Колин Фалконър
Харем (16)

15.

Кислар агаси се събуди от виковете на жена. В началото си помисли, че сигурно някое от момичетата стене насън — някои от новите го правеха и на следващия ден той нареждаше хубавичко да ги набият. Но когато се събуди, си даде сметка, че това не е момичешки кошмар. И преди беше чувал подобни писъци — когато се разнасяха от стаята за мъчения. Усети как студена лепкава пот избива по цялото му тяло. Посегна за налъмите си, ръцете му трепереха.

Свещта не беше изгоряла много, затова той предположи, че е спал не повече от час. Взе свещта и забърза към коридора, а огромният му корем се тресеше като желе под гънките на нощницата му.

Писъците идваха от общата спалня на горния етаж. Повика двама от стражите и бързо заизкачва дървеното стълбище.

Мейлиса се търкаляше разсъблечена по пода, забиваше нокти в голите дъски, сякаш отчаяно се опитваше да избяга от агонията. Нов спазъм разтърси тялото й и тя сви колене към гърдите си. Повърна кръв. По красивото й мургаво лице и гърдите й бяха размазани кръв и слюнка. Устните й бяха силно обтегнати и разкриваха стиснатите й зъби — като на куче, попаднало в капан.

Момичетата се насъбраха около нея, гледаха я уплашени и едновременно с това — сякаш хипнотизирани от проявите на смъртта. Краката на някои от тях бяха също леко опръскани с кръв и когато Мейлиса отново се извъртя, те се разпищяха и отскочиха назад, да не би да ги зарази и тях с тази ужасна болест.

Мейлиса ги гледаше през гневната черна мъгла на болката, опита се да извика.

— Не съм болна! Отровена съм! — Но грозните хъркащи звуци в гърлото й не приличаха на собствения й глас, в тях нямаше нищо човешко. Болката отново прониза тялото й, тя се присви и изпищя.

Усети как нечии ръце се вкопчват в нея, как се опитват да я задържат, но тя оголи зъби и отчаяно зарита във въздуха, опитвайки се да се освободи от болката, раздираща стомаха й. Веднъж отвори очи и се втренчи в уплашеното лице на кислар агаси; зад рамото му вадя Хурем. Опита се да разгадае изражението на лицето й. Искаше да я посочи с пръст и да я прокълне, но евнусите държаха ръцете й, а тя не можеше да говори, защото устата й беше пълна с кръв. Задави се и тъмнината се спусна над очите й като завеса.

 

 

Река Марица, близо до Адрианопол

Ловджийските хрътки прогониха яребицата от леговището й сред пелина и тя се стрелна във въздуха, размахвайки отчаяно късите си криле. Ибрахим се засмя от обзелото го радостно вълнение и вдигна лявата си ръка, скрита в предпазна кожена ръкавица. Женският ловен сокол потръпваше от възбуда, предусещайки близостта на плячката.

Ибрахим махна кожената качулка от главата на птицата и огромните й златисти очи примигнаха. Почти на секундата соколът се изстреля право нагоре във въздуха, с мощни махове на крилете си.

Ибрахим и Сюлейман смушкаха конете и препуснаха.

Соколът прилепи криле и се спусна стремглаво надолу. На моменти се носеше по течението на вятъра, безтегловен като самия въздух; в следващия миг вече падаше от небето, подобно на камък. В паниката си яребицата изпърха, бавна, тежка, без никакъв шанс за бягство. Соколът атакува отгоре. Разхвърчаха се пера, дългите хищни нокти се впиха в гръбнака й. Ударът беше толкова жесток, че птицата умря незабавно.

Хищникът и плячката полетяха заедно надолу, после соколът отключи смъртоносните си нокти и триумфално се изви нагоре, оставяйки мъртвата яребица да падне в блатото.

Ибрахим нададе доволен вик и бързо препусна към края на тъмната вода, а хрътките се стрелнаха напред, съревновавайки се коя първа да докопа наградата.

