Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (3)

Глава 2.
За бедни и богати

Много е трудно да се съсредоточиш да гледаш видео, когато зад теб се разнася постоянен шум — трак-трак, трака-трак.

— Какво правиш, татко? Защо не дойдеш да гледаш с нас? — попитах аз през облегалката на дивана.

— Не, не мога, трябва да прегледам тези сметки — измърмори той от разнебитеното писалище в ъгъла на стаята, без дори да вдигне поглед от счетоводната книга, в която драскаше.

Обърнах се към екрана, ала тракането наистина ми бъркаше в здравето. С периферното си зрение забелязах, че Лин потропва с крак от раздразнение. След по-малко от секунда тя свали Тор от скута си, грабна някакво списание от пода и отиде до писалището на татко.

— Ето — глухо каза тя, наведе се и подпъхна парче хартия под по-късия крак на бюрото.

Прекрасно — нямаше да има повече тракане, докато татко пише.

— Благодаря ти, Лин — усмихна се той. — Трябва да го поправя някой път…

Ха. Това е редовната му фраза, когато се отнася за всичко в нашата раздрънкана, разбрицана, разпадаща се къща.

— Хайде, татко, Али ти каза, защо не спреш за малко? — подкани го Лин, като се изправи и застана до него. — Ела да гледаш видео с нас!

Това правехме всички — гледахме „Приключенията на бръмбарите“ заради Тор. Преди да избяга обратно в нормалния си живот и спокойно да пие чай в апартамента си, баба даде умната идея да вземем под наем видеокасета и да позволим на Тор да остане по-късно и да я гледа. Веднага след като предложи това, аз яхнах велосипеда си и се устремих към видеотеката. Ако не получеше жизнерадостна Дисни доза преди лягане, Тор беше обречен на кошмари. А когато има кошмари, той обикновено допълзява в моето легло посред нощ. И тъй като обикновено цяла сюрия котки и кучета се разполагат под юргана ми нощем, появата на малкото момченце означава, че ще трябва да спя с половин тяло извън собственото си легло.

— Даа, хайде, татко! — намеси се Роуан и натисна пауза на видеото. — Даже има стол за теб!

Татко потри наболата си брада при това предложение и поклати глава.

— Не, всичко е наред. Тримата сте се разположили удобно — да не ви преча — отвърна той и кимна по посока на Роуан, чийто скут беше завзет от похъркващи котки.

Вярно си беше. Еди и Флъфи щастливо дремеха, преплетени в кълбо черно-бяла козина, така че бе трудно да се прецени къде започва и свършва всеки от тях.

— Така или иначе, трябва да приключа с тези сметки днес — измърмори татко със сериозен тон и продължи писанията си. — Някои от тях са просрочени…

— Просрочени значи лошо, така ли? — изправи се Тор на колене и точно като мен погледна татко през облегалката на дивана.

— Мда — кимна той. — Лошо. Особено с тази за електричеството. От сто години е, а я открих едва вчера…

— Как така? — намръщих се аз.

— Видях ъгълчето й да се подава изпод одеялото на Уинслет, докато я галех — ухили се татко.

С Тор се обърнахме към кучето, с което споделяхме дивана, и му се нацупихме. Уинслет виновно изсумтя, прилепи уши назад и отпусна глава върху косматите си лапи.

— За какво ти е да крадеш сметките, Уинслет? Глупаво куче! — смъмрих я аз и размахах пръст под носа й.

Тя ме погледна с тъжни очи, знаейки, че е направила нещо нередно, макар всичко, което беше разбрала, да се заключаваше в „Дъра-бъра, дъра-бъра, дъра-бъра, Уинслет? Дъра-бъра!“.

