Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (7)

Глава 6.
Шампионски грижи

Да се чувстваш зле поради липса на сън е окей, особено ако предната нощ си извършил нещо изумително.

Нещо изумително — като например да отидеш на яко парти (не че съм била на много такива), или всичките ти приятелки да преспят у вас и да си говорите глупости до зори (много пъти ми се е случвало), или да те похитят дружелюбни извънземни, които да те измъкнат от леглото ти и да те отведат на обиколка из цялата галактика със светлинна скорост, след което да те върнат обратно в спалнята, точно за закуска (никога не ми се случвало, но кой знае, може пък…).

Но да седя в кухнята в неделната сутрин — с чиния, пълна със студени и жилави бъркани яйца пред себе си… Наистина се чувствах ужасно и недоспала, и то без изумителна причина. Всичко се дължеше на факта, че часове наред лежах будна и се тормозех заради парите, или по-точно заради тяхната липса, заради съботната работа и заради лъжите, които изричах.

— Виж, Али, ще прибавиш само няколко месеца към възрастта си, и то заради благородна кауза — беше ми казала Кло, преди с приятелките ми да си тръгнем от момичешката киновечер. — Просто не прави от мухата слон!

Не прави от мухата слон, не прави от мухата слон… — повтарях си тихо, докато лежах по-будна от всякога под юргана.

Но, разбира се, вършех точно това в продължение на много безсънни часове. Правех от мухата слон и точка.

От прозореца ми се виждаха лазерни светлини, които опасваха облачното небе, явно благодарение на някакво шикозно събитие, провеждащо се в Палата Александра. Обикновено кацвах на някой стол, залепвах нос на стъклото, взирах се в палата на хълма, блестящ като приказен замък, и си фантазирах за лъскавия прием, който се състои вътре. Наместо това обаче, този път разсъждавах върху милионите грижи на главата си.

Като например…

Какво ли щеше да стане, ако в понеделник след училище отидех в магазина за картички и управителката поискаше да удостоверя възрастта си?

Какво ли щеше да стане, ако в понеделник след училище отидех в магазина за картички и управителката интуитивно се досетеше, че съм само на тринайсет?

Какво, ако отидех и дори не успеех да попитам за работата, разтреперана от напрежение, че лъжа за възрастта си?

Какво, ако управителката ме вземеше на работа, но още първия ден дойдеше проверка от общината, при която служителите от Отдела по възрастов контрол изискаха да разберат колко голяма съм?

Съществуваше ли въобще Отдел по възрастов контрол? Как можех да разбера?

Какво ако започнех работа там и някои от съучениците ми се появяха в магазина, при което управителката разбереше, че са само на тринайсет — следователно и аз трябваше да съм на толкова?

Какво, ако в понеделник след училище отидех в магазина и се окажеше, че мястото вече не е вакантно?

Как щях тогава да помагам на татко с пари?

Колко бедни бяхме в действителност?

Как щеше да се справи баща ни?

Къде беше мама сега, когато се нуждаехме от нея…?

Опааа, за капак успях да си вкарам в главата мисълта за мама, което беше наистина глупаво.

Това е положението. Цялото ми семейство се опитваме да си мислим само щастливи неща за мама и нейните занимания (особено Тор, макар че той знае единствено обагрената в розово версия за „мама, която работи за болните и гладуващи деца по света“).

Някак си през последните четири години, в които тя е планетен пътешественик (имам предвид единствено из планетата Земя, а не междугалактически, или нещо такова), татко наистина успява да ни внуши да мислим за нея точно по този начин. „Така стоят нещата, момичета“ — каза ни той веднъж, — „ако беше останала тук, щеше да е нещастна, макар че ни обича всички. Щом е по-щастлива, когато пътешества по света, то ние трябва да се радваме за нея, а не да тъжим. А в мига, в който е готова, ще се върне…“

Но има и моменти като сегашния, когато не мога да съм щастлива със своята хипи-майка, която зяпа някакви глупави римски руини, или гъделичка застрашените от изчезване морски костенурки в Турция, или бог знае какви ги върши. Всичко, което имаше значение в моменти като този, беше, че я няма наоколо. И независимо колко весели картички и писма изпращаше, това никак не ни помагаше.

Та ето ме — след една нощ шампионски грижи, потънала в море от безсъние и страдание. Продължавах да се взирам в остатъка от гнусните яйца, когато чух татко да прошумолява с неделния си вестник и да казва нещо.

— Какво?

Това беше всичко, което каза. За миг реших, че говори на мен. Бързо залепих на устните си фалшива полуусмивка — не исках да стоваря собствените си грижи върху тези на татко — когато разбрах, че всъщност говори на Тор.

