?

Аббас се изненада от въпроса.

— Животът ти.

— Искам повече от това, Аббас. Кажи й, че мога да бъда неоценим слуга. Но искам много повече в замяна.

— Ще й предам — отвърна Аббас.

По-късно, докато вървеше по обратния път към двореца, Аббас подмина труп на кон, оставен да умре в една канавка. Кучетата го бяха наръфали и вътрешностите му бяха измъкнати навън през една дупка в корема. На Аббас му се стори, че вонята, която се разнасяше от мъртвото животно, бе по-приятна както от всичките парфюми на Хурем, така и от миризмата на Ибрахимовия дефтердар.