Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (23)

Глава 22.
Хитрият план на Лин. И моят

Въпреки всичко (и въпреки че баба и татко бяха леко подозрителни по повод това колко любезно и прекрасно се държим една с друга), уикендът мина доста приятно.

След като се прибрахме вкъщи, трябваше да поизлъжем баба за моята работа. Тъй като усетих, че левият ми клепач започва издайнически да потрепва, бързо скалъпих една версия, според която не съм разбрала, че изпитателният ден ще се състои само от няколко часа, а на всичкото отгоре съм допуснала толкова грешки с касовия апарат и съм изгорила електрическата кана, че едва ли ще ме вземат на постоянна работа (което си беше самата истина).

При тази вест баба, която беше коленичила и почистваше шкафа под умивалника, се изправи, шумно свали от ръцете си жълтите домакински ръкавици и ми каза направо:

— Ами, Али, ти и без това не си достатъчно голяма, за да работиш, нали така?

Опаа, дотук с илюзията, че никой в семейството ми не се е усетил.

— Знам, че се опитваше да намериш работа, за да помогнеш на баща си — продължи тя с всезнаещ поглед. — Но смятам, че така, както е станало, е най-добре, не мислиш ли?

Кимнах и тръгнах да се изнизвам от кухнята. Почувствах се леко изнервена, защото не исках мисис Рентгенови очи да влезе в главата ми и да разбере тайните на Роуан.

След това с Тор и Ро изведохме Уинслет и Ролф на дълга, дълга разходка из Хайгейт Уудс (кучетата бяха безмерно щастливи, макар че връщането дойде малко в повече не късокраката Уинслет, та се наложи с Роуан да се редуваме да я носим).

Същата вечер Ро отиде на купона на Карла, облечена — както забелязах — с люляковата блуза с пеперудата и с някои по-стари дрехи, беше се отказала от розовата пола, чантата и т.н. (Също така не носеше кадифените чехли, но само защото бяха оплескани с кал. Бях я предупредила през деня, че не е добре да гази с тях из гората, но тя не ме послуша…)

Върна се рано от купона. На следващия ден, докато с Лин и Тор играехме с Роуан на „капан за мишки“ (любимата игра на брат ми, макар че доста се разстройва, когато накрая мишката падне в капана), Ро сподели, че не се е забавлявала на купона, заради всичко случило се.

Лин — която вече беше наясно с инцидента от предния ден, тъй като аз настоях Роуан да й разкаже — се смя много и се държа прекрасно със сестра ни. Но не каза нищо за своя план за действие, а и аз реших да не я притискам в момента.

Така премина уикенда, като накрая завърши с чудесната новина, че татко е продал четири велосипеда на едно семейство и вече може да плати купчината сметки.

Но след това дойде понеделник сутрин и нещата не бяха никак чудесни. С Роуан вървяхме заедно към училище и не продумвахме дума. Ро — ’щото знаех, че я очаква още един ужасен ден в чудене какви ли мъчения ще измислят двете кучки Лиза и Таша, аз, ’щото знаех, че тя си мисли точно това.

Когато стигнахме до сградата на училището, я изгубих от поглед и тръгнах към залата за събрания. (Нали знаете, от вас се очаква да си седите при класа си. Кой знае защо…) За миг отклоних вниманието си от тревогите около Роуан, защото докато си проправях път между редовете, видях, че Кайра седи между Кло и Джен. И за голяма почуда не изглеждаше, че Кло иска да я убие.

— Как е сестра ти? — попита ме Санди, а другите ми приятелки се наведоха да чуят със загрижени погледи.

— Добре е — бързо кимнах, виждайки, че мистър Башир — директорът — се насочва към трибуната.

Всички се изправихме, преди злобната ни класна мисис Фишър да ни хвърли убийствен поглед.

— Какво става с тях? — прошепнах на Санди с поглед вперен в трибуната.