Ибрахим вдигна очи нагоре и протегна ръка, подканяйки виещия се в небето сокол да кацне на нея.

Глиганът наблюдаваше натрапника от прикритието си в шипковата горичка. Малките му жълти очички блестяха от страх и объркване. Дишаше тежко. Оттегли се още малко назад сред тръните и прещипа. От едната му страна се чуваше лаят на ловните кучета, от другата — тропотът на конски копита и виковете на стрелците. Отзад беше блатото — нямаше път за бягство.

Нямаше избор. С гневно грухтене изскочи от къпинака. Сюлейман го видя да приближава и извика предупредително на Ибрахим. Видя как глиганът атакува арабския жребец на приятеля му високо отстрани. Едната му бивна раздра плътта на коня и отвори кървава дупка в стомаха му. Жребецът изцвили от изненада и болка и отстъпи назад. Червата му се повличаха след него. Глиганът нападна отново и Ибрахим полетя към земята.

Сюлейман все още беше далеч. Смушка коня си, измъкна лъка си от кожената кания, закачена на седлото, и бързо се прицели. Първата му стрела се заби в плешката на глигана. Ударът запрати звяра на една страна. Той изквича и се помъчи да се изправи.

Сюлейман спря коня си, измъкна нова стрела от обсипания със скъпоценни камъни колчан и този път внимателно се прицели. Втората стрела се заби в гърба на глигана.

Той се олюля.

Изведнъж сякаш гигантски ръце раздраха въздуха — тялото на животното почерня от стрели. Кръвта бликна от раните и миг по-късно глиганът беше мъртъв.

Еничарите стрелци се поздравиха с весели викове и се втурнаха напред. Почти веднага конят на Сюлейман бе наобиколен от солаци. Султанът не обърна внимание на извиненията на капитана им, скочи от коня си.

— Ибрахим?

Арабският жребец на Ибрахим се олюляваше, но продължаваше да се държи на краката си, ловджийските хрътки подскачаха с лай наоколо му, привлечени от мириса на кръв и от висящите му вътрешности. Няколко еничари си проправиха път сред тях, един се опита да хване юздите на коня, докато другите с псувни и размахани ятагани разгониха кучетата.

На муцуната на жребеца бе избила кървава пяна, очите му бяха изцъклени от болка и ужас. Той залитна към султана. Сюлейман отстъпи. Но тогава кучетата отново наскачаха отгоре му и конят пак се извърна, препусна през дюлевата горичка и изчезна.

Сюлейман замаяно се огледа наоколо. Къде беше Ибрахим? Мъртъв ли беше? Изведнъж го видя, затънал до колене в блатото. Белият му кафтан бе изцапан с кал. Тюрбанът му се беше килнал на една страна и придаваше на широката му палава усмивка някакво налудничаво изражение. В дясната си ръка Ибрахим здраво стискаше яребицата за окървавената шия.

— Ето я наградата ни! — извика той на Сюлейман.

— Помислих, че си умрял! — изсъска султанът.

— Нима бих могъл да умра, докато ме пази моят султан?

Излъчваше такава момчешка невинност, сякаш изобщо не му беше хрумвало, че можеше да бъде ранен. Всъщност изглеждаше толкова доволен от себе си и от своя трофей, че Сюлейман отметна глава назад и гръмко се изсмя.

Седяха в шатрата на Сюлейман. Жабешкият хор в блатото заглушаваше музиката от виолата на Ибрахим. Светлината от свещите струеше върху богатите пурпурни дипли на шатрата.

Вълнението на Сюлейман от лова все още не беше отминало и не му даваше да заспи. Той седеше по турски върху дивана, а Ибрахим извиваше чудна мелодия. Умът на султана обаче бе далеч от музиката. Беше взел решение по един въпрос, който го бе тормозил от седмици. Беше изправил своя личен избор срещу протокола и традицията, а нерешителността му само се удължаваше от необходимостта да се оправдае пред собствената си съвест.

