Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (11)

Глава 10.
Пъшкаме и охкаме

Санди седеше приведена над бюрото в стаята ми, косата й бе паднала напред, а езикът й се подаваше в знак на съсредоточаване.

Касетата беше свършила и макар Санди да се намираше по-близо до касетофона от мен, бе твърде потънала в онова, което вършеше, за да забележи.

Аз самата лежах по корем в леглото си, подпирах главата си на лакти, гледах разсеяно Санди и се чудех какво й пречи да се размърда и да обърне касетата.

В продължение на няколко секунди единственият звук в стаята се издаваше от тихо къркорещия ми стомах. Баба беше сготвила чудна вечеря — домашно приготвена пица и ягодов чийзкейк (божичко, Санди трябваше да е щастлива, че дойде точно тази сряда вечер!) — но собственият ми стомах явно не беше особено доволен. Издаваше по-силен звук от мърморещите стари водопроводни тръби, които гъргореха из цялата къща, дори само когато погледнеш някой кран, камо ли да го завъртиш.

Кърррррррррррррррр!

Точка. Стига повече глупави стомашни звуци.

— Санди, върви и обърни касетата! — помолих я аз, тъй като нямах грам енергия да се помръдна от удобната си поза.

— Само минутка… — смотолеви тя.

— Ама, Санди, много е тихо тук. Трябва ни музика!

— Ето, виж! — изведнъж се изправи Санди и ми се ухили. — Какво смяташ?

Показваше ми ръцете си, като беше разперила пръсти, за да видя новия лак, с който току-що се бе намазала (безплатен тестер, свален от корицата на списанието, което беше донесла).

— Пфу! — инстинктивно сбърчих нос. — Все едно пръстите ти са хванали чума!

Не исках да съм груба, но просто не можех да си представя кой е този луд, който кисне в лаборатория, или където произвеждат лаковете, и решава, че най-якият цвят е болестно сивкаво-синкав (да не пропуснем специалния бляскав ефект, точно като блясъка на разлят бензин…)

— Мда, доста е „пфу“ — съгласи се Санди и леко се нацупи. — Имаш ли лакочистител?

— Лин трябва да има — ще го взема от нея, преди да тръгнеш да се прибираш — измънках аз и зарових лице в ръце, така че кокалчетата на пръстите ми размазаха бузите ми настрани.

— Приличаш на кръстоска между жаба и катерица, когато правиш така — каза Санди.

— Благодаря ти — смотолевих аз, но не помръднах.

— Искаш ли да ти направя някой от тестовете? — попита Санди и посочи списанието пред себе си.

— Давай — измърморих без особен ентусиазъм.

Санди се протегна към касетофона и е професионален жест обърна с една ръка касетата, докато е другата прелистваше списанието.

— Ето! — заяви тя и посочи с пръст една страница на фона на започващата музика. — Така… този се нарича „Щастливо маце ли сте?“.

— Не е ли по-добре да го направиш на Чила, вместо на мен? — мрачно попитах, представяйки си дебелото пухкаво коте, което живееше в двора й.

— Ха-ха — весело се засмя Санди. — Ето и първият въпрос — В момента има нещо, заради което сте тъжна, а) Тревожите се за сестра си; б) Притеснявате се, че жената от магазина за картички все още не ви е позвънила; в) И двете.

Сега беше мой ред да се разсмея.

— Ха-ха — захилих се аз, отпуснах лактите си и захлупих лице в юргана си.

— Ама е вярно, нали? Побъркваш се с тази работа, както и с Роуан? — чух Санди да ме пита.

— Мммдддааа — измърморих аз, доколкото нещо се чу от пухкавата завивка.

Права беше. Всичко това ме връхлиташе и освен че бях споделила със Санди, не правех нищо друго, за да разреша проблемите. Жива и здрава да е тя — макар че е чудесен слушател и винаги ми съчувства — не може да се разчита на нея за съвет.

— Имам предвид — защо утре не се отбиеш в магазина за картички след училище и да попиташ госпожата взема ли те, или не? — предложи Санди.

Защото не мога да понеса унижението да ми каже в лицето, че съм отхвърлена, помислих си наум. Толкова ще се притесня, че ще трябва всеки път, когато минавам покрай магазина, да пресичам улицата…

Санди замълча за миг, оставяйки ми време да реагирам, но аз не го направих. Просто вдигах неангажиран шум.