Но тя разбра въпроса ми. Имах предвид, че да видя Кайра, която щастливо седи сред приятелките ми, беше толкова необичайно, колкото да видя как мама ни приготвя вечеря вкъщи (ще ми се!).

— Кло казва, че Кайра била окей, нали разбираш? След като помогнала, когато сестра ти се беше заключила в мъжката тоалетна — прошушна Санди толкова тихо, че само ултразвуков радар, или най-добрата й приятелка можеха да доловят какво казва.

Е, поне едно добро нещо се беше случило покрай трагедиите на Роуан. Може би вече ще бъде възможно да каня Кайра на момичешките киновечери…

Не можехме да си шепнем повече — мистър Башир започна словото си. Честно казано, той е доста готин — милион пъти по-готин от скапани учителки като мисис Фишър — но въпреки това винаги задрямвам по време на събранията. Понякога се пробуждам на някоя от шегите му (обикновено са доста тъпи, но и доста симпатични, предвид, че е даскал), а понякога се случва да каже нещо интересно (като например „Ще има танцова забава“, или „Парното не работи, така че, ако температурите са много ниски, ще свършим училище по-рано“, или друга някаква приятна новина).

Днес обаче наистина се събудих. Ама наистина. И то беше, защото мистър Башир започна да говори за… тормоза в училище. Слушах го как разказва, че има информация, че в други училища в района проблемът с тормоза сред учениците е наистина сериозен и как там наказанията за оказан тормоз са много тежки. После заяви, че не е чувал за тормоз в нашето училище напоследък, но ако чуе, ще се наложи да действа толкова строго, колкото и другите директори.

Усетих как Санди ме ръчка с пръст по крака и й кимнах в отговор. Това, което мистър Башир казваше, беше чудесно. Сега дори заговори как хората не бива да бъдат тормозени, само защото са различни от повечето. Не споменаваше имена. Ужасно исках да се огледам в залата, за да видя лицата на Лиза Дийн и Таша Франклин, но не смеех.

О, Боже! — помислих си. — Нека да разберат посланието, ако имат малко акъл в главата си…

С Роуан тъкмо се канехме да поемем към дома за обяд, когато чухме Лин да ни вика.

— Почакайте! — бързаше към нас най-голямата ни сестра, изоставяйки назад приятелите си.

— Няма ли да закъснееш за обяда в училище, Лини? — попита Роуан. — Няма да успееш да заемеш хубава маса.

Лин помаха на приятелките си Мери и Надя, които продължиха без нея.

— Не. Мисля днес да обядвам с вас вкъщи за разнообразие — вдигна рамене тя.

Ау! Тази история с Роуан наистина беше променила нещата. Не само че Лин заряза компанията си, за да дойде с нас, ами и не се раздразни, че Ро я нарича с пълното й име.

— Е, Роуан, как беше днес с Лиза и Таша?

— Мисля, че нормално — отвърна тя, като ни следваше сред потока коли. — Засякох ги няколко пъти, но те не ми обърнаха внимание.

— Това е доста добре, нали? — усмихна се Лин.

— Доста по-добре, отколкото да те блъскат в тоалетната — намесих се аз с надеждата да разсмея Роуан.

И тя наистина се разсмя — за първи път от година насам.

(Е, може би от седмица насам, но изглеждаше като година.)

Лин доволно ме погледна.

— Хей, Лин — зададох аз въпроса, който напираше в мен цяла сутрин. — Да не би да имаш нещо общо с днешната реч на мистър Башир?

— Естествено! — отвърна тя. — Разговарях с него в петък следобед и му разказах какво се случва с Роуан, но също така му обясних, че тя е много уплашена да не би да създаде грижи на двете тъпачки. И измислихме план той да изнесе реч по този въпрос днес. Нали разбираш — да ги посрами, без да ги назове — или поне той го нарече така.

— Но защо не ми каза какво сте намислили? — попита Роуан неразбиращо.

— Защото като те знам, си помислих, че ще се побъркаш — обясни Лин. — Че ужасно ще се притесниш и няма да идеш на събранието.

