Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (18)

Глава 17.
На кого му е притрябвал гел, когато има мармалад?

През останалата част от вечерта нямах възможност отново да поговоря с татко, главно защото клетият малък Тор беше тревожен, нещастен и много уплашен да заспи отново, за да не се върне страшният сън.

Накрая си легнах. А татко и Тор вероятно дремеха пред някакво скучно политическо предаване (мисля, че е доста досадно да ползват телевизора за приспивателно хапче). Когато се прибра, Лин внимателно събуди татко и той качи Тор в спалнята му.

Но кошмарите на братчето ми се върнаха в минутата, в която се оказа обратно в леглото си и единственото, което можеше да го успокои, беше татко да легне до него, докато отново заспи. Това проработи, само дето в шест и половина сутринта татко се събуди на пода пред стаята на Тор, където се беше свил по някое време през нощта. Междувременно Тор се беше примъкнал много рано сутринта в моята стая — намерих го, чак когато будилникът иззвъня — гушнал се с Колин под завивката и в краката ми.

Сега татко седеше на масата в кухнята и изглеждаше, сякаш се е надбягвал с локомотив и е изгубил състезанието.

— Какво точно сънува снощи, Тор? — попитах го аз, сядайки за закуска до татко, братчето ми и Лин.

— Не знам — вдигна рамене Тор и доста щастливо отхапа от препечената филия, която току-що беше скулптирал.

— Не си спомня — хвърли ми поглед Лин.

Такава драма, а да я забрави до сутринта…

Татко леко изръмжа и се опита (но не успя) да изправи главата си. Часовете, в които беше лежал на пода в неудобна поза, бяха взели своето. Моментът не беше подходящ да се разговаря с него.

А и нямаше време. Скоро всички трябваше да тръгнем за училище и аз бях решила да наруша традицията и да се придвижа дотам в компанията на Роуан, за да мога да поговоря с нея относно историята с тормоза.

(Предната вечер бях надникнала в стаята й с надеждата, че още е будна. Но вътре беше тъмно — не светеше дори и една лампичка — а самата Роуан се беше свила на кълбо под белия си юрган на рози.)

— Къде е Ро? Под душа ли е? — попитах.

— Не — отвърна татко, който се мръщеше и разтриваше врата си. — Отиде на лекар. Каза, че още я боли главата и че напоследък това се случва много често.

— Не е чудно, при положение, че прекарва толкова време в стаята си. Това розово, в което си е боядисала стените, ще докара на всекиго мигрена — прекъсна го Лин, докато облизваше лъжичката си с нискомаслен ягодов йогурт (собственост на Лин Лав).

Изведнъж се сетих, че вчера бях изяла половината от йогурта за обяд с помощта на Ролф, и сега се чувствах особено доволна, че съм го направила. Даже тайничко се надявах Ролф да е пуснал някой и друг кучешки косъм вътре. Защо Лин винаги е толкова лоша с Роуан?

— Както и да е — продължи татко, като леко се позачуди на отношението на Лин, — казах на Роуан да мине през кабинета преди училище и да се прегледа, или поне да си запише час за по-късно.

Главоболието се дължи на тормоза, на който е подложена! Трябваше да му го кажа — помислих си и реших да почакам, докато Лин тръгне за училище (след безчувствената й забележка не исках да разбира какво се случва). След това ще разсея Тор, като му кажа, че чувам някоя от буболечките му да цвърчи, при което той ще изхвърчи като куршум, а аз ще остана насаме с татко.

Чуден план.

Който естествено не проработи.

— Хайде, Тор! Трябва да тръгваме — днес се налага да отворя магазина по-рано, заради доставка на скоростни лостове! — заяви татко, свали надолу ръкавите на карираната си риза и се надигна от масата.

— Чакай, ще ти помогна — намеси се Лин и се изправи.

Да му се не види — пак няма да мога да остана насаме с татко.

Помахах за довиждане на баща си и Тор, които излязоха от кухнята, след което хвърлих поглед на мис Съвършенство, заета да провери за последен път съвършенството си пред огледалото до вратата, като нагласяше с пръсти вече нагласената си гладка, блестяща, руса коса.

Усетих се, че несъзнателно я копирам, прокарвайки пръсти през тъпата си кафява коса, където със сигурност оставих следи от трохи и мармалад — което едва ли щях да забележа, ако не бях се погледнала в огледалото на тоалетната през междучасието…

— Защо не ми каза? — попитах, без да отмествам поглед от огледалото.

— Не съм забелязала! — Възпротиви се Санди като се наведе напред и се втренчи в отражението ми.

Как така не беше забелязала, че половината закуска се намира в косата ми? Та за какво са най-добрите приятелки, ако не те предупредят, че си се овъртял в препечени филии и мармалад?