— Ще сваля Ахмед паша от поста велик везир — каза внезапно той, докато звучаха последните ноти на Ибрахимовата мелодия.

— Да не е бил нехаен към задълженията си? — попита Ибрахим.

Дори и той изглежда изненадан, помисли си Сюлейман.

— Не, но няма нужните качества.

— Ахмед паша е служил на Дивана в продължение на толкова много години…

— Да, да, но не е подходящ. Смятам да го направя управител на Египет. Не възнамерявам да го обидя. — Сюлейман смръщи вежди. Откога Ибрахим се вълнуваше кое е редно и кое — не?

— С кого ще го замениш?

Сюлейман се почувства като баща, който се кани да даде особено скъп подарък на сина си. Изпита тръпката на удоволствието.

— С теб, Ибрахим.

— С мен? — Ибрахим извърна поглед.

— Да. Ти ще си моят нов велик везир.

Сюлейман замълча, но очакваният изблик на благодарност и познатата момчешка усмивка не се появиха. Вместо това Ибрахим прегърна виолата и впи мрачен поглед в ръцете си.

— Какво има? — Сюлейман усети леко раздразнение.

— Някои от членовете на Дивана ще се запитат защо си ме предпочел пред Ахмед паша.

— На тях не им е работа да поставят под въпрос моите преценки!

— Притеснява ме онова, което ще говорят зад гърба ми.

— Онова, което ще говорят зад гърба ти, не може да ти навреди по никакъв начин!

— Но ще изглежда така, сякаш съм поставен на мястото на пашата единствено заради моето приятелство с теб.

Сюлейман удивено го изгледа. Изобщо не бе очаквал подобна реакция. До този момент Ибрахим винаги бе приемал позициите, с които го бе дарявал, с готовност, дори с триумф.

Сюлейман не вярваше, че приятелят му наистина се притеснява от мнението на членовете на Дивана или пък го е грижа за протокола.

— Искаш да преосмисля решението си ли?

Ибрахим задълго замълча. Нощният бриз разклати гънките на палатката и лекото им шумолене прозвуча като дълга въздишка. Дали това не бе раздразнението на Аллах, запита се Сюлейман.

— Страхувам се — отвърна накрая Ибрахим.

— Страхуваш се? — Сюлейман си представи излизащия от блатото Ибрахим, стиснал яребицата в ръка, възхищението, което бе изпитал към него тогава. Изглеждаше така, сякаш вярата на Ибрахим в себе си бе подчинила напълно всички страхове. — Със сигурност не те е страх от бивните на побеснял глиган и от копитата на собствения ти кон. От какво се страхуваш, тогава?

— От теб, господарю мой.

— От мен? — Сюлейман удивено го изгледа.

— Над шията на великия везир винаги тегне надвесен меч, господарю. Въпреки че ще приема най-голямата чест, която може да бъде оказана на човек, все пак признавам, че малко ме е страх.

Изведнъж Сюлейман разбра. Спомни си баща си, който през годините на властването си се беше отървал от осем свои велики везири. Наистина, турците често се проклинаха един друг със следните думи: „Дано станеш везир на Селим Страшния!“ Спомни си как самият той, заслепен от собствения си гняв, за малко не бе екзекутирал бедния стар Пири паша.

— Няма от какво да се страхуваш, приятелю.

Ибрахим вдигна поглед към него. Черните очи умолително гледаха султана.

— Винаги съм си мислел, че искам този пост. До този момент. Не биваше да ме издигаш толкова високо, защото ако падна, това ще бъде фатално.

Сюлейман стана и приближи до Ибрахим, сложи ръце върху раменете му.

— Давам ти думата си. Докато съм жив, никой няма да ти причини зло. Нека Аллах ми е свидетел.

Ибрахим взе ръката на Сюлейман и целуна рубина на пръстена му.

— Донесе ми слава, за която дори не съм си и мечтал — прошепна той. — Кълна се, че ще ти служа вярно, докато съм жив.