Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (19)

Глава 18.
Лесен начин да шокираме момчетата

Ако Роуан не се намираше в такова състояние, всичко щеше да е доста забавно.

Цяла тълпа момчета — някои толкова стреснати, че дори не бяха успели да си закопчеят панталоните — кръжаха наоколо, оглупели при вида на толкова момичета, събрани в мъжката тоалетна.

Всичко беше започнало от Лиза Дийн и Таша Франклин, които хванали Роуан около две секунди след разговора ми с нея, и я напъхали в мъжката тоалетна, пред очите на група смутени момчета, след което я бутнали унизена на пода.

Точно след като Лиза и Таша избягали, кикотейки се, аз влетях вътре, придружена от Кайра (която по-късно ми каза, че за малко щяла да повърне от гнусотия), Санди (ужасена да не би да пипне някой „момчешки микроб“, каквото и да означаваше това) и Кло и Кели.

— Ето там е — посочи едно момче към някаква кабинка. — Влезе и се заключи!

Не беше нужно да ми го казва — добре различавах подсмърчането на Роуан. А на един от умивалниците разпознах червения й кадифен чехъл, който очевидно беше изгубила по време на боричкането.

Горката Роуан, приличаше на Пепеляшка, сгушена в пепелта. Въпреки че — и тук може би Санди имаше известно право — пепелта вероятно беше по-хигиенична, отколкото смърдящите мъжки тоалетни в „Пелъс Гейтс“.

— Ро, аз съм. Моля те, отвори вратата… — нежно казах.

Подсмърчането зад вратата спря. За малко.

— Махай се! — отвърна Роуан с тъпичък гласец.

— Моля те, Ро — Лиза и Таша вече ги няма!

При споменаването на имената им Роуан изхленчи, както когато водим Ролф при ветеринаря и той добре знае, че в съседната стая има спринцовка с неговото име.

Погледнах приятелките си, но всички те ме гледаха с нещастни изражения и безпомощно вдигаха рамене. С изключение на Кайра — да е жива и здрава — която взе да разпъжда момчетата от тоалетната, дори и доста по-големите от нас.

— Добре, Ро — не е нужно да излизаш, но поне отвори вратата, за да вляза аз — опитах се да я убедя.

За миг всички затаихме дъх, след което чухме неясен шум, последван от щракване на ключалката.

През тънкия процеп на вратата различих отчаяното лице на Роуан и светкавично бързо се напъхах вътре, преди да е променила решението си.

Сестра ми цялата беше мокра и измачкана, но мисля, че това бе по-скоро оптическа измама — просто се беше свила в сакото си, което изглеждаше шест номера по-голямо. А иначе си беше суха, като изключим едрите сълзи, които капеха по страните й и се стичаха по брадичката.

— Лиза и Таша ли са? — попитах я, като се облегнах на вратата и клекнах до нея. — Нямам предвид само днес, а по принцип.

Роуан кимна и няколко кичури от кафявата й коса се изтръгнаха от опашката й и паднаха на тила.

— Затова ли се държиш напоследък толкова…

Щях да кажа „шантаво“, но тъй като това е обичайното поведение на Роуан, реших да избера по-подходяща дума.

— … напрегнато?

Тя отново кимна и обърса с ръка подсмърчащия си нос.

— Много ли те тормозят? Крещят ти и така нататък, нали? — попитах я, сещайки се за понеделник, когато бързах за интервюто си в „Нещо специално“ и я видях да тича по отсрещния тротоар.

— Да — прошепна тя. — Заради начина, по който се обличам. Не спират да ме побъркват, да ми измислят прякори и т.н.

Веднага щом ми каза това, ми хрумна още нещо.

— А тези нови слънчеви очила, които носеше — свъсих се аз, — Лиза и Таша ли ги счупиха?

— Ъхъ — разтреперано кимна тя. — Таша ги свали от очите ми, а Лиза ги стъпка. Каза, че са тъпи.

