Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (17)

Глава 16.
„К“ като…

Не останах до късно у Били. В момента, в който ми просветна идеята за тормоза върху Роуан, не можех вече да мисля за нищо друго.

Били ми се стори леко разочарован като му казах, че си тръгвам. Дори се опита да ме разсее като започна да имитира учителя си по математика мистър Мърфи, но тъй като не учех в неговото училище и не познавах въпросния мистър Мърфи, беше трудно да се вживея. Особено при положение, че превъплъщаването на Били се изразяваше в тъпа походка и глас, който си беше неговия, само че леко удебелен.

Когато се прибрах у дома, първо надникнах в дневната, но макар че телевизорът работеше, вътре нямаше никого, като изключим четири котки (една от които беше Колин, а другите не бяха) и Уинслет, заспала на едно чердже, докато бе дъвкала нечия четка за зъби. Аз самата обаче бях толкова сдъвкана, че не можех да разбера чия е (а и беше вече по-сигурно да я наричаме четката на Уинслет…)

Чувах как някой е пуснал чешмата в кухнята (плюс гъргоренето и трополенето на тръбите из цялата къща вследствие на това), затова влязох и заварих баща ми на умивалника.

— Какво правиш? — попитах го, намирайки часа за твърде късен за миене на чинии, а освен това обикновено се редувахме с почистването след вечеря. Тази вечер беше мой ред да подсушавам чиниите, но нали бях у Били, за да гледам как прави мозайка болонезе върху покривката.

— О, здрасти, Али Пали! — ухили се татко и ме погледна през рамо. — Не те очаквах толкова рано. За миг те обърках с Лин, която е някъде си тази вечер.

Забелязах, че държи в ръцете си сако. Почудих се дали не е моето, но тутакси се усетих, че все още съм с униформата си (пфу).

— Тъкмо слизах по стълбите, след като сложих Тор да спи, и видях сакото на Роуан на закачалката — обясни той.

О-хооо — помислих си аз. Пак ли дъвка?

— Има на гърба някакви тебеширени петна — продължи татко. — Не знам какви ги е вършила, но реших да ги изчистя с гъбата…

— А къде е Ро? — попитах го, усещайки как сърцето ми се разтуптява и слиза в петите ми.

Дали да не му кажа? — тормозех се аз. — Да му кажа какво подозирам? Или първо да говоря с Роуан?

— Легна си. Каза, че много я боли главата.

Тъкмо зяпнах, за да изплюя камъчето, когато татко отново заговори:

— Нали не смяташ, че Роуан се е стресирала прекалено, заради ситуацията с парите? — попита ме той.

Забелязах как късата му, тъмна, щръкнала коса се е събрала напред. Изглеждаше смешно — като удивителен знак. Само лицето му разваляше картинката — беше угрижено, разтревожено, напрегнато.

— Не мисля, че е това… — поклатих глава, докато се приближавах към умивалника, за да застана до баща ми.

В тази секунда в главата ми изплува образът на Роуан — как се качва в автобус номер 144 за Ууд Грийн в търсене на дрънкулки и джунджурии, които да повдигнат настроението й след дългия изтощителен следобед на тормоз от страна на Лиза Дийн и Таша Франклин.

— ’Щото вие, момичета, няма за какво да се притеснявате — каза татко и ме изгледа със сериозните си кафяви очи, които се опитваха да ме убедят, че той е този, който трябва да се тревожи и да прави, каквото е нужно. — Чудесно е, че си си намерила работа в събота, Али, но не трябваше. Сигурен съм, че съвсем скоро ще се измъкнем от тази ситуация…

От една страна се поуспокоих от това, което ми каза — но само във връзка със съботната си работа. Явно все още не беше се усетил, че съм твърде малка според законите, за да го правя. Но репликата „сигурен съм, че съвсем скоро ще се измъкнем от тази ситуация…“ далеч не ме успокои.

Да му кажа ли? Да не му ли казвам…? — размишлявах аз с милион километра в час.

— Татко, аз, аз…

Но така и не продължих, благодарение на лек, почти недоловим вик, последван от Ролф, който се подхлъзна на четири лапи, влитайки в кухнята, за да ни предупреди, че Тор сънува кошмар.

— Ох-ох — погледна нагоре татко, сякаш с рентгеновите си очи можеше да пробие тавана на кухнята и да надникне директно в спалнята на Тор.

— Чакай, аз ще довърша това — грабнах сакото и гъбата от ръцете на татко.

— Благодаря ти, Али Пали — аз да вървя да видя какво става с малкия юнак — усмихна се благодарно той, излезе от кухнята и последва Ролф в коридора.

Слушах как шест крака се катерят нагоре по стълбите (два на баща ми, четири на Ролф), след което съсредоточих вниманието си върху сакото на Роуан, което държах за двете рамене.

„К“ беше първата тебеширена буква.

Следващата беше „У“.

После пак — „К“.

И накрая — „У“ — „КУКУ“.

Е, ако имах някакви съмнения преди, вече ги нямах. ’Щото със сигурност това на сакото на Роуан не беше написано от добрите феи.