— Какво? — повтори баща ми и погледна през голямата маса братчето ми. — Какво има, Тор?

Тор не отвърна нищо, но и не беше нужно. Той имаше своя си начин да те гледа втренчено, докато по телепатичен път проумееш, че има нещо да ти съобщи.

— Може ли днес следобед Фреди да дойде у нас, за да си играем? — попита той.

Додето се фокусирах върху Тор, забелязах, че в едната си ръка държи малко парченце бекон, отскубнато от резена в чинията му. Както си говореше, той пъхна ръката си под масата. Когато я извади отдолу, беконът вече беше изчезнал.

— Фреди ли? — намръщи се татко. — Мислех си, че вече не сте приятели с него…

— Пак сме — заяви Тор и блестящите му кафяви очи твърдо и непоколебимо се впериха в татко.

Може би брат ми си мислеше, че може да хипнотизира баща ни, за да не забележи той как Тор споделя част от закуската си с нещо малко под масата. Татко не беше особено ентусиазиран да храни любимците по този начин. Не че се тревожеше за хигиената, или нещо такова. Просто се страхуваше от баба. Баба наистина не одобрява, когато Ролф, Уинслет и котките се мотаят наоколо и просят от вечерята. А тъй като всеки уикенд тя идва, готви и се храни с нас, ние гледаме да я убедим, че няма такова нещо.

— Ами, разбира се, че Фреди може да дойде, за да си играете — отвърна татко, без да спомене нищо за светкавично изчезналия бекон (може би Тор беше успял да го хипнотизира).

— Но ако си го поканил да си играете в градината, по добре върви да почистиш малко с греблото — каза Лин, подавайки глава иззад модната притурка на неделния вестник от другия край на масата.

Замаяна от безсънието, бях забравила, че и тя е там. Но не бях толкова замаяна, че да не забележа как ръката на Тор отново се скрива отдолу. Почти ми се прииска да се наведа и да видя кой поглъща бекона, подправен е кафяв сос, но не го направих, за да не привлека вниманието на татко и да навлека неприятности на главата на Тор.

— О, да, Лин, права си. Последният път, когато Емили беше тук, си тръгна с лайно на обувката и въобще не искам да знам какво е казала майка й… — заяви татко и направи гримаса.

— Ролф не го е направил нарочно! — възбудено се намеси Тор. — Просто стомахчето му не беше наред онзи ден!

Мдааа — помислих си аз — вероятно стомахчето му не е било наред поради преяждане с бекон, подправен с кафяв сос, или с не знам какво още, което Тор му е набутал въпросния ден…

Но не Ролф се възползваше от неподходящата за животни закуска точно тази сутрин. Докато Тор (необичайно за нрава си) се разбърбори и скочи да защитава глупавото ни куче, той за малко забрави за задълженията си да контрабандира закуската под масата. Както настояваше, че Ролф е невинен, малка рижа лапа се подаде отдолу и се размаха във въздуха в знак, че иска още подкрепления.

Изглежда Колин извършваше изумителен цирков номер по запазване на равновесие (изумителен за котка, която има само три крака). И изглежда, че татко, който мразеше да ни се кара за каквото и да било, беше на път да забележи какви ги върши Тор.

Само че не бе Тор, който отнесе кавгата. Изненада! — Роуан се оказа на топа на устата.

— Аааааааууууууааааа! — прозя се тя, докато шляпаше боса из кухнята. След това се настани на стола до Тор.

— Давай препечените филии, Али!

Роуан не обича да става рано в събота и неделя. Но стане ли веднъж, обикновено се появява в относително човешки вид. Тази сутрин обаче, изглеждаше като че ли цяла нощ е прекарала в центрофуга — рошава, подпухнала и измачкана. Реших, че в сравнение с нея изглеждам доста във форма.

— Кога си легна тази нощ, Роуан? — изведнъж я попита татко доста строго, което нямаше общо с весела реплика от типа на „Добро утро, Ро! Или по-скоро добър вечер!“, каквато обикновено й отправяше.

Въпросът беше зададен със странен, стегнат глас, а татко никога не ни говори по този начин. Той винаги се държи много точно по темата кой в колко си ляга — знае, че не бихме го баламосали, за да останем до по-късно отколкото ни е позволено (или поне аз така си мислех в този момент — скоро щях да разбера, че не съм била права.) А по повод странния му тон — това леко ме извади от равновесие. Достатъчно, за да застине ръката ми във въздуха, както си държеше чинията с препечените филии.

Забелязах, че две розови петна разцъфнаха върху лицето на Роуан. Очевидно тя също не беше очаквала подобна реакция.

