Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (2)

Глава 1.
Нека не споменаваме кученцата…

— Всички са МЪРТВИ! — изпищя Тор и избухна в сълзи като спукана водопроводна тръба.

— Кой е мъртъв? — попитах аз и хвърлих на пода училищната си чанта, като се втурнах към кухненската маса да успокоявам братчето си.

Бях се помотала на път за вкъщи. Спряхме се да си поговорим на ъгъла със Санди, най-добрата ми приятелка, след което тя ме покани да се отбия у тях, където поостанах още малко. Това ми се видя съвсем нормално — нямах усещането, че съм липсвала вкъщи.

Изглежда не се оказах права.

— Кои всички са мъртви, Тор? — повторих въпроса си, наведох се и го гушнах.

От другата му страна седеше кучето Ролф, което го гледаше с големи объркани очи и хленчеше съчувствено.

Но Тор беше неутешим — не можеше и дума да каже. Цялата му енергия отиваше в усилие да си поеме въздух между сърцераздирателните хлипове.

Докато чевръсто кълцаше морковите до умивалника, тя обърна глава към мен и ми посочи нагоре.

— Лабрадорката Пени изгуби всичките си девет кученца — прошепна тя.

— Аха — „Енимъл Планет“ — кимнах аз разбиращо.

Това е един от любимите канали на Тор. Всъщност всяко предаване, свързано с животни му е любимо. Винаги помни дните, часовете и каналите, по които вървят такива предавания и тежко и горко, ако някой от нас реши да гледа нещо по различен канал. А ако забравим, че Тор възнамерява да гледа някое от тях, той намира начин да ни го напомни. Щом започнат началните надписи, той хуква нагоре по стълбите и се връща, облечен с фланелката си, на която пише „Спасете тюлените“ (задължителна униформа за гледане на предавания за животни, която е трудно да бъде изпрана, тъй като всяка седмица има толкова МНОГО предавания за животни, че е невъзможно да отмъкнеш вмирисания тишърт от стаята му, камо ли да го изпереш и изсушиш…).

— Всички кученца се разболяха! — хълцаше Тор, когато хлипането вече поутихна и той имаше достатъчно въздух, за да каже нещо.

— А от какво се разболяха? — попитах аз, като продължавах да му правя компания на масата.

— Ами, просто от кучешки грип — измърмори баба с очевидното намерение да прекрати темата възможно най-бързо, за да предотврати евентуално повторение на дуета Тор-Ролф.

— От вируса Парво! — поправи я Тор и шумно издуха носа си в кърпа, която скриваше цялото му лице.

Виждах как зад гърба му баба се кокори. Доста странно беше да те поправя някой, който е шейсет години по-млад от теб.

— Та-ДААААМ!!

Обърнах се да видя откъде идва това весело подвикване. Хич не беше на място, при положение, че Пени — Бог да я благослови — току-що бе изгубила своите девет кученца.

На вратата на кухнята стоеше широко усмихната Роуан, притискаше към гърдите си тишърт и се правеше на манекенка. Радостта й бързо секна, когато стопли, че брат ни е в специално настроение.

— О-хо. Някой е умрял в „Анимал Планет“, нали? — риторично попита тя и пусна тишърта.

— Да, но нека спрем да говорим за това, моля! — хладно заяви баба. — По-добре ни покажи какво държиш, Роуан, скъпа. Това нова дрешка ли е?

Усмивката се върна на лицето на сестра ми.

— Да, минах с Вон през Ууд Грийн след училище и си я купих. Хубава е, нали?

Баба леко присви устни при вида на новата покупка на сестра ми. Не че блузката не й харесваше — люляков тишърт, отпред на гърдите с пеперудка в цветовете на дъгата — просто нямаше особено високо мнение за Вон. Според мен й се щеше Роуан да излиза с някого на нейната възраст (т.е. на петнайсет), а не с осемнайсетгодишни, които по закон имаха право да влизат в кръчми. А за предпочитане този някой не трябваше да има пиърсинг на носа и татуировка (всъщност баба не знаеше, че Вон има такава — това щеше да е поредното нещо, което да не одобрява). Като цяло мисля, че баба се тревожи да не би Вон да тласне сестра ми в грешна посока, макар че не намирам нищо особено нередно и опасно в това да пазаруват заедно по Ууд Грийн Хай Стрийт.