— Хмррр — изръмжах.

— А относно Роуан — вземи и кажи на баща си, че Били я е видял пияна в събота и че ти се тревожиш, задето напоследък е странна.

Да де, ама колкото и да е прекрасен, понякога Били е пълен глупак. Ами ако е останал с погрешно впечатление? Ами ако си мисля, че събирам две и две, а в резултат получа нещо напълно идиотско? Имам предвид, че ако сестра ми се налива, това ли трябва да са истинските симптоми? Вярно, че в неделя сутрин изпуши, но иначе се облича почти нормално (както днес) — това не означава, че нещо сериозно се случва с нея…

Нали виждате — много съм добра в това да се притеснявам (мисля, че ще изкарам 6+, ако въведат изпити по Притеснение). Само че не съм особено добра, когато се стигне до изказване на притеснението.

— Хмррр — повторих аз.

В този момент телефонен звън ме върна към живота, при което тутакси излязох от размекнатото си състояние.

— Защо никой не вдига телефона? — поклатих глава.

Татко беше на вечерния си курс (всъщност на урока си по кънтри танци, макар че това е твърде смущаващо, за да го споменавам), но последния път, когато надникнах, Роуан и Лин бяха заедно с Тор долу в дневната.

Телефонът продължаваше да звъни.

— Глупавите ми сестри! — измучах аз, надигнах се от леглото, затопурках към вратата и тръгнах по стълбите надолу.

Но в момента, в който стигнах до площадката на първия етаж, звъненето спря, както и аз — на място.

— Здравейте, Тор е на телефона. Кой се обажда? — чух братчето си да говори.

Позавъртях се на място, в случай, че се окаже Били. Понякога с него се виждаме само в неделя, докато разхождаме кучетата. Но за сметка на това много си говорим по телефона — обикновено това се дължи на Били, на когото лесно му доскучава, и ми звъни, за да ми се оплаче колко му е скучно.

— Звучиш много смешно — чух Тор да се хихика.

Какво ли му дърдореше Били? Сигурно му пееше йодлери по телефона.

— Аз съм на седем. А ти на колко си?

Аха, значи не беше Били. Тор добре знаеше, че и двамата сме на тринайсет.

— Ами, тя е в стаята си.

Погледнах нагоре и видях, че лампата в стаята на Роуан не свети, а вратата на Лин беше широко отворена и тъмна, когато преминавах покрай нея. Т.е. бързо разбрах, че позвъняването трябваше да е за мен. Запрепусках надолу по стълбите, докато гледах тъмната главица на Тор през парапета.

— Ъхъ. Добре. Сега ще я извикам. Алиииииии!

— Слизам, слизам! — изкрещях, след което съвсем тихичко го попитах: — Кой е?

Тор вдигна рамене и се протегна да ми подаде слушалката, но в мига, в който се намирах на две крачки от него, той отново залепи слушалката до ухото си:

— Вие да не сте старата дама с перу…

С плавен скок издърпах телефона от ръцете му, а със свободната си ръка запуших устата му.

— Здравейте! — казах колебливо.

— Мис Лав ли е? — долетя напевен глас, който можеше да принадлежи единствено на мисис Мерил.

— Да — отвърнах, останала без дъх и с надеждата, че а) ще чуя добри новини; б) че госпожата не е разбрала онова, което брат ми се канеше да й каже.

— Това беше Жената с Перуката, нали? — попита ме Тор, когато най-накрая затворих телефона и отпуших устата му.

— Не я наричай така! — смъмрих го.

— Защо пък не? — премигна той. — И ти я нарече така на вечеря.

Опаа.

Прав беше. Мрънках пред Санди, когато само с нея и Тор бяхме останали на масата и си слагахме допълнително от чийзкейка — и нарекох мисис Мерил Жената с Перуката.

— Е, вече не можем да говорим така за нея — усмихнах му се аз. — Грубо е, а и името й е мисис Мерил.

Преди всичко, не можех да я наричам повече по този ужасен начин, Не и след като прекрасната, чудесна и чисто луда мисис Мерил току-що ми беше предложила да пробвам да работя следващата събота в магазина й.