Трябва в миналия си живот да е била джебчийка. Обикновено краде неща, които имат някакъв смисъл: храна (и то доста откровено), пиукащи или пухкави играчки за домашни любимци (така че Ролф и котките да няма с какво да се забавляват) и случайно избрани наши дрехи (за предпочитане неизпрани, макар че не им придиря — важното е да стават за дъвкане). Да краде писма обаче, беше нещо ново за нея. Защо й трябваше? Освен ако не искаше да се научи да чете…

— Има ли много сметки, татко? — попита Лин и се наведе над писалището, опитвайки се да разбере какво е разпиляно отгоре.

— За нещастие, да. По някаква причина всички ми се струпаха наведнъж — отвърна той и запретна още по-нагоре навитите си ръкави. — А ми се стовари и цяла купчина, свързана с магазина.

— Нали ще успееш да платиш всички? — попита Роуан с леко тревожна нотка в гласа.

— Хм, сигурен съм, че ще се оправя някак — неубедително отвърна той. — Само дето не съм измислил точно как…

За миг се възцари тишина, тъй като четирите деца Лав изведнъж осъзнахме, че макар и да се усмихваше, баща ни не се шегуваше.

— Бедни ли сме, татко? — директно попита Тор.

— Ами, не сме богати — засмя се той накриво. — В момента определено не сме богати. Да си го кажем направо!

— Закъсали ли сме го, татко? — попитах на свой ред с надеждата, че ще ми отговори да не ставам глупава.

Само че той не го направи.

— Хм, по-скоро — как го казват банковите чиновници? — имаме проблем с баланса. Но дайте да се позабавляваме — заяви той, изправи се и плесна с ръце. — Все още имаме във фризера голяма кутия със сладолед — защо да не си сипем и да се развеселим?

Очертаваше се доста странен четвъртък вечер. Първо беше драмата с кученцата, след това се сдърпахме със сестрите ми във връзка с уж добрите новини около Лин, а сега татко доста неуспешно се опитваше да прикрие от нас факта, че сме в състояние на финансова разруха.

— Така… — тихо измърмори Лин, в момента, в който татко излезе от стаята. — Няма да искам вече джобни пари от татко. Ще се справя със заплатата си от магазина…

Мисълта ми хвърчеше във всички посоки (което не е ново!) — как можех да помогна?

— И аз ще си намеря съботна работа! — изтърсих, твърдо решена, че веднага започвам да търся.

— Мишки! — каза Тор.

— Какво? — попитах, тъй като обичайната ми способност да разбирам говоренето на брат си, срещна пречка.

— Мога да помоля мишките си да родят бебета — простичко обясни той. — А после ще ги продам. Но само на мои специални приятели.

Вече виждах как Тор обикаля домовете на другарчетата си с тефтер и химикалка в ръка и преценява дали са подходящи за скъпоценните му домашни любимци. Никога не би могъл да се раздели с тях — щяхме чисто и просто да се окажем с армия мишоци, щъкащи из стаята му наред с останалите членове на менажерията.

— Хм, ще поговорим по-късно за това, Тор — набързо каза Лин, очевидно представяйки си същото, което и аз.

Тогава осъзнах, че единствена Роуан не беше направила никакво предложение (смислено или не).

— Ро? — казах аз и се завъртях, както си бях седнала, с лице към нея.

— Ние сме… бедни! — театрално въздъхна тя и скръсти ръце.

Има едно нещо, което е сигурно при нея — ако има и най-малък повод за паника, тя се паникьосва. Ако има причина за безпокойство — тя е вашият човек.

— Ро, всичко е наред — опитах се да я успокоя. — Не живеем във викторианската епоха, няма да ни изпратят в приют!

Мъчех се да звуча забавно (но не успявах). Забелязах, че очите на Роуан се навлажняват и знаех, че трябва да действам бързо.

Скочих напред, грабнах дистанционното от облегалката на креслото й и натиснах „плей“.

— Гледай филма и не мисли за това — наредих.

Роуан запримигва пред екрана и постъпи, както й заповядах.

Честно ви казвам, понякога е толкова нестабилна, че можете да я вземете за най-малката от нас, а не за втората по възраст.

Само че, знаете ли какво? Аз също се чувствах доста нестабилна и уплашена…