Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (14)

Глава 13.
Да бъда или да не бъда (с пола)…

— Какво е станало с черните ти панталони? — прошепна Санди.

Налагаше се да шепти. Учителите не обичат разговорите в час на тема какво да облечеш за изпитателния си работен ден в събота. Странно, че…

— Не знам — вдигнах рамене, докато оглеждах краката си под чина.

На бедрото ми имаше две мръсни следи от лапи. Котешки.

Между другото не само аз и Санди шептяхме. Всички го правеха, защото мистър Хорас изглеждаше разсеян. Пуфтеше наоколо и се опитваше да пусне телевизора, за да гледаме филмчето „Математиката е забава! И не ни плащат, за да го твърдим!“ или каквото и да било там. (Не съм електроинженер, но ако ми стискаше и ако ме беше грижа, щях да отбележа, че постоянното удряне с юмрук по зле държащия се телевизор от страна на мистър Хорас, можеше съвсем да го повреди.) Но така или иначе, заниманията на учителя с телевизора ми дадоха още няколко секунди време за разговор със Санди.

— Но това е наистина хубав панталон. И е достатъчно елегантен, без да бъде… нали разбираш — елегантен — услужливо прошепна Санди.

— Мда — отново вдигнах рамене, докато плюнчех пръста си, за да изтрия следите от лапи.

Татко ми го беше купил преди два месеца, за да го нося на училище.

И точно това бе проблемът.

— С този панталон се чувствам на… тринайсет — измърморих аз, съзнавайки, че се самосъжалявам. Но фактът, че го асоциирах с училище, както и самият етикет, пришит на колана, върху който пишеше „възраст 12-13“, ме караше да се усещам на по-малко години, отколкото в действителност бях. Не че мисис Мерил щеше да изследва панталона ми отвътре след два дни, когато прекрачех прага на магазина й (това би било посегателство върху личността ми). Но за разлика от безупречната си сестра Лин, за мен е много трудно да предпазя дрехите си от: а) залепващи се животински косми и б) преместване в пространството, и то на места, където не очаквам да ги намеря. Това означава, че чорапите се хързулват нанякъде, блузките се разхвърчават, а етикетите направо профучават в неизвестна посока. И мисис Мерил може да е луда и да носи перука, но съм сигурна, че без проблем ще прочете изпаднал етикет, на който пише „Възраст 12-13“.

— Ами военните ти панталони? — предложи Санди.

— Много са износени.

— Джинсите ти?

— Много са раздърпани.

— Лилавите ти кадифени панталони?

— Те са като за клуб.

— Ами пола?

— Много е… абе, пола — побиха ме тръпки.

Работата с полите е, че наистина ги харесвам. На други хора. Или на закачалките в магазините. Виждам симпатична пола и решавам да я пробвам. И тя ми седи горе-долу сладко, но след около половин секунда вече искам да се върна в потурите си. Не знам защо — може би просто имам алергия към поли.

— Ами, мога да мина утре вечер, за да направим репетиция с дрехи — предложи Санди.

Тъкмо се канех да й кажа, че идеята е фантастична и може би да вземе със себе си новите си графитеносиви панталони от „Топ-шоп“, в случай, че ми седят добре, когато грубо ни прекъснаха.

— Хей, вие двете, какво ще правите утре вечер? — попита Кайра, навеждайки се зад нас и включвайки се в разговора.

— Да не подслушваш? — заядох се аз.

— Ами, нямаше да ми се наложи, ако си говорехте нормално, вместо да шептите — ухили ми се тя, без да й пука, че сме в час. — Та какво ще правите утре вечер, момичета?

Нямах проблем е това, че се самопокани. Колкото повече, толкова по-весело. А и така щеше да ми се отклони вниманието от изпитателния ден в събота, т.е. от стърженето по изопнатите ми нерви.

— Репетиция с дрехи — чудя се какво да си облека за първия работен ден в магазина за картички.

Първи или последен ден… Кой знае какво щеше да се окаже? О, боже, вече ми ставаше лошо при тази мисъл.

— Жестоко! Тъкмо ще донеса малко мои дрехи, ако искаш да пробваш — ведро заяви Кайра. — Но ако бях на твое място, единственото нещо, което със сигурност щях да нося, щеше да е уокмен със слушалки. Защото ще ти бъде ужаааааасно скучно!

И тя изкудкудяка по нейния гърлен и специфичен начин. Направи го толкова шумно, че нямаше да се учудя, ако и Лин я беше чула през няколко сгради.

— Тихо, Кайра, ще те чуе! — предупреди я Санди, а и без това огромните й очи светнаха като фарове.

— Кои? Конският гъз ли? — отвърна тя с изражение, означаващо „К’во пък толкова?“. — И без това е зает е телевизора!

— Не чак толкова зает, за да те накаже довечера, Кайра Дейвис! — долетя мощен мъжки глас отпред.

Кайра въздъхна и мрачно се прибра на чина си, а двете със Санди вперихме умните си погледи напред и се опитахме да изглеждаме, сякаш въобще не я познаваме.

— Съжалявам… — измърморих аз от неудобство в една от училищните тоалетни.

— Не бери грижа — прозя се Кайра някъде пред кабинката.

Не знам защо почувствах нужда да й се извиня — преди всичко Кайра не получи наказание, защото разговаряше с мен и Санди (ако това беше случаят, целият клас трябваше да бъде наказан, тъй като всички щастливо бърбореха, докато мистър Хорас дочупваше телевизора.) Проблемът беше, че го нарече „конски гъз“, и то на висок глас, т.е. направо си го изпроси. А това си бе нейно решение.

Протегнах се за тоалетна хартия и видях за голяма изненада, че е свършила. (Огромното мокро руло, което седеше в локвата на пода, не се броеше…)

— Хей, Кайра, Санди — може ли някой от вас да ми направи услуга? — извиках приятелките си. — Подайте ми малко хартия под вратата.

— Разбира се! — чух гласа на Санди. Следващото нещо, което чух, беше прелистване на списание — изглежда Кайра също се беше включила в акцията.

— Тук няма… Ух — и тук няма — държеше ме в течение Санди, докато проверяваше всяка кабинка. — Пфу, как може някои хора да са толкова отвратителни!

Докато Санди се правеше на инспектор по тоалетните, аз си клечах на пръсти, за да избегна съмнителната локва и си мислех колко е сложно едно просто изпишкване в нашите смотани училищни тоалетни.

И както си размишлявах за тези (гнусни) работи, погледът ми попадна на нещо, надраскано от вътрешната страна на вратата на кабинката. Беше допълнение към онова наистина досадно графити, което в продължение на два месеца биваше дописвано и което бе започнало със следното послание: „Ели Ф. е страшна кукличка.“ След това някой беше добавил отдолу: „Знам кой си ти — ТИ си кукличката!“ Следваше съвършено различен почерк: „Не, ти си кукличка — ти си голяма КУКЛИЧКА!“ Графитито продължаваше все в този дух.

Но сега имаше ново допълнение. Кой ли го е отнесъл този път? — помислих си, като се наведох напред да разчета надрасканото с червена химикалка.

В следващия момент ми се щеше да не съм полагала това усилие.

„Най-голямата Куклитшка в Палас Гейтс“ — пишеше някой, който очевидно беше скаран с правописа, — „е Роуен Лав.“

Ако в училище не се бе появило ново момиче с невероятно подобно име — предвид разликата в четвъртата буква — то излизаше, че сестра ми печели титлата „кукличка на седмицата“.

О-хо…