— Не съм закъсняла! — измънка тя с обидена физиономия.

— Ро, от теб се очакваше да се прибереш до единайсет.

Ръката започваше да ме боли. Спомних си, че продължавам да я държа вдигната и се опитах да я сваля на масата възможно най-тихо. Стрелнах с поглед Лин, която в отговор също ме стрелна с поглед. Изглежда и тя беше стъписана от случващото се.

— Но аз… аз се прибрах в единайсет, татко! — възпротиви се Роуан. — А ти… ти спеше пред телевизора!

Под очите на Роуан наистина имаше дълбоки сенки. Чудех се дали не е болна, но впоследствие се усетих, че е от грима, който се е стекъл надолу.

— Да, заспах пред телевизора — заяви татко и слабото му лице се втвърди и изопна. — Но се събудих, когато те чух да влизаш. И часът беше почти два и половина…

С Лин шокирано се спогледахме. Роуан беше нарушила правилата. Не просто правилата на татко, но и нашите собствени. Според които никога, ама никога не трябваше да натъжаваме добрия ни сладък и забавен баща, който достатъчно бе изстрадал, заради мама и нейното заминаване.

Само че добрият ни сладък и забавен баща в момента хич не изглеждаше добър, сладък и забавен. Държеше се точно като Строг татко от учебник — глава 11: „Да полудееш, когато децата се приберат твърде късно.“

— Не е честно! — изскимтя Роуан, изскърца със стола си и се изправи. — Винаги ми нареждаш какво да правя! Не мога повече да търпя това!

Имах чувството, че сънувам. Откъде Роуан измисли всичко това? Кога татко се е държал като строг наставник? (Като изключим, разбира се, въпросния разговор…)

— Ро! — възкликна баща ни и тревожно се свъси. — Успокой се! Просто се тревожех за теб! Имам предвид, че всичко се случва…

— Престани да ме следиш! — простена Роуан и очите й се насълзиха. — Не е честно — Вон и Чаза правят каквото си искат! Никой не им се кара!

— Но, Роуан — възпротиви се татко. — Защо говориш така? Казах, че само се разтревожих за теб…

— Остави ме на мира! — задави се тя. — Писна ми, просто ми писна всички да ми се месят в живота! Искам всички да ме ОСТАВИТЕ НА МИРА!

При което гневно изхвърча от кухнята. Е, доколкото можеш да изхвърчиш във фланелена пижама на шотландски карета.

— Добре ли си? — попитах Тор.

В отговор брат ми печално кимна. Държеше в скута си Колин и усилено го галеше. Същевременно Колин вече дъвчеше целия резен бекон и изглеждаше по-блажен от всякога.

— Добре — измърмори татко, целия пребледнял, сякаш някой го беше зашлевил. — Най-добре да ида и да разбера за какво е всичко това…

Щом баща ни бавно се отправи нагоре, Лин — тихо въздъхвайки и без да ни погледне — изведнъж се задейства, точно както баба би направила, ако присъстваше на тази сцена.

— Хайде, Тор! — жизнерадостно се усмихна тя. — Да вземем всички тези препечени филии и да отидем в Прайъри Парк, за да нахраним патиците!

— Ама… — измърмори Тор и погледна голямата ни сестра, сякаш беше полудяла.

— Без ама! Хайде! — усмихна се тя, взе една голяма найлонова торба от килера и изсипа препечените филии вътре. — Облечи си якето, Тор!

Беше мило от страна на Лин да се опита да изкара брат ми от къщи и да го разсее от случилото се. Единственият проблем, който и аз, и Тор знаехме, е, че в Прайъри Парк няма патици. Имаше един малък басейн за деца, но предполагах, че майките им няма да са особено щастливи, ако Лин и Тор им подхвърлят препечени филии.

Другата причина, поради която Тор беше казал „ами…“ ми стана ясна в мига, в който видях как Лин намъква ръцете му в ръкавите на анорака и му нарежда да обуе червените ботуши, които беше сложила пред него.

Нищо не казах обаче — не и когато видях усмивката на лицето му.

Изглежда беше решил, че е доста забавно да отиде в парка и да храни несъществуващите патици, облечен в костюма си на Спайдърмен.

 

 

Прешъс… Никога в историята на кучешкия вид не е имало куче, чието име толкова малко да му подхожда.

Седях на пейката в парка и дори не можех да чуя какво ми дърдори Били, защото глупавото куче вдигаше страшна вярва.

— И Стивън идва при мен и вика — „Ти си пълен…“

Джаф! Джаф-джаф! Джаф!