— Върхът е, нали? — сияеше Роуан и нежно поглаждаше пеперудката. — На парти съм следващата събота. Смятам да облека точно това.

Да, естествено, ако междувременно не си купеше още дванайсет блузи. Роуан обожава да пазарува, въпреки че ако трябва да сме честни, не е от този тип момичета, които в близко бъдеще ще превърнат дизайнерите в милионери. Голямата тръпка за нея е да успее да се спазари. Затова обича да обикаля магазините за дрехи втора употреба из Крауч Енд и да си открива странни парцали, които после да прекроява в още по-необичайни и, дай боже, прекрасни парцали (запазена марка на Роуан).

— И колко струва това? — попита баба и остави пластмасовата купа с настъргани моркови пред възстановяващия се Тор (който вече само леко подсмърчаше).

— Не много! — изцвърча Роуан, докато се фръцкаше наоколо с червените си плюшени китайски чехли.

(Училищната ни униформа не е особено строга: черно сако, черна или сива пола или панталони, бяла риза, вратовръзка на черни, сиви и бели райета. Но по отношение на обувките, връхните дрехи и т.н., можеш да носиш каквото си искаш и — повярвайте ми — сестра ми се възползва от това максимално. Миналата зима обличаше над униформата си онова дрипаво палто от изкуствена леопардова кожа, което беше заловила в магазина на фондацията за борба с рака. Намираше го за много готино и артистично. Но в действителност изглеждаше като връхлетяна от престарял леопард, който току-що е умрял върху й.)

— И колко не е много? — попитах аз, чудейки се откъде се е добрала до тези не много пари.

Добре знаех, че е без пукната пара, още в сряда се оплака, че е изхарчила джобните си, а постъпления от татко се очакваха чак в събота.

— Ами, наложи се да взема назаем десет лири от Вон — вдигна рамене тя, — та ще трябва да се подмажа на татко, за да получа предварително парите за следващата седмица.

— Но какво ще правиш тогава следващата седмица? — попитах аз съвсем на място.

— Ще взема назаем от парите за следващата седмица? — безгрижно предложи тя.

Роуан може и да е Кралицата на сделките, но е кръгла нула, когато се отнася за истински лири и пенсове. Вероятно Ролф има по-добър усет за парите от нея.

— Какво става с него? — намръщи се Лин, която изненадващо за всички се появи в кухнята.

Бяхме толкова погълнати от очебийната липса на икономически талант у Роуан, че не бяхме забелязали кога най-голямата ни сестра се е прибрала.

— Сети се сама! — отвърнах аз, гледайки зачервените очи на Тор.

— А, това ли — разбиращо каза Лин и се настани на стола срещу мен. — Трябва да престанеш да гледаш такива предавания, Тор. Винаги нещо умира и ти се разстройваш. Та какво умря днес?

— Кученца — измънка Тор, който стискаше толкова силно Ролф през врата, че имаше опасност да промени статистиката на умрелите кучета.

— Цели девет — прошепнах на Лин, показвайки й бройката с пръстите на ръцете си.

— О — сбърчи чело тя, като осъзна твърде високата степен на смъртност в дадения случай, предизвикал траура на Тор.

— Е, бабо, татко тук ли е? — попита Роуан, без да обръща внимание на Лин, и погледна кухненския часовник.

— Не още — отвърна баба, докато извеждаше Тор и Ролф през задната врата с купата моркови. — Ще работи до по-късно тази вечер — трябва да довърши някакво колело за клиент, чиято дъщеря има утре рожден ден.

— Ооо, допълнителна работа! — усмихна се Роуан. — Това означава допълнителни пари. Може пък татко направо да ми даде тези десет лири, без да ми ги удържа от джобните за следващата седмица!

— Хей, това няма да е много честно! — сопна се Лин.

— Защо да не е? — попита Роуан раздразнено и леко издаде напред долната си устна.

(С Лин и Роуан обикновено е така: Роуан излиза с някаква глупава, недомислена, тъпоумна идея, а Лин я прави на пух и прах. И толкова.)

— Само си помисли! — уморено въздъхна Лин. — Ако получиш от татко допълнителни пари, то значи, че трябва да даде на мен, Али и Тор, нали така?

