Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (15)

Глава 14.
Някой да иска салата с тарама хайвер?

— Ро! — извиках аз, когато се прибрах вкъщи за обяд. — Ро! Тук ли си?

Изглежда я нямаше. Освен ако не се беше превърнала в нацупено, късокрако, космато куче, стиснало в зъбите си стар нащърбен ароматизатор.

— Уинлсет, къде е Роуан? А? — наведох се напред с надеждата кучето номер две да се превъплъти в гонче и поне веднъж в живота си да свърши нещо що-годе полезно. — Дръж я, дръж я, Уинслет!

Уинслет ми хвърли унищожителен поглед, след което хукна нагоре по стълбите в търсене на тъмен и прашен ъгъл, където да скрие най-новото си съкровище.

— Ами ти, Ролфи? — разроших главата на куче номер едно, което току-що се беше подало от кухнята и се прозяваше след енергичното сутрешно поръсване на дивана с косми.

Ролф облиза ръката ми, след което, усещайки, че в нея все още няма сандвич, затопурка по излъскания (и одран) под на коридора към вратата на кухнята.

— Добре, всичко разбрах — измърморих аз, закачих сакото си и го последвах. — Та какво ще обичате? Нискомаслен йогурт е ягоди? Сирене с лук? Салата с тарама хайвер? Или каквото и да било?

Посочвах поред всички продукти в хладилника, върху които седеше предупредителният етикет „Собственост на Лин Лав“. Кога, да му се не види, Лин ще престане да прави това? Изглежда смята, че по този начин ще ни държи с Роуан надалеч от нейните „специалитети“, но ефектът е точно обратният.

— Роуан отново ли кръшка? — попитах Ролф, който щастливо облизваше салатата от пръста ми.

Без някой (т.е. без някое куче) да ми отговори, знаех, че е точно така. Това е кръшкането. Но какво можех аз да направя? Ако кажех на татко, щеше да му се наложи да разрешава нова бъркотия… Ако кажех на баба, тя щеше истински да се разочарова от Ро и да й дръпне една дълга лекция. Ако кажех на Лин, щях да й дам оръжие в ръцете, за да продължи (още повече) да се държи с Роуан като с глупачка. Ако кажех на Тор, той щеше мълчаливо да се угрижи и да попита, дали посещение в зоопарка няма да направи Роуан малко по-щастлива.

Окей, знаех, че искам да се опитам да помогна на Роуан (разбира се, че се опитвах — ето, днес бях прекарала няколко минути да задрасквам графитито „Кукла“ в тоалетната с помощта на молива за очи на Кайра, така че никой друг да не може да го прочете. И ако не съм добра сестра, не знам кой би бил. Особено като се има предвид, че дължах на Кайра нов молив за очи). Също така знаех, че искам да създам на Роуан възможно най-малко грижи, което означаваше, че трябва да действам сама…

Телефонният номер на Вон е записан в тефтера до телефона в коридора. Татко държи там номерата на всичките ни приятели, така че, ако някога се разтревожи къде сме и какво правим, да може да се свърже с нас. Не че някога го е правил — това е по-скоро презастраховане.

Докато чувах сигнал „свободно“, до мен долиташе и някакво бръмчене от горния етаж, където хамстерите на Тор очевидно се премятаха на металните си обръчи. Главата ми също бръмчеше, тъй като бързо се опитвах да измисля какво да кажа, ако някой все пак вдигне телефона.

След около десет хиляди позвънявания и седемнайсетгодишно чакане, когато вече се канех да затворя слушалката, получих отговор от другата страна.

— Ало?

Беше Вон. Малко наслуки заключих, че щом вдига телефона, то значи, че не е в колежа. Което пък означаваше, че Роуан може би също е там. Отново.

— Вон? Обажда се Али — изписуках аз.

— Кой?

Познавах Вон само от около две години и затова се налагаше да пита коя съм. Но като казвам, че я познавам, това е доста свободна употреба на думата „познавам“. Когато и Вон да дойде вкъщи, тя се държи много любезно с татко и баба, и е изключително мила с Тор (главно защото и той — като и тя — е космически кадет по свой собствен начин). Но опре ли до мен и Лин — забравете. За Лин Вон въобще не мисли. Веднъж Роуан ми каза, че Вон й споменала, че голямата ни сестра е прекалено стегната и праволинейна. Ами аз? Мисля, че аз просто съм й много скучна. На тринайсет съм, нямам вкус към странното обличане, а й характерът ми не се отличава с нищо особено (шампионатът по притеснение не се брои), а освен всичко друго нямам никакви татуировки и пиърсинги.

И знаете ли какво? Много тежко е да знаеш, че стоиш ниско в класацията на някого. Особено като се има предвид, че съм абсолютно очарована от Вон. Кой не би бил? Тя е копие на Мортиша Адамс, като изключим черните й военни панталони и обицата на носа.

— Али — повторих името си. — Сестрата на Роуан.

— А, да… — отвърна Вон.

След което замълча.

— Ъх… тя там ли е?

Чух я как оставя слушалката и предположих, че е отишла да повика липсващата ми сестра. Или може би толкова й бях досадила с тъпата си тринайсетгодишна нормалност, че беше заспала на място.

— Али?

Добре. Това беше Роуан.

— Ро? — възкликнах аз с облекчение, че съм я заловила.

— Защо звъниш тук, Ал? — попита Роуан с определена доза раздразнение в гласа.

Ох, прости ми — помислих си, също толкова раздразнена. — Просто се тревожех.

— Защо не си тук? — казах наместо това.

— Защото съм тук! — нацупи се Роуан.

Разговорът вземаше глупашка посока. А и тя ме караше да се чувствам глупаво за това, че се опитвам да й помогна.

— Не си ходила на училище тази сутрин, нали? — изтърсих аз.

Не можех да знам със сигурност — просто предполагах.

Но Роуан не бързаше да го отрече.

— Това не е твоя работа, Али! — сопна се тя. Усетих как лицето ми пламва. Роуан никога не ми се сопваше по този начин.

— Ро, ако мисис Уилсън, или някой друг от учителите ти ме попита къде си, да знаеш, че повече няма да те прикривам! — обявих аз, леко разтреперана.

— Добре! — каза Роуан и затвори телефона.

Така — това беше всичко. Не ми пукаше, ако моята средна сестра го закъса.

И ми мина мисълта да се върна следобед в тоалетните и да изтрия надрасканото е молива на Кайра — така че целият свят да види как Роуан Лав наистина е една кукла и нищо повече…