— А аз му викам — „Вземи се…“

Джаф-джаф! Джаф! Джаф!

— И тогава Хасан се намеси и вика…

Джаф! Джаф! Джаф-джаф-джаф! Джаф! Джаф! Джаф! Джаф!

Втренчих се в Прешъс с идеята глупавият пудел да млъкне, но и това не проработи. Лаещата бяла и космата топка зяпаше Ролф и Уинслет, които клечаха в тревата, а рошавите им глави почиваха между предните им лапи, сякаш желанието, което най-силно лелееха в кучешките си сърца, беше да запушат ушите си и да удавят ужасния шум.

— А аз викам — „Чакай, Хасан, не знаеш к’во става тук!“.

Джаф-джаф-джаф! Джаф-джаф-джаф! Джаф! Джаф! Джаф! Джаф!

— Били! — изкрещях аз. — Зарежи Хасан! Нищо не разбирам — не мога да чуя и дума от Прешъс!

Джаф-джаф! Джаф-джаф… гррррр!

Били се протегна, хвана с една ръка отвратителния Прешъс, а с другата запуши устата му и затвори напрегнатите му челюсти. Изведнъж мир и спокойствие се възцари над целия парк около Палата Александра.

— Съжалявам — ухили се Били и взе Прешъс в скута си. — Нали го знаеш какъв е. Побърква се като види твоите…

Горките Ролф и Уинслет, понякога си мисля, че за тях играта е Прешъс е толкова забавна, колкото да отглеждат колония бълхи в козината си. Само че по-шумна.

Но сега, когато светът изглеждаше вече по-тих, моите двама любимци се разклатиха, протегнаха се (макар и не много в случая с Уинслет… Съдбата я беше надарила с дълго и космато тяло на едро куче, но я беше прецакала с крачета, големи колкото шоколадчета „Марс“).

— Та какво разправяше? За Стивън и Хасан?

— Ами — започна най-спокойно Били, като че ли не държеше в скута си негодуващ пудел със запушена уста, който тихо ръмжеше в знак на протест — Както вече ти казах, седяхме си на Мъсуел Хил Бродуей и спорехме за всички тези неща, когато…

Знам, че кимах срещу него, но умът ми хвърчеше в други посоки. Не че го исках — всъщност ми се щеше да изслушам историята на Били за случилото се с приятелите му предната вечер (а това не става особено често, предвид, че обикновено висят някъде и си говорят за компютърни игри, след което отиват в някоя от къщите и играят на компютърни игри). Плюс, че мозъкът ми се нуждаеше от почивка от всичко, което го тормозеше в последно време, а скучната съботна вечер на Били изглеждаше да е идеалната „противоотрова“.

В този момент обаче, главата ми отново се отнесе и започнах умувам над идеята, дали да не попитам за работата утре (и да излъжа), да размишлявам за скарването между татко и Ро (сигурно не са на кеф, заради липсата на пари — бях решила, докато излизах от къщи с кучетата, след като Лин и Тор бяха заминали за парка) и за самата Ро, която нещо не беше на себе си (и кой знае какво ставаше с нея?).

Стиснах зъби и се опитах да не мисля за всичко това, а да се съсредоточа върху разказа на Били.

— … и точно тогава видях Роуан — чух го да казва изведнъж.

— И какво тя? — намръщих се.

— Ами… — започна Били смутено.

Новините май нямаше да са добри — сигурна бях.

— … изглеждаше малко не на себе си, Али.

— Имаш предвид пияна? — попитах и усетих как сърцето ми се преобръща три пъти.

Работата е, че знаех, че Ро ходи понякога в кръчми с Вон и Чаза (и аз, и Лин го знаехме — не и татко, разбира се), но не смятах, че като влиза в такива места, задължително пие. Или поне не алкохол.

— Предполагам, че беше пияна — вдигна рамене Били. — Или надрусана, или нещо такова.

О, Боже… все по-лошо ставаше.

— Просто беше с една тълпа хора — онези нейни приятели, дето имат пиърсинги — продължи Били, не знаейки как точно да се държи, при положение, че аз изцяло млъкнах, — … и леко се клатушкаше, сякаш — както ти казах вече — не беше съвсем на себе си.

Били се олюляваше на пейката, предполагам, за да добия представа за състоянието на Роуан. Друг път щях да се разкискам — ужасно глупаво изглеждаше — особено както беше прегърнал злото си куче като покрита с косми бомба, която всеки момент ще избухне.

Но това не беше друг път и на мен хич не ми бе до смях.

Може би понякога Роуан си падаше шантава, но точно сега нещо свръхшантаво се случваше с нея…