Е, ако си говорим честно — лилавите сърцевидни очила наистина бяха доста тъпи, но това не беше повод да ги стъпчеш. Мисля, че всичко, което носи говорителката Дона Еър е тъпо, ама не сте ме видели да вися пред телевизионното студио и да чакам удобен момент, в който да стъпча розовите й каубойски ботуши от крокодилска кожа. Или да я набутам в мъжката тоалетна…

— И ти си кръшкала от училище, за да се скриеш у Вон, заради тях?

Роуан кимна и сълзите й закапаха по пода.

Канех се да я попитам за дъвката, и за тебеширените надписи по сакото й, и за графитите в женската тоалетна, но нямаше смисъл да продължавам да я разстройвам, при положение, че вече беше достатъчно разстроена.

— Али, звънецът! — долетя глас отвън. Знаех — не можех да не чуя толкова отчетлив звук като този на звънеца, дори и посред семейна криза.

— По-добре да остана тук — казах на Санди, която надничаше през процепа между вратата и пода.

Появи се още едно надзъртащо лице — това ма Кайра.

— Ще кажем на мистър Матюс, че сестра ти е болна и трябва да я заведеш у вас — заяви Кайра, поемайки работата в свои ръце.

— Роуан, да кажа ли в канцеларията, че си зле? — попита Санди сестра ми.

Роуан кимна в отговор и очите й отново се напълниха със сълзи.

— Благодаря ви, момичета — прошепнах аз. — Ще я заведа вкъщи след като всички влязат в час и теренът се разчисти.

Дочух стъпките на Санди, Кайра, Кло и Кели, които се отправяха към изхода, след което настъпи тишина, с изключение на заглъхващата врява по коридорите и подсмърчането на сестра ми.

— Трябва да кажем на някого, Роуан. На някой от учителите ти и на татко! — умолявах я.

— Не! — изписука тя. — Не мога да кажа на татко — и без това е толкова разтревожен в момента! Не мога да кажа и на никого в училище! Ли… Лиза и Таша заявиха, че ако им създам проблеми, ще ми направят още по-ужасни неща!

— Но всичко дотук вече е повече от ужасно! — опитах се да влея разум в главата й. — Гадно е да те наричат с разни имена и т.н., но когато чупят вещите ти и те удрят, вече е…

Опитвах се да звуча, все едно знам какво говоря, но в главата ми просветваше червената лампа Тревога! Тревога! Тревога! Разбирах какво има предвид Роуан — момичета като Лиза и Таша бяха истински опасни. Другото нещо, което напълно разбирах, беше, че не знаех какво да правя.

Но познавах някой, който знаеше…

 

 

Не знам кой е проектирал прозорците по вратите в училището, но вероятно е бил доста висок.

Сигурно изглеждах като слабоумна, докато подскачах и надничах във всяка една класна стая, отчаяно търсейки Лин. През това време Роуан продължаваше да седи заключена в кабинката на мъжката тоалетна и отказваше да мръдне оттам, докато с Лин не се върнем, за да я отведем у дома.

И така — накрая трите се оказахме в дневната, в 11.30, петък, докато всички останали бяха на училище.

Беше хубаво — е, доколкото може да бъде, когато току-що си открил, че сестра ти е подложена на тормоз от някакви малоумни идиотки. Хубаво беше, защото Роуан лежеше на дивана, а главата й бе в скута на Лин, която нежно я галеше, точно както правеше мама, когато бяхме малки, и се опитваше да отстрани Ролф, който пък не спираше съчувствено да ближе ръката на Ро.

Само да ви кажа, че такова нещо не се случва често в нашата къща (имам предвид, Лин и Роуан да са толкова близки. Ролф постоянно ближе нечие лице, особено след като е изплюскал консервата си с кучешка храна, или каквото и да е там).

— Ами Вон и Чаза? — попита Лин. — Те знаят ли какво се случва с теб?

