Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (12)

Глава 11.
Том Ханкс? Не, благодаря

— Не можеш да го включиш в списъка си! Той е стар. А и не отговаря на изискванията! — сопна се Кло на Джен.

Идеята беше да се забавляваме — тъпа игра с правене на списъци, която да запълни иначе досадното следобедно междучасие в сряда. Само че Джен не се засмя — явно се обиди, задето Кло не й разрешава да включи Том Ханкс (най-любимия й актьор) в списъка на петте топ-мъже. Но за да сме честни към Кло — тъкмо тя беше задала правилото да не вписваме имена на момчета, които в действителност не познаваме. Освен това наистина трябваше да са момчета. Простете, че съм придирчива, ама Том Ханкс не живее В Крауч Енд, Лондон, и плюс това е с няколко десетилетия по-голям от всяко едно момче, което познаваме. Т.е. не отговаря на изискванията по два пункта.

— Добре, ама аз се сещам само за четирима от познатите, които харесвам — защо да не сложа Том Ханкс, за да станат пет? — протестираше ентусиазирано Джен.

— Защото е отвратителен — директно каза Кло, за да приключи спора с Джен.

— Пфуууу… — потрепери Кели. — Не знам как можеш да го харесваш, Джен — защо не си избереш някой, който не е на сто години?

— Той обаче беше много добър във „Форест Гъмп“ — заяви Санди, която изникна иззад гърба ми, решена да прояви солидарност към Джен, разтреперана, че някой се осмелява да подкопава нейната най-любима холивудска звезда.

— Да, ама има много актьори, които са добри във филмите си — това не означава, че трябва да си падаш по тях — бавно запримигва Салма по повод думите на Джен и Санди. — Особено когато са „женки“ като Том Ханкс…

Докато приятелките ми обсъждаха каква „женка“ е или не е Том Ханкс, аз се загледах в собствения си списък, заради който момичетата се бяха заяждали с мен, точно преди Кло да се нахвърли върху Джен.

Бях написала пет пъти името на Алфи. И какво от това?

Бързо смачках листа и го запратих в кошчето за боклук. Последното, което ми трябваше, бе да щръкне от джоба ми вкъщи, за да го забележи Лин. Досега изумително умело бях прикривала факта, че жестоко съм си паднала по най-добрия й приятел, но — може би греша — списък, озаглавен „Петимата топ-мъже на Али“ и състоящ се от името на Алфи, изписано пет пъти, щеше да прецака цялата работа.

Но моята идеално прицелена „топка“ пропусна коша. Или по-точно траекторията на смачкания ми списък беше без време прекъсната. Вместо да се приземи в кошчето, профуча и забърса една преминаваща учителска глава, след което се търколи под радиатора.

— Съжалявам! — измяучих, докато учителката по английски мисис Уилсън ме изгледа злобно. Погледът й — по даскалски професионален — трябваше да означава „само-посмей-да-го-направиш-отново“, след което отмина по коридора. Всичко това за около половин секунда.

Божемой — спря се. Божемой — обърна се. Божемой — изглежда беше решила да не ми се размине само с един санкциониращ мръсен поглед.

— Ти си Али Лав, нали? — каза учителката с папка и химикал, здраво притиснати до гърдите си.

— Ъхъ…

Трудно е да намериш правилните думи, когато те очаква наказание, задето си замерил преподавател със смъртоносна хартиена топка и всичките ти приятелки те наблюдават със зяпнали усти.

— Как е сестра ти?

Не бях подготвена за този въпрос. Ако мисис Уилсън беше заявила: „ВЕДНАГА отивай в директорския кабинет!“, или „Край — арестувана си, докато навършиш 35!“, или нещо от сорта, нямаше да съм толкова шокирана. Може би щях да съм умъртвена, но не и шокирана.

— Коя? — попитах, докато трескаво се опитвах да си припомня Лин или Роуан имат (не) удоволствието да бъдат обучавани от мисис Уилсън.

— Роуан — отвърна тя.

През изпразнената ми безмозъчна глава профуча вятър. Защо ли тъпата дърта вещица пита за Роуан?

— Днес следобед не беше в клас — продължи учителката, опитвайки се да ми загатне нещо.

— Аааааа… — смотолевих аз, за да си спечеля време за отговор.

Мисис Уилсън впери поглед в леко поруменяващото ми лице и очевидно очакваше да кажа нещо. Около мен беше надвиснала тишина, тъй като приятелките ми бяха спрели дори да дишат.

— Роуан… е… така да се каже — има…

Ъгълчето на устата ми се разтрепери от заформящата се лъжа.

— … диария! — възкликнах аз.

— Хммм — измърмори мисис Уилсън и присви очи в пълно недоверие.

Което си беше нормално при такава тлъста и нескопосна лъжа.

— Предай й да се оправя бързо.

— Добре — кимнах аз.

Сега ще я науча — помислих си аз. Ще й дам да се разбере, но преди това ще я убия, задето ме кара да я прикривам по този начин…