Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (8)

Глава 7.
Големи перуки и пластмасови сърца…

Ако не сте виждали Кайра Дейвис, а само нейна снимка, на която седи неподвижно — имам предвид съвсем неподвижно и безизразно, без да позира, без да театралничи — вероятно ще решите, че е сладка и готина.

Ха.

Това е номерът с първото впечатление. Виждате момиче, което прилича на Бамби (дълги слаби крака, матова кожа, навирено носле, лунички, бадемови очи), и решавате, че то е сладко и готино. Само че момичето изведнъж отваря ей такава уста.

— Да работиш в магазин за картички? Ти майтапиш ли се? Това звучи наистина идиотско!

Радвах се, че Санди седи между нас на пейката. Защото в противен случай щях яко да настъпя Кайра по крака. С всичка сила.

Щеше ми се никога да не й бях казвала за работата. Само че беше понеделник сутрин и какво друго да правиш в междучасието, освен да разказваш на приятелите си как е минал уикендът?

— Никога не можеш да ме накараш да работя в събота и точка по въпроса — прозя се Кайра и огледа училищния двор с изражение на досада, изписано върху „сладкото“ й личице. — Достатъчно гадно е да кисна тук цяла седмица, така че последното нещо, което бих искала да правя през скъпоценния си уикенд, е да вися в някакъв тъп магазин и да обслужвам тъпи клиенти…

Кой знае откъде й беше хрумнало това за „скъпоценния“ уикенд. Тъкмо бе свършила да разказва на мен и Санди, че се е побъркала от скука през последните два дни, като за капак на всичко се обадила на Рикардо, за да скъса с него. (Но в неделя вечер толкова й доскучало, че в крайна сметка му се обадила отново, за да му каже, че е променила мнението си, въпреки че вече твърдо била решила, че не го харесва особено. Колко отчаяно звучи това само?).

— И ако чак толкова нямаш пари, Али, защо просто не поискаш от баща си да ти увеличи джобните? — нахално предложи Кайра. — Той ми се вижда наистина готин — сигурна съм, че няма да откаже…

Пфу! Да ти го заяви някой, който никога през живота си не се е тревожил за пари.

— Аз пък бих си умряла да работя в събота — въздъхна Санди, преди да имам шанса да реагирам на тъпия коментар на Кайра. — Ама нашите никога няма да ми позволят…

— Как така? — попита Кайра.

— Просто няма — отвърна Санди, наведе глава и започна да човърка асфалта с върха на черната си обувка.

— Много строги ли са, или какво? — навъси се Кайра, въртейки се на място, за да види лицето на Санди, тъй като очевидно разговорът беше приел за нея интересен обрат.

— Не са точно строги… — вдигна рамене Санди и взе да бута зад ушите красивата си права коса.

— Просто се държат с нея все едно е на три, а не на тринайсет — обясних аз.

Горката Санди… не е лесно да си едно дете, когато за родители имаш мистър и мисис Уолкър, които просто искат да те отглеждат в саксия и да те удавят в любов. Кълна се, че никога не биха я оставили да напусне къщата и да тръгне по широкия, опасен и пълен с микроби свят, ако това не беше противозаконно. И със сигурност не биха позволили на Прекрасната си Мъничка Принцеса да реди рафтовете в „Била“ в събота.

Кайра леко се приведе, очевидно разочарована. Мисля, че очакваше някаква по-драматична история.

— Хей, вижте — изведнъж се напери отново. — Али, това е шантавата ти сестра. Но какво ли прави?

Обърнах се и тутакси зърнах Роуан. Сред морето от облечени в черна училищна униформа хора, сестра ми изпъкваше като блестяща спасителна лодка. Въпреки че сакото и дългата й пола бяха черни, аксесоарите определено не бяха. Беше обута в любимите си напоследък червени кадифени чехли. С тях носеше чорапи в убийствено розово (ох!). Върху училищната си чанта собственоръчно беше зашила огромен, налудничав, пухкав и оранжев номер, плюс нещо като жълто цвете. На носа си бе увесила лилави слънчеви очила с форма на сърца, които виждах за първи път.