Съвсем вярно — помислих си аз. — Но все пак поне на мен можеше да разкрие тайната…

Нямаше обаче да се заяждам на дребно, не и когато изглеждаше, че планът е проработил. Все още беше рано да се каже, но ако Лиза и Таша не бяха обърнали внимание на Роуан днес, особено след поведението им в петък, това трябваше да е добър знак.

— Благодаря ти, Лини! — примигна Ро.

О, нали нямаше отново да се разплаче?

— Почакай — каза Лин и спря на място.

С Роуан се почудихме какво става.

— Ето, така е по-добре! — ухили се Лин, след като се протегна и махна ластика от конската опашка на Роуан, така че косата й падна свободно по раменете. — Така повече приличаш на себе си! Като се приберем, можеш да си сложиш онези тъпи шноли с пеперудите, така че хората да те разпознават…

Вместо да се усмихне, Роуан нещо се стегна от забележката на Лин.

— Какво има? — смръщих се аз.

— Просто се сетих… тези новите шноли… както и другите неща… са…

— Крадени? — предположих аз.

Е, знам, че беше малко рязко, но все пак някой трябваше да го каже, след като Роуан не събираше сили да го направи сама.

— Да, точно така — кимна тя, очевидно разсъждавайки върху думата. — Ами, всички тези неща са в една чанта под леглото ми. Какво да ги правя? Не мога да ги нося!

Окей, днес Лин беше свършила страхотна работа за Роуан. Но сега беше мой ред да измисля някоя великолепна идея.

— Хайде — казах аз, докато крачех покрай магазините към пощата.

— Какво хайде? — попита Лин, която вървеше след мен.

— Нали си спомняш откъде си вземала тези неща? — обърнах се към Роуан.

Тя кимна разтреперано.

— Тогава ще купим големи пликове и марки — заявих аз, — и в обедната почивка ще опаковаме всичко и ще го изпратим обратно. Ще напишем и извинения.

Роуан ме изгледа леко разтревожено.

— Не е нужно да ги подписваш, глупаче — ухилих се аз. — Ще го направим анонимно.

— Али — засия Лин, — това е най-прекрасната идея!

Е, за всяко нещо си има първи път, а със сигурност Лин ме хвалеше така за първи път в живота ми.

Но не се радвайте прибързано. След като малката драма на Роуан отшумя, всичко в семейство Лав тръгна постарому. Татко успя да изплати сметките и всички ние продължихме да се стискаме, ама не супер много. Роуан започна да носи отново абсурдните си дрехи и прически, а за щастие Лиза и Таша престанаха да я гледат мръсно. След като за няколко дни беше най-добрата, мила и дружелюбна голяма сестра, Лин пак се превърна в намусеното същество, което критикуваше Роуан за кулинарните й (скапани) експерименти и никога не ме хвалеше за каквото и да било.

Като говорим за Лин, трябва да свърша нещо… Скоро ще се върне от съботната си работа и се налага да изгоня от стаята й самозаселилите се домашни любимци. Забравих вратата отворена, когато преди известно време се промъкнах да си взема химикалка, за да напиша всичко това, и разни космати същества се възползваха и се разположиха върху чистичкия й юрган, за да подремнат.

Олеле — твърде късно е… Вече я чувам как се качва по стълбите. И сега ще крещи на Уинслет да остави сутиена й на мира, и то ВЕДНАГА!

Ето — Уинслет трополи надолу по стълбите, а Лин препуска след нея и ръмжи. (Лин, а не Уинслет, ако се чудите.)

Мила родна картинка…

 

 

ПП1: А поуката от всичко е… ако някой ви тормози, трябва да предприемете нещо. Дори и това да означава да си представите как онзи, който ви тормози, седи със свалени гащи в тоалетната. Нали сега вече се чувствате по-добре?

 

ПП2: Надявам се баба да не прочете това. Веднага ще ми каже: „О, Али, как можеш да говориш такива отвратителни неща?“. А отговорът е… мога!