Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (4)

Глава 3.
Роуан става (все по-) странна

— … та това ви е задачата, момичета и момчета. Съжалявам, че ви задържах!

Не мразите ли, когато учителите ви карат да чакате? (Особено в края на петък следобед.) И не мразите ли да ви наричат „момичета и момчета“, когато сте излезли от началното училище преди около сто години?

Тъкмо преди да затворя с шумно учебника си и да го набутам в чантата си, погледнах записките, които си бях водила, и забелязах, че са абсолютно нечетливи. Но нямах намерение да вися още и да карам учителя по английски мистър Самюълс да обяснява всичко отначало. Не и при положение, че звънецът беше ударил преди пет минути, а знаех, че Роуан ме чака отвън.

— Много скучно беше — измърмори Кайра докато се блъскахме на вратата заедно с останалите.

— Не ми говори! — изхленчих аз, опитвайки се да закопчея чантата си в движение.

— Искаш ли малко да се помотаем? — попита ме Кайра и сбърчи малкото си навирено носле. — Може би да идем до парка, или нещо такова?

— А защо? Няма да се виждаш с Ричи ли? — поинтересувах се аз, чудейки се, дали не съм била избрана за компания в последния момент.

— Рикардо ли? Не, писна ми от него — вдигна рамене тя.

Вече три седмици излизаше с Ричи/Рикардо и беше смешно колко често мени мнението си за него. Или беше лудо влюбена, или отегчена до смърт и решена да го зареже.

Изглежда в момента той беше в немилост и се надявах това положение да се задържи — честно казано, намирах го за доста противен тип. Това си личеше по цялата история с името Ричи/Рикардо. Само за да впечатли Кайра и да звучи по-романтичен, той й беше заявил в самото начало, че се казва Рикардо (въпреки че вероятно само баба му някога го е наричала така). Чак след срещата с Били осъзнах, че „Рикардо“ е приятелят му от училище, известен като Ричи Еспозито.

Все едно аз да кажа на някое момче, че ми харесва да ми викат Александра, макар че пълното ми име ми е толкова чуждо, че няма да се обърна, ако някой на улицата ме извика така.

— Та какво ще кажеш? За парка? — подкани ме Кайра, когато доближихме изхода.

— Не — поклатих глава. — Не мога. Имам среща със сестра ми. Ще ходим по магазините на Бродуей.

— Със сестра ти? С коя по-точно? — попита ме Кайра, като набута една дъвка в устата си. — С хубавата, или с шантавата?

С шантавата ми сестра пристигнахме на Бродуей, след като изминахме пътя дотам в мълчание.

Не само заради факта, че обикновено никога не правим такива неща (с Лин и Роуан никога не ходим и не се прибираме заедно от училище — предполагам, защото прекарваме достатъчно време вкъщи, а и защото предпочитаме навън да сме с други приятели. Е, за мен и Лин това е нормално, а Роуан по принцип няма истински приятелства в училище). Но днес по някаква причина сестра ми беше още по-шантава, супер раздразнителна и нервна, заради това, че се е наложило да ме чака пред училище, сякаш можех да направя нещо е досадния мистър Самюълс, който задържа целия клас.

— Къде беше? Седях тук да те чакам сама цяла вечност! — започна да се заяжда тя.

Това си бе чиста проба лъжа по две точки: първо, не беше цяла вечност и второ, не бе сама — имаше две момичета от нейния випуск, които се мотаеха около входа. Така или иначе, от какво я беше страх? Да не умре от скука?

Покрай нейното вкисване и аз се вкиснах. (Да, знам колко тъпо звучи това в момента.) Но когато наближихме магазините, се наложи да възстановя комуникацията.

— Къде трябва да отидем? Какъв е списъкът? — попитах я.

— Хм… само за зеленчуци — отвърна тя и прегледа листчето с разкривения почерк на баба. — Просто да влезем в плод-зеленчуковия магазин отсреща. Или смяташ, че трябва да обиколим няколко? И да видим къде е най-евтиното брюкселско зеле и т.н.?

Тъкмо се канех да й кажа, че прекалява с жалването, когато осъзнах, че може би това й е проблемът.

— Но, Ро, не трябва да се паникьосваме за пари — нали чу какво каза татко сутринта на закуска — напомних й аз, докато светна зеленият светофар и двете пресякохме улицата по посока на Часовниковата кула.

Мисля, че татко беше схванал, че ни е стреснал предишната вечер. Макар че всички се държахме печено, гледахме „Приключенията на бръмбарите“, ядохме сладолед и се правехме, че всичко е наред, той със сигурност прозря тревогата ни. Ето защо тази сутрин намери начин да ни каже, че нещата не са толкова черни (или по-скоро, че не сме на червено), колкото изглеждаха предната вечер.

— Просто всички трябва да внимаваме малко повече е харченето в момента — това е всичко — усмихна ни се той през масата. — Така че никакви диамантени корони този месец, момичета, ясно?

Тъкмо се канех да пресека на следващия зелен светофар, когато видях, че Роуан е изостанала.

Дотук със забавната таткова лекция и моите успокоения — сестра ми седеше с нос, залепен във витрината на магазина за подаръци, окичена с дрънкулки.

— Какво гледаш? — попитах я, очаквайки, че ще каже „Всичко…“

— Онази стойка за дискове — измърмори тя и посочи предмет от тел и ракита.

— За какво ти е стойка за дискове? Нали вече имаш една? — отбелязах аз, сещайки се за обикновената бяла кутия, която си беше купила от разпродажба, и върху която бе залепила слънчогледи, изрязани от опаковъчна хартия.

— Не е за мен — въздъхна тя и остави къдраво облаче пара върху стъклото. — За Карла е. За рождения й ден другата седмица.

— Коя е Карла? — опитвах се да следя тайнствените криволици в мисълта на Роуан.

— Приятелка на Вон от колежа. Тази, на чийто купон ще ходя следващата събота.

— Аха, разбрах… — измънках аз и си спомних, че Роуан намекна за това вчера, когато ни показваше с баба каква блузка си е купила.

— Ходила съм в апартамента й във Финзбъри Парк. Много е готин. И си помислих, че стойката за дискове е подходящ подарък за нея. Но предполагам, че ще отида, без да й занеса нищо, щом сме толкова закъсали…

— Тя сигурно няма да очаква нищо от теб, тъй като не си й най-добра приятелка или нещо такова — направих опит да я утеша.

Изглежда номерът ми не мина. Роуан продължаваше да гледа стойката за дискове през витрината, сякаш съзерцаваше Светият Граал.

— Или просто можеш да я свиеш — така ще излезе по-евтино — доста безвкусно се пошегувах аз. — Единственият проблем е, че ако набуташ под сакото си нещо, което да те издуе, всички ще си помислят, че имаш огромни квадратни цици…

Окей, нещо не беше наред. Вярно е, че шегата ми бе от тъпа по-тъпа, но се надявах Роуан да се разхили поне малко, пък макар и веднага след това да ми каже, колко адски идиотска е била шегата.

Но тя стоеше сериозна и продължаваше втренчено да се кокори във витрината…