Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (10)

Глава 9.
Сами(чка) вкъщи

Наистина харесвам всичките си приятелки, а (надявам се) и те ме харесват. Но има едно нещо, което предпочитам да правя без тях.

Не е нещо драстично, или вълнуващо. Просто Кло, Джен, Салма и Кели винаги остават за обяд в училище (и може би тъкмо затова са толкова сплотена групичка), докато аз предпочитам да изтърча до вкъщи и да хапна нещо там. Санди също се прибира у тях, но то е само защото майка й настоява — не може да издържи да не вижда своето „муци-гуци“ от закуска чак до вечерта. Така че Санди няма друг вариант, освен да сподели домашно приготвена супа с любимата си майчица. Кайра също си ходи вкъщи, но едва ли майка и я нарича „муци-гуци“, предвид това, което сме чували за нея и проблемите й с алкохола. Горката Кайра… всеки път, когато ме нервира, трябва да си припомням за грижите, които има у дома.

Така или иначе, причината, поради която искам да се прибирам вкъщи за обяд, е, че след шума и боричкането в училище, къщата ми се вижда спокойна и уютна. И макар че безкрайно обичам татко и всички останали, се чувствам много приятно в тихия ни дом, където единственият шум се произвежда от радиото, от мен, докато прелиствам списанието, и от мъркането и сумтенето на множеството кучета и котки.

Като, разбира се, изключим звука на телевизора в дневната, където ще намерите Роуан в обедната почивка — да прехвърля каналите с дистанционното, докато похапва сандвич с цвекло и сирене, или с каквото там си е измислила.

Обикновено си прекарваме страхотно с Ро и (обикновено) надълго и нашироко разговаряме за разни неща, но обедите ни са малко по-особени. И двете обичаме местенцата си, затова, докато гледа телевизия, аз я оставям на мира, както и тя мен, докато зяпам списание в кухнята. Обикновено единствените думи, които си разменяме по обяд, са „здрасти“ на влизане и „чао“ на тръгване, в зависимост коя от двете първа потегли за училище. И това изглежда работи в нашия случай.

Днес, ден вторник, обаче беше различно. Аз се въртях на масата и не можех да се съсредоточа върху статията пред мен, надничах през кухненската врата към боядисания в люляково коридор, чудейки се какво ли става с голямата ми (но не най-голяма) сестра.

Не можех повече да отлагам. Не можех да пренебрегвам онова, което Били ми беше казал, както и избухването й пред татко на закуска в неделя, както и факта, че изглеждаше толкова нещастна с Вон вчера…

Затова набутах остатъка от сандвича си в кофата (т.е. в Ролф, който търпеливо чакаше до кофата е отворена уста и е обнадеждено изражение на муцуната) и отидох в дневната.

— Наред ли е всичко? — попитах небрежно и се пльоснах на дивана.

— Мдааа — измърмори Роуан от креслото е изражение, на което се четеше „Защо влизаш тук?“ докато споделяше обяда си е Уинслет.

Но аз знаех, че тя не е наред. Гледаше новини, за бога. Роуан никога не гледа новини. Ако не дават някой сапунен сериал или толк-шоу, тя по-скоро ще си пусне на видеото „Приятели“ или някое от старите филмчета на Тор, отколкото да гледа новини. Не че не й пука какво се случва по света и у нас, но прекалено много се разстройва. Нали знаете, че понякога излъчват репортажи за проблема с глада, или за райони, в които има война, и тогава виждате дечица и се натъжавате. Е, Роуан не просто се натъжава — тя се срива, след което изразходва половината от семейния резерв носни кърпички, за да хлипа над световните несгоди.

Така че това, дето се беше залепила за новините, изобщо, ама изобщо не бе добър знак.

— Какво гледаш? — попитах я глупаво, тъй като не знаех как точно да започна разговора, който исках да водя.

— Новините — отвърна тя, вперила поглед в екрана, докато Уинслет нагълта наведнъж последната хапка от сандвича й — направо от ръката й. Роуан не забеляза. Или може би не й пукаше.

Тутакси осъзнах, че и днес не беше на себе си. Косата й бе прибрана отзад на конска опашка, вързана е тъмна намачкана панделка. Чорапогащникът й беше черен. Обувките й, които лежаха изритани на килима до креслото, представляваха овехтял чифт черни китайски платненки. Всъщност единственият цвят в иначе свръх пъстроцветната ми сестра, бе блестящата й жълта диадема, която прибираше косата й назад и я разделяше на път по средата. И толкова.

— Новините значи… — повторих аз още по-глупаво.

Не знаех как да поведа разговор за всичко, за което исках. Затова и не започнах. Отказах се.

— Та… ти… добре ли си сега? — неясно попитах с надеждата, че тя ще улесни живота ми и ще започне да ми разказва какво я тормози.

Така де.

— Естествено, че съм добре. Не изглеждам ли добре? — отвърна тя леко троснато.

И преди да набера смелост да кажа още нещо, тя натисна клавиша за увеличаване силата на звука и потъна в репортажа за петролно химическата индустрия в Ангола, или не знам къде си.

Знаех, че не трябва, но точно в този момент се предадох. Може би беше нужно да положа малко повече усилие, но докато не измислех по-умен начин да я разговоря, по-скоро щях да я раздразня, отколкото да й помогна.

— Ами… тръгвам за училище — измърморих аз и се измъкнах от потъващия диван. — Така че — до по-късно!

— Мда… до по-късно! — извика тя след мен.

— Какво става с нея? — прошепнах на Ролф, който вече се настаняваше да подремне върху ботушите и обувките в антрето, доволно похапнал недоядения ми сандвич за обяд.

— Хрррр-гррррр — отвърна той, докато откачвах сакото си от закачалката и го обличах.

Това може би беше просто едно кучешко изръмжаване, но на мен ми прозвуча, като че ли Ролф се съгласява с мен.

— Точно така — кимнах му.

Отново се протегнах да откача чантата си и застинах на място при вида на две бели лепкави топчета на гърба на сакото на Роуан. Какво беше това?

Намръщих се и вперих поглед, след което осъзнах, че това са парченца от дъвка. И на мен ми се е случвало да намирам такива на джинсите си, когато някой слабоумен е залепил дъвка на седалките в автобуса, но как Роуан беше успяла да се сдобие с тях на гърба си?

Само че в настроението, в което беше в момента, нямаше как да я попитам.