Но не цветовата комбинация, извадена сякаш от цех за смучещи бонбони, ме накара да се загледам в нея (преди всичко това не беше необичайно за Роуан) — а нещото, което правеше, т.е. непрестанно пляскаше челото си с ръка.

— Добре ли е? — попита ме Санди, изкривила глава на една страна, за да види сестра ми.

— Връщам се след минута… — измърморих аз, станах от пейката и започнах да си проправям път към Роуан.

Тя веднага ме забеляза и спря да се удря по челото, преди да имам възможност да я заговоря.

— Добре ли си, Ро? — попитах аз и се почувствах доста тъпо и неловко.

Неловко, тъй като не бяхме разговаряли след кавгата с татко на закуска предния ден. Когато се прибрах след разходката с кучетата, той ни обясни, че Роуан не се чувствала добре и че съжалявала, задето е разстроила всички. Каза ни още, че сестра ни доста се е притеснила, заради поведението си и затова е по-добре да се държим все едно нищо не се е случило. Което за мен беше доста трудно, предвид онова, което Били ми бе казал в парка.

Предполагам, че и заради това се чувствах неловко. На този етап бях решила да запазя в тайна информацията, докато не реша какво точно да правя с нея…

— Да, добре съм — кимна Роуан, при което всички разноцветни пластмасови шноли с пеперудки в косата й заблестяха на слънцето.

— А какво правеше с…?

И аз направих туп-туп с длан по челото си.

— О… просто… нищо — смотолеви Роуан. — Тъкмо… научих, че ще имаме някакъв тест, за който не съм зубрила.

И тя премигна през лилавите стъкла на очилата си.

Нови ли са? — запитах се аз.

Изведнъж леко се разтревожих за Роуан. Не заради това, че се е отплеснала и е забравила за теста (нали аз самата бях успяла да забравя за цял един проект неотдавна), а заради факта, че цялото ни семейство изпълняваше мисия да пести пари, докато Роуан попълваше колекцията си от дрънкулки с нов аксесоар.

— Кога си си ги купила? — попитах аз и наврях пръст под носа й така, че очите й се кръстосаха.

— Какво? Тези ли? — взе да намества очилата на носа си тя, за да звучи по-небрежно. — Имам ги — охооо — от сто години!

Това не беше вярно. Знаех го по две причини. Първо, всеки път, когато Роуан се сдобие с нещо ново, започва да парадира пред мен, Лин, татко и всички останали, сякаш е открила най-фантастичното изобретение под слънцето. И второ, розовите петна по бузите й станаха още по-розови.

Мда, определено Роуан ме лъжеше, лъжеше ме, въпреки че нямах никакво желание да проверя дали гащите й са се подпалили.

— Хм… трябва да вървя! Да погледна, дали не мога да преговоря нещо за това контролно…

С тези думи Роуан влезе в сградата на училището, обгърната в облак от техно-цветове.

— Е, как е Шантавелката? — попита ме Кайра, когато отново се върнах на пейката.

— Малко е полудяла, заради някакъв тест — вдигнах рамене аз.

Някак си не ми се щеше да влизам в подробности точно пред Кайра. За нея всичко, което се случваше с Роуан, беше повод за клюка, макар че в момента и аз бях леко объркана по повод сестра си.

Точно в този момент усетих как Санди ме хвана за ръка и разбрах, че знае, че не казвам цялата истина на Кайра. Видях въпросителния й поглед и леко я стиснах за ръката (на езика на най-добрите приятелки това означава „После ще ти кажа“), при което тя мълчаливо кимна в знак на съгласие.

Разбира се, Кайра не забеляза тайните ни знаци — силата й не е в нюансите. Но в този миг, точно когато съвсем я бях отписала, поради това, че цяла сутрин ме нервираше, тя изведнъж направи смислено предложение…

— Слушай, Али, какво си мисля… — каза тя и изпъна ръце, за да огледа маникюра си. — Ако наистина толкова много искаш тази скапана работа в събота, защо да чакаш докато свършим училище? Дотогава някой ще е заел мястото. Защо не се обадиш още сега? Преди края на междучасието.

