Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (1)

Пролог

Мила мамо,

Как си? Ние сме вече… добре. За всички ни беше малко странен период, но най-вече, разбира се, за Роуан. Какво искаш да чуеш най-напред — добрите или лошите новини? Май е по-добре аз да преценя, при положение, че не можеш да ми отговориш. А и без това няма как да ти изпратя писмото.

Не искам с това да те карам да се чувстваш виновна — знам, че пътуваш прекалено често, за да ни дадеш адрес, на който да ти пишем. Между другото, днес получихме писмо от теб — от Франкфурт. Единствено баба реагира малко странно, когато Лин й го показа — заяви, че не разбира защо твърдиш колко „стоманеносиво“ е морето там, при положение, че гаджето й Стан е ходил много пъти по работа и очевидно наблизо няма море. (Както вече съм писала, баба доста често се вижда с този Стан, макар че все още не ни е запознала е него. А и ще ме убие, ако разбере, че го наричам нейно „гадже“, въпреки, че си е точно така.)

Както и да е, Лин предположи, че вероятно си се опитала да звучиш поетично и да ни представиш досадния индустриален град в романтична светлина, ала баба продължи да цъка още известно време.

Ох, забравих за добрите/лошите новини… Ами, лошата е, че Роуан го закъса напоследък. Ама много. Донякъде по нейна вина, но със сигурност не само. Даже и да нямаше никаква вина… нали разбираш какво имам предвид. Хм… ами, ще ти стане ясно какво имам предвид, когато прочетеш написаното от мен.

А добрата новина? Струва ми се, че успяхме да разрешим проблема. Не изцяло, но поне отчасти. И по странен начин.

Не успявам да се изразя много добре, май? Но ако обичаш Роуан — а аз знам, че е така, където и да се намираш — трябва да прочетеш това.

Ясно е като голяма купа с овесена каша.^[1]

Много те обичам,

Али

(твоето детенце Лав No 3)

В този момент баба влетя в кухнята с пакет огромни кърпички (твърде огромни за нослето на Тор) и ги тръсна на масата пред него.

— Успокой се, миличък — каза тя е обичайния си внимателен, но особено ефикасен тон, и разроши косата му, прелитайки в друга посока. — Какво ще кажеш да потърся моркови, за да дадеш на зайците допълнителна порция?

Умна си е баба, ама наистина. Знае, че най-добрият начин да разсее Тор не е като му даде бисквитка, или като му позволи да си легне по-късно — най-прекият път до сърцето му минава през разрешение да поглези някои от (билионите) пухкави, люспести или игриви съжители, с които делим една къща. Много симпатично е от нейна страна да постъпва по този начин, предвид факта, че не си пада особено по животните (само не казвайте това на Тор).

Както и да е, изпитах облекчение — щом случилото се можеше да се разреши с малко моркови за зайците, то значи нищо сериозно не беше станало. Така да се каже, нямаше да преживея факта, че някакъв откачен тайфун е ударил къщата ни и е отнесъл цялото ми семейство, докато съм седяла у Санди, гледала съм телевизия и съм опустошавала кутията й с бисквити.

— Кои са мъртви? — прошепнах на баба, докато удрях Тор по гърба, с цел да му помогна да спре да хълца — резултат от дългия рев.