Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (21)

Глава 20.
А какво се случва, ако натисна този клавиш…?

Всичко вървеше доста добре. Допуснах само три грешки на касовия апарат (тези машини издават ужасен писклив звук, когато натиснеш погрешния клавиш), забравих да върна рестото на една жена (наложи се да я догоня по улицата) и изгорих нагревателя на електрическата кана, когато мисис Мерил ме помоли да направя кафе за двете ни (е, всеки може да забрави да сложи вода, нали?).

Окей, значи не всичко вървеше фантастично добре, но мисис Мерил се държеше наистина симпатично. Не спираше да се усмихва и да си припява, докато ми помагаше да оправя кашите, които забърквах. И след като обслужих около хиляда клиенти с разтреперан глас и свит стомах, накрая започнах да се отпускам и дори да се наслаждавам на работния си ден в „Нещо специално“.

— Ще ти платят ли за днес? — попита ме Кло малко по-силно, отколкото бе нужно, когато с Кели минаха да ме навестят в магазина.

— Не знам. Не съм попитала — изсъсках в отговор с желанието двете ми приятелки час по-скоро да се изметат. (Изведнъж проумях как се е чувствала Лин миналата събота, когато с Тор се отбихме да й кажем здрасти…)

— Дори и да е изпитателен ден, струва ми се, че трябва да ти платят! — високомерно заключи Кло, сякаш знаеше всичко, свързано с магазини, само защото баща й притежаваше такъв. В случай, че беше забравила, баща ми също имаше магазин.

— Абе… както и да е! — вдигнах рамене аз, докато подреждах една напълно подредена стойка с картички и поглеждах през раменете на Кло и Кели, за да видя дали мисис Мерил не ме гледа мръсно, задето разговарям с приятелки.

— Тя знае ли вече? — попита ме изведнъж Кели. — Че си само на тринай…

— Ами тази? Много е смешна! — почти излаях, за да заглуша онова, което Кели се канеше да изрече, и й набутах една картичка под носа.

— Ъ? — каза тя и се намръщи на надписа „Съжалявам да чуя, че не си добре!“

— Не! — прошепнах на Кели. — Не знае на колко съм години и няма да узнае, освен ако някоя от приятелките ми не ме издаде!

— Аха! — въздъхна Кели, за щастие схванала какво искам да й кажа. — Съжалявам!

Кло ми хвърли поглед, с който ми даваше да разбера, че знае колко глупава може да бъде Кели понякога.

— Хайде, Кел, да идем да си вземем по един бургер — предложи Кло и я задърпа към вратата. — До по-късно, Али!

— Чао! — извиках след тях, облекчена, че най-сетне си тръгват.

Само дето облекчението ми не трая дълго. Виждах как отвън на тротоара Кели и Кло ми махат през витрината и сочат някого, когото току-що са срещнали — Били.

Ококорих се при вида му, а той хитровато ми се ухили.

— Изчезвай! — казах му почти без глас.

Мисис Мерил не забелязваше цялото това оживление, седеше си зад щанда с гръб към витрината и си тананикаше, докато разглеждаше някакви фактури.

Отвън Били правеше муцуни с една ръка на крака, а с другата уж поглаждаше някаква въображаема шапка. Освен, ако това не беше…

Обожемой! Поглаждаше въображаема перука. Идиотските му превъплъщения не се изчерпваха с имитиране на учителя по математика — сега имитираше мисис Мерил.

— Махай се! — още по-ясно му направих знак. — Веднага!

О, господи, разбирах все повече колко бях ядосала Лин миналата седмица. Вече ужасно съжалявах за това. Това е кармата — връща ми се, задето позволих на Тор да разсипе хамстерската храна по килима на магазина за дрехи и на всичкото отгоре ми се стори забавно…

Виждах как отвън Били, Кло и Кели вече се превиват от смях. Имаше само едно нещо, което можех да направя (освен да се моля мисис Мерил да не се обърне), а то беше да ги игнорирам. Нарочно разредих една стойка с картички като ги събрах все едно на колода, само за да си намеря работа по подреждането им.