— Малко — отвърна Роуан, премигвайки. — Разказах им, когато цялата работа започна, но и двамата поискаха да дойдат в училище и да предупредят Лиза и Таша, а аз си помислих, че това може стократно да влоши нещата за мен, затова спрях да им споделям.

— И си събирала всичко това в себе си? — попита Лин.

— Ъхъ. И затова се чувствах толкова напрегната, че се налагаше постоянно да се озъртам — продължи Роуан. — Вече не мога, нали разбирате, да се отпусна. И ето затова… затова в събота не бях на себе си.

— Какво имаш предвид? — попита Лин и се наведе към нея.

— Ами, бях навън с Вон и Чаза и останалите…

Докато Роуан говореше, Лин кимаше. Междувременно в обърканата ми глава взе да се оформя една мисъл.

— … и нали разбирате, там беше онова момче Джо, което не знаеше, че съм само на петнайсет и че не мога да пия. Каза, че отива до бара и попита дали не искам бира, а аз си поисках! — обясни Роуан, докато ръкомахаше с ръце във въздуха.

— Тоест, била ли си пияна, когато Били те е видял в събота? — попитах я, вече проумяла какво се е случило.

— Предполагам, че… малко да — завъртя глава Роуан, за да ме погледне. — Но исках за поне за час-два да избягам, да не се тревожа за нищо. И така изпих няколко бири!

— А спря ли да се тревожиш? — попита Лин с много нежен и несвойствен за нея глас.

— Да, но след това се почувствах абсолютно ужасно и накрая повърнах на тротоара пред всичките си приятели, при което се наложи да отида у Чаза и да се опитам да изтрезнея, преди да се прибера у дома.

— Значи затова си дойде толкова късно — казах аз, подреждайки парченцата от мистериозния пъзел в главата си.

— Да, а на следващия ден имах ужасен махмурлук и се разкрещях на татко точно в момента, в който е толкова притеснен за парите и за всичко — чувствам се ужасно, макар че му се извиних за поведението си. Затова не искам да знае какво става в училище, моля ви се, за нищо на света не му казвайте, моля те, моля те, Лин, и теб, Али!

Отново не беше на себе си и бърбореше в дълги, объркани изречения.

— Е, трябва да кажем на мистър Башир, Ро. Трябва! Не може да им се размине на Лиза и Таша…

Роуан захлупи лице в ръцете си при споменаването името на директора. Чух я сподавено да казва:

— Те ще ме убият!

Лин ме погледна. И аз я погледнах. Не можех да измисля какво да кажа.

— Добре, не се тревожи, Ро. Ще измислим друг начин, обещавам. Кълна се…

Роуан бавно свали ръце от лицето си погледна Лин с надежда.

— Обещавам — повтори Лин. — Сега с Али трябва да се върнем в училище, но ти можеш да си легнеш и да си поспиш следобед. Ще кажа в канцеларията, че си болна. И ще се опитам да измисля нещо, за да си нямаш повече проблеми. Честно.

 

 

— Добре е — каза Лин, след като провери какво става с Роуан. — Занесох й грейка и сложих любимата й снимка на Джони Деп до леглото…

— Хубаво — казах аз и й подадох сандвича, който току-що й бях приготвила, опитвайки се да изглеждам по-малко безпомощна и по-полезна.

— Благодаря — измърмори Лин и се отпусна на един от дървените столове.

— Та… — започнах аз. — Какво ще направим, за да помогнем на Ро?

— Ами, първо трябва да въведем дежурство, така че винаги някоя от нас да отива и да се връща с нея от училище, за да не могат онези две загубенячки да се доберат до нея.

— А след това? — попитах аз, облекчена, че моята Супер Сестра (никога не съм казвала нищо лошо по неин адрес — честно) поема нещата в свои ръце.

— За след това — продължи Лин, — идея си нямам, Али…