Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (5)

Глава 4.
Лин има късмет (само че лош)

Не трябваше да го правим. Наистина не трябваше. Но не можахме да се сдържим…

— Хей, виж я! Да й помахаме!

Тор изпълни това, което му беше наредено, и трескаво размаха свободната си ръка към Лин. С другата стискаше кесия с лакомства за домашните любимци (по-точно неща от първа необходимост, тъй като менажерията на семейство Лав трябваше за известно време да се задоволи с по-малки порции).

— Защо ни гледа толкова странно? — попита ме той и залепи носле на витрината на магазина „Сезони“, като дъхът му остави димящ ореол на стъклото.

— Мисля, че просто й е неудобно — това е всичко — измърморих аз, ухилих се и вдигнах нагоре двата си палеца, за да поздравя голямата ни сестра.

Естествено, че не й беше неудобно. Просто бе побесняла. Побесняла, задето безгрижно сме престъпили заповедта й да НЕ ходим и да я притесняваме в първата й събота на работа. Само дето ни беше предупредила за това на вечеря, а оттогава досега настояването й можеше й да се е изпарило от главите ни. Можеше. Макар че не беше.

(„Да си отиваме ли у дома“ — бях попитала Тор, когато излязохме от магазина за домашни любимци. „Окей“ — отвърна той. „Или пък да идем да видим как се справя Лин?“ — небрежно предложих. „Окей“ — вдигна рамене Тор. Виждате ли? Лесно стана.)

В „Сезони“ нямаше клиенти точно в този момент — само стелажи с луксозни дрехи и две продавачки. Едната беше жена на средна възраст, доста спретната, която нацупено опитваше да набута руло хартия в някакво чекмедже. Другата беше Лин, която се стараеше да изглежда полезна, като подреждаше вече подредените дрехи. Или поне ръцете й правеха това. Лицето й вършеше нещо съвсем различно — кривеше се в шантава, шокирана и намусена гримаса. Неслучайно Тор реши, че изглежда странно.

— Какво казва тя? — попита ме той, оставяйки още един димящ ореол върху стъклото.

С прясно почистените си руси вежди, които на практика подскачаха до началото на косата й, Лин съвсем определено се опитваше да ни каже нещо, като движеше устни.

— Не знам — излъгах и продължих все по-усилено да махам на Лин, знаейки със сигурност, че я дразня.

— Струва ми се, че ни казва нещо грубо! — заяви Тор. — Според мен казва „Да ви…“

— Окей! — прекъснах го, преди да изрече на глас думите на Лин, и то на оживената улица.

Почти бях решила да зарежа любимото си занимание да смущавам Лин и да повлека Тор към дома, когато забелязах нещо, на което не можех да устоя.

— Гледай, Тор — другата продавачка се скри някъде. Бързо, да влезем и да видим как е Лин…

Преди да каже каквото и да било, аз задърпах братчето си навътре в „Сезони“ и в света, където от уредбата се разнасяше гласът на Стинг, а във въздуха — ухание на ароматни пръчици, масла или нещо подобно. Всичко беше много луксозно и шик. Всъщност, единственото, което разваляше атмосферата, бе малкият черен облак (невидим, разбира се, освен за мен), надвиснал в средата на магазина, точно над сестра ми, която стоеше, здраво стиснала устни.

— Махайте се! Заради вас ще