— Честно, едва се вижда… — опита се да ме успокои Санди, докато аз се мъчех да почиствам остатъка от закуската.

— Вижда се, вижда се! — ухили се Кайра, навеждайки се от другата ми страна. — Гледай! Навсякъде са!

Знам, че Кайра просто беше искрена. Но изведнъж предпочетох успокоителната благородна лъжа на Санди.

— Тази сутрин забравих да сложа четката в чантата си — изръмжах и изхвърлих почти цяла хапка мармалад в умивалника. — Може ли някоя от вас да ми услужи с четка или гребен? Така по-бързо ще се отърва от тази гадост…

— Не позна! — изсумтя Кайра. — Не искам гребенът ми да се омаца!

— Ето, Али! — подаде ми Санди своята Барби-четка.

Оф, Барби…

— Знаеш ли, Кайра е права, не е хубаво да ти я омацам. Ето, почти всичко извадих! — усмихнах се на Санди.

(Превод: Всъщност предпочитам да си ходя с храна в косата, отколкото някой в тоалетната да ме види, че се реша с Барби-четка. И докато сме още на тази тема, защо вашите продължават да ти купуват толкова бебешки неща?!)

В този момент друго едно лице изплува зад мен в огледалото.

— Роуан! — извиках аз, глупаво изненадана да видя собствената си сестра в училището, където ходим и двете почти открай време (казвам „почти“, защото не броя уикендите, празниците и дните, когато Роуан кръшка, за да отиде у Вон…)

Предполагам, че и двете бяхме настръхнали една срещу друга, сякаш голяма неизказана тайна лежеше помежду ни. Всъщност имаше една голяма неизказана тайна помежду ни, като се замисля.

Тъкмо се канех да попитам Роуан, дали е добре и дали е ходила на лекар, когато тя ме заговори.

— Знаеш ли какво, Али, вчера наистина ме смути! — сопна ми се тя, а тъмнокафявите й очи изглеждаха особено контрастно на по-бялото й от всякога напрегнато лице. — Имам предвид, дето се обади у Вон ей така, сякаш си ми майка, или нещо такова!

Това беше велико сравнение, при положение, че и двете слабо си спомняхме как звучи гласът на мама по телефона. Беше толкова отдавна.

— Коя си мислиш, че си, за да ми заповядваш да се върна в училище? — продължи да ме навиква тя.

Не беше нужно да се поглеждам в огледалото, за да видя, че лицето ми е станало яркорозово като скарида. Обикновено Роуан е смешният малък космически кадет и аз се чувствам като по-голямата сестра, а не обратното. А сега се държеше по-зле и от Лин, докато аз бях влязла в ролята на тригодишно момиченце. И всичко това — пред приятелките ми.

Забелязах, че ръката на Роуан потреперва, когато размаха пръст срещу мен. Явно ми беше бясна.

— Просто ме остави на мира, разбра ли, Али?

Окей, ще те оставя — помислих си, опитвайки се аз самата да не се разтреперя. — Никога повече няма да се тревожа и да се занимавам с теб!

За миг си представих как се промъквам в стаята й и развивам по една лампичка от всички гирлянди. (Достатъчно е да извадиш една и останалите престават да работят. Подличко, нали?)

— Олеле! — изуми се Кайра, веднага щом Роуан се фръцна и зашляпа по плочките към изхода. — Мислех я просто за шантава! Не предполагах, че е такава кучка!

— Нито пък аз — отвърнах с надеждата, че гласът ми не издава колко съм разтреперана.

Санди отвори уста, след което я затвори; после отново я отвори — изумена да види как смахнатата ми сестра се превръща в чудовище.

— Наред ли е Роуан? — попита Санди, а веждите й почти се бяха събрали над носа й. — Не ми изглежда наред. Наред — като за нея си…

Вярно беше — за пореден път не се наблюдаваше шантава прическа, откачени дрехи… Единствено червените й бродирани чехли я правеха да изпъква. Роуан изглеждаше (почти) като всички останали в училище, а това някак си не се връзваше.

— Не ме е грижа — вдигнах рамене, преструвайки се, че търся нещо, което не съществува, из чантата си.

(Превод: Мислех, че ще се разплача, затова в следващата минута реших да ровя из учебниците си, докато установя контрол над слъзните си каналчета.)

— Али?! — изведнъж дочух задъхан глас, който прекъсна мислите ми.

— Ето ме! — извиках, вдигнах глава и съзрях Кели, която беше връхлетяла от коридора.

— Слава богу! — изпъшка тя. — Кло каза, че май си тук!

— Да, ама защо? Какво има? — попитах я, а сърцето ми щеше да изхвръкне от тревога.

— Идвай бързо — Роуан!

Едва ли някога в живота си съм тичала толкова бързо. Честно ви казвам, ако тичам по този начин на училищните спортни дни (никакъв шанс), ще спечеля златен медал…