Няколко минути по-късно се осмелих да погледна навън… и не видях никого. Раменете ми облекчено се отпуснаха. Вероятно Кло беше успяла да събуди по-добрата природа на Били (т.е. да раздразни стомаха му с новината, че двете с Кели отиват за бургери). Най-сетне бях оставена на мира.

За около пет минути.

— Здрасти, Али! — ведро ме поздрави Роуан и двамата с Тор влязоха в магазина, натоварени със слама за тоалетните на котките и хамстерите. (Тъй като бях заета днес, Роуан влезе в моята роля и заведе брат ми на традиционното съботно пазаруване за домашните любимци.)

— Хм, здрасти… — усмихнах им се.

Мисис Мерил ме погледна — не разбрах дали изнервено или любопитно — но реших да предприема нещо.

— Мисис Мерил — започнах аз, решавайки, че ще е по-малко изнервена от посетителите, ако узнае, че това са членове на семейството ми, а не приятелки от училище. — Това е сестра ми Роуан и брат ми Тор.

— Оооо, здравейте! — превзето се усмихна тя на Ро и запази блестящата си усмивка за Тор. — Разговаряхме с теб по телефона, младежо, нали?

Брат ми безмълвно кимна. Забелязах, че погледът му е прикован не в лицето, а в косата на мисис Мерил.

— Къде сте ходили? Какво носите в тези тежки торби?

— Слама — измърмори Тор, все още втренчен в главата й.

О, моля те, Тор — казах си наум — моля те престани да зяпаш перуката й!

— Слама? — изчурулика мисис Мерил. — Такова добро момче си, а пък събираш слама?

— Не, това е друга слама — отвърна той, без да схване шегата й. — Котките акат вътре.

Мисис Мерил изглеждаше доволна от отговора и продължи да дърдори нещо.

Роуан леко ми се усмихна и ми намигна, след което взе да разглежда картичките.

— Мисис Мерил се шегуваше, Тор — опитах се да му обясня и застанах встрани, защото някакъв клиент влезе в магазина.

— Аха — вдигна рамене Тор и ме изгледа с огромните си кафяви очи.

— Значи си имаш коте, така ли, сладурче? — продължаваше да сияе мисис Мерил, а русата кула къдрици потрепваше над брат ми.

Изведнъж очичките на Тор светнаха и аз разбрах, че той се кани да направи нещо, което обичайно не прави — да говори. Има само една тема, която може да го разприказва — животните. А сега, след като мисис Мерил несъзнателно беше зачекнала тази тема, аз знаех, че ще изригне вулкан от думи.

— Нямам една котка, а пет — забърбори той. — Имената им са Колин и Франки и Еди и Дерек и Флъфи. Колин има само три крака, защото…

Надявах се мисис Мерил да има пет свободни часа, защото толкова бяха нужни, за да се изброят всички пухести, люспести и перушинести същества, които живееха у нас, както и да се разкаже личната история на всяко едно от тях. За мой късмет — защото аз знаех всичко това наизуст и от начало до край — клиентът трябваше да бъде обслужен.

— Извинете ме! — усмихнах се на мисис Мерил, минах зад щанда и се протегнах към касовия апарат (стискайки палци, че няма пак да допусна грешка).

— Ах! Ох! Ама наистина ли? Бог да го благослови! — чувах как мисис Мерил коментира биографията на всеки представен й домашен любимец.

— Довиждане — казах на клиента, след като си излезе със закупената картичка и точното ресто.

Но в този миг забелязах нещо.

Мисис Мерил продължаваше да се усмихва, но усмивката и бързо угасваше на лицето. Също така не изглеждаше съвсем захласната по сладкото ми братче. Проследих погледа й, който беше фокусиран някъде в дъното на магазина.

Леко завъртях глава и се наведох от мястото, на което стоях, за да видя онова, което наблюдаваше мисис Мерил.

Може би краде! Може би лицето на Роуан наистина ще се появи в криминалната хроника, посветена на джебчиите! В главата ми прозвучаха думите на Кайра от предишната вечер.

Целия ден бях толкова заета с работата си, че удобно оставих на заден план мисълта за ужасния разговор снощи. Но сега всичко се връщаше… Сега, когато гледах как Роуан напъхва картичка за рожден ден в джоба на старото си, изядено от молци, леопардово палто…