— Не е задължително… — измърмори Роуан, съзнавайки, че е загубила спора, но решена да не го признае.

Само след две секунди в стаята щеше да се разрази буря от ругатни, ако не се бях намесила да отклоня темата.

— Закъсня след училище, Лин. Къде беше? — попитах аз, без да ме е грижа за дребни детайли от сорта, че с Роуан се бяхме прибрали броени минути преди нея.

— Аз ли? — каза Лин и повдигна светлите си вежди, очевидно доволна от себе си. — Бях на интервю. И си намерих съботна работа!

Лин обмисляше тази възможност от сума време. Всички знаехме колко иска мобилен телефон, но тъй като нито татко, нито Дядо Коледа се бяха разбързали да я снабдят с такъв, тя беше изсъскала, че сама ще си събере пари. И сега изглеждаше, че е на път да успее.

— И каква работа си намери? — попитах, знаейки, че едва ли ще е да зарежда рафтовете в супермаркета. Лин не би се заинтересувала от работа, при която рискува да се изпоти. Прекалено е превзета и спретната за такова нещо.

— Нали знаете онези магазини за дрехи на Крауч Хил? — попита тя.

— О, да, всичките са много хубави! — възторгна се баба, очевидно впечатлена.

О, не — помислих си аз — нека каже, че ще работи като чистачка в отсрещната кръчма!

— В събота започвам работа в средния — в „Сезони“ — самодоволно заяви тя. — В него продават повече дизайнерски марки, отколкото в другите…

Аха, значи все пак не е в кръчма. Понякога животът е доста несправедлив, нали?

— Правят ли отстъпки за персонала? — попита баба и — ако не грешах — стоманените й очи светнаха.

— Да, ще пазарувам с петнайсет процента отстъпка. Което означава, че ще имам купища прекрасни нови дрехи, както и пари, които да харча за себе си! — похвали се Лин и поглади безупречно изгладената си бяла риза със самодоволно изражение.

Трудно е да си щастлив, заради някого, който изглежда толкова доволен от себе си. Това не означава, че и Лин няма моменти, в които е за харесване. Просто ги прикрива изключително добре. Вместо това предпочита да е надута и високомерна, и величествена, и съвършена — с което постоянно напомня на мен и Роуан, че седим по-долу от нея, тъй като сме по-малко прекрасни и съвсем определено несъвършени.

Хвърлих поглед към средната си несъвършена сестра, за да видя как приема новините около Лин. Дългата гъста и тъмна коса на Роуан беше опъната назад с помощта на една от онези шантави метални диадеми, обсипани с малки камъчета, което правеше големите й кафяви очи да изпъкват на бледото лице. А точно в този момент големите кафяви очи изглеждаха тъжни, изпълнени със завист и самосъжаление.

— Е, Лин! — казах аз и се обърнах към Детето Лав нумеро уно^[1]. — Значи не смяташ, че Роуан трябва да поиска тези пари от татко?

— Не — навъси се Лин, чудейки се защо отново подхващам темата.

— Ами, след като вече ще бъдеш богата, защо ти не й дадеш парите?!

Предварително знаех какъв отговор ще последва, но не можех да се сдържа да не изнахалствам.

— Шегуваш ли се? Никога не бих…

— Достатъчно! — шумно се намеси баба в ролята на рефер. — Ето, Роуан, това е от мен… Но си ги искам обратно — по лира на седмица. Става ли?

— О, благодаря ти, бабо! — възкликна Роуан и хукна да вземе банкнотата, която баба извади, както и да я прегърне.

— Стигат ми кавгите за днес, да не говорим за умрелите кученца — въздъхна тя, докато потупваше Роуан по гърба, — както и не искам да чувам повече разправии за пари. Чувате ли ме, вие, трите постоянно каращи се момичета?

— Да, бабо — кимнах аз, последвана от Роуан и Лин.

Но в момента, в който видяхме гърба й, Лин ме прониза с поглед през масата. Отвърнах й със същия, като едва се сдържах да не се разсмея при вида на Роуан, която седеше зад Лин и правеше муцуни.

Това е проблемът, когато започнем да се заяждаме със сестрите ми — прекалено големи сме, за да се залъжем с моркови и хранене на зайчета…