Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (9)

Глава 8.
Роуан и нейните чехли-бързоходки…

„Ще ме вземаш на работа…“ — откъснах листче от малката клонка, която държах в ръка.

„Ще ме вземат… няма да ме вземат“

Още едно листче изхвърча.

„Ще ме вземат…“

Поредно листче.

„Няма…“

И още едно.

Беше понеделник следобед, четири часа и пет минути, и аз се бях упътила по тротоара към Крауч Енд Бродуей, мърморейки си, и оставяйки след себе си пътечка от листчета. Стомахът ми се бе свил на топка (във връзка с интервюто и с това, че ще ми се наложи да излъжа за възрастта си), когато небрежно прокарах ръка по живия плет на някакъв двор. Имах намерение да откъсна само едно листче, но напрежението беше утроило силите ми и откъртих цял клон. Нямаше как да го върна обратно и затова реших да го използвам наместо маргаритка и да изпълня ритуала „Обича ме, не ме обича“, с цел да се концентрирам върху нещо друго, докато стигна до магазина за картички.

„Ще ме вземат…“ — продължавах да си мърморя.

Но преди да успея да откъсна поредното листче, чух ужасяващ звук.

Странно е как винаги разпознаваш шума от свада. Дори и да не чуваш конкретните думи, достатъчен е тонът на гласовете. Точно както, когато приятел ви извика на улицата да го почакате, тонът е дружелюбен, нали така? Но когато шумът е свързан с нещо неприятно, надушвате от километър отровната атмосфера.

Погледнах през улицата, но не беше лесно да се разбере кой кого навиква. Трафикът беше адски натоварен и отсрещния тротоар — както и този, по който вървях — преливаше от хора с училищни униформи, всичките устремени към домовете си.

Изведнъж напълно забравих за свадата, защото изневиделица зърнах едно яркорозово петно и тутакси разпознах Роуан. Тя тичешком подминаваше всички, буташе се и се извиняваше, след което отново хукваше, а червените й кадифени чехли шляпаха със страшна скорост.

Защо ли така се е забързала? И къде ли отива? Това не е най-очевидният път към дома… — мислех си аз, докато надничах през постоянно профучаващите коли, автобуси и камиони, и се чудех дали в следващия месец ще успея да пресека улицата.

Както се оглеждах наляво, надясно и пак наляво, забелязах процеп в трафика и се промуших. Но докато бях съсредоточена в преминаването на отсрещния тротоар, Роуан, за нейно щастие, беше изчезнала от поглед.

Спрях на място като пълен идиот (да стоиш и да те блъскат отвсякъде не е най-големият кеф на света) и реших да не се занимавам със сестра си. Преди всичко, очакваше ме интервю…

— … а ето там са съболезнователните картички, въпреки че мразя да ги продавам — това винаги означава, че някаква трагедия се е случила в някое клето семейство, нали, миличка?

Жената с Перуката — мисис Мерил — замислено потри ръце и тъжно поклати глава. Обичайно, когато някой клати глава по този начин, очакваш да последва някакво раздвижване. Нито едно косъмче обаче не помръдна от вкаменените къдрици на мисис Мерил. Те продължаваха да си стоят упорито къдрави, без ни най-малък намек за разрошване. Мда, баба бе права — това трябва да беше перука.

От момента, в който прекрачих прага на магазина и смотолевих името си, мисис Мерил не беше предприела нищо друго, освен да бърбори, което бе голямо облекчение, тъй като от мен единствено се искаше да кимам и да изглеждам заинтригувана.

Само в един момент стана малко неловко, защото тя ми посочи купа с ключодържатели с полускъпоценни камъни и ме попита кой съответства на зодията ми. Преглътнах и си признах, че не знам. Мама вероятно ми е казвала, когато съм била малка и когато не съм обръщала внимание, тъй като (най-глупашки) съм допускала, че тя винаги ще е наоколо и винаги ще мога да я питам за нещата, които съм забравила. Мисис Мерил се понамръщи и аз се притесних, че вече имам една черна точка. Макар че магазинът й беше пълен с доста сантиментални и клиширани картички, тя самата изглеждаше като да идва от Планетата на Кукувците (с огромната си странна коса и с това, че когато влязох в магазина, пееше с пълен глас „Е-хе-хе-хе! И замириса на море!“), та в този смисъл познаването на зодиакалните камъни явно беше от първостепенно значение за нея.

— … а сега за касата. Работила ли си някога с каса, мила?

Отместих поглед от перуката на мисис Мерил (бях сигурна, че отдолу се подава истинската й сива коса) и опитах да се концентрирам върху това, което ми говореше, докато заставаше зад щанда. Зад гърба й колите и автобусите профучаваха покрай витрината от дебело стъкло.

— Хм, не… не съм. Не съм работила с касов апарат, имам предвид — поклатих глава.

При движението дългата ми кафява коса се разпиля по раменете ми като на всеки нормален човек.

— Няма значение! За млада и свежа глава като твоята няма да е проблем да схване! — весело отвърна тя.

Брей — изглежда за мисис Мерил липсата на опит с каса, пълна с пари, беше по-малък проблем, отколкото непознаването на зодиакалните камъни.

— Всички клавиши са съвсем прости, а освен това е лесно да поправиш грешна операция. Всъщност всичко, което трябва да правиш, е…

В този момент спрях да слушам. Не защото ми беше скучно, или защото бях неимоверно нагла, а просто защото се изумих да видя на отсрещния тротоар Роуан с приятелката й Вон. Вон беше облечена в черни военни панталони и черен тишърт с дълги ръкави и изглеждаше години по-възрастна от Роуан с нейната (малко шантаво гарнирана) училищна униформа. Естествено знам, че Вон е с три години по-голяма от сестра ми, но сега някак си възрастовата разлика ми се видя доста по-очебийна.

— Какъв е телефонният ти номер, мила? — точно навреме обърнах глава към мисис Мерил, която ми задаваше въпрос.

Докарах изкуствена усмивка, взех химикалката, която ми подаде, и надрасках домашния ни телефон до името си.

Роуан би харесала тази химикалка, помислих си аз, а огромните небесносини пера, закачени на върха, почти гъделичкаха крайчеца на носа ми.

След като свърших, се изправих, върнах химикалката на мисис Мерил и се опитах да надникна през прозореца отново, но Роуан (и Вон) вече ги нямаше.

— Чудесно! Скъпа Али, имам да интервюирам още двама души — засия тя, — но ще ти дрънна едно телефонче, веднага щом взема решение!

Почти бях изминала половината път до дома — потънала в размишления за това какви ги върши Роуан и кога точно мисис Мерил ще ми „дрънне едно телефонче“ — когато осъзнах, че тя въобще не ме беше попитала на колко години съм…