Понякога е нужен страничен поглед, за да се види очевидното. Така че в рамките на пет минути поисках от канцеларията телефонен указател, пъхнах в автомата двайсет пенита и се свързах с някого, който наистина звучеше доста налудничаво.

— Альооо! — пропя женски глас.

— Хм… Не съм сигурна, че съм набрала правилния номер — измърморих аз, изумена от хавайския акцент.

— А кого търсите, мила?

— Ами, опитвам се да се свържа с магазина „Нещо специално“…

— Оооо, значи сте се свързала с „Нещо специално“, мила… с нещо много специално наистина! — изчурулика гласът.

Сега вече наистина успях да свържа гласа с образ. Винаги, когато съм минавала покрай въпросния магазин за картички, съм хвърляла по едно око на бабата, която го върти. Тя има най-безумните руси къдрици, които някога съм виждала. Прическата й наподобява (макар и съвсем леко позапусната) тази, която Мария Антоанета би трябвало да е носила. („Перука…“ — презрително бе отбелязала баба ми една съботна сутрин, нагласяйки собствената си сива и елегантна коса, докато се разхождахме и обсъждахме вида на шеметната блондинка.)

— Ами, — преглътнах аз и се опитах да продължа. — Питах се… за тази работа в събота се питах…

Не се оправях много добре. Или пенитата ми щяха да свършат, или звънецът щеше да удари над главата ми, преди да съм напреднала с преговорите. Но понякога попадам в такива неловки ситуации по телефона. Просто ми е много трудно да комуникирам с някого, с когото не съм разговаряла преди, без да го гледам в очите. Имам чувството, че говоря в празна яма и не знам какво си мисли другият, при положение, че не виждам лицето му. Нали разбирате?

Прехапах устни и започнах отначало, като се опитвах да си въобразя Жената с Перуката от отсрещната страна и огромния купол от руси къдрици.

— Питах се дали все още търсите човек, който да съботи в ръбота?

Супер! Потреперих при мисълта каква каша забърках. Дори и да търсеха човек, който да „съботи в ръбота“, едва ли щяха да вземат някой, дето дори не може да говори.

— Аха, за съботната работа ли? — оживи се гласът. — Да, мястото все още е свободно. Бихте ли минала, за да поговорим?

Заля ме вълна на облекчение. Изведнъж всичко стана много лесно. След като бях стресирана през целия уикенд, от момента, в който Кло ми каза за тази възможност, в крайна сметка щях да се явя на интервю. Просто ей така.

— Мдааа… имам предвид — да. Моля ви. Но точно в момента съм на училище…

— Чудесно! Защо тогава не се отбиете следобед, когато свършите часовете? — предложи Жената с Перуката. Просто елате и попитайте за мисис Мерил. А как се казвате вие, мила?

— Али — глупаво се ухилих, сякаш можеше да ме види. — Али Лав.

— Ах, колко симпатично! — изгука Жената с Перуката. — Очаквам ви по-късно, мила!

Това беше всичко. Разговорът приключи точно навреме, ’щото тъкмо затворих слушалката (с омекнала ръка, сякаш от гума или нещо подобно) и звънецът удари.

— Имам интервю! — прошепнах на себе си и потеглих към класната стая с огромна усмивка, лепната на лицето ми.

Докато търчах нагоре по стълбите сред милион хора, които се катереха след мен, нещо ме накара да се обърна и да погледна надолу. Роуан стоеше пред тоалетните и държеше нещо в ръце… новите си слънчеви очила, които странно защо изглеждаха на две отделни части.

Пада й се — помислих си, докато тълпата ме буташе нагоре по стълбите. Щом хвърля пари на вятъра за някакви си очила, в момент, в който не можем да си ги позволим.

Но дори и да си го заслужаваше, все пак се почувствах зле, като видях колко безкрайно тъжна изглежда, държейки във всяка ръка по едно глупаво, лилаво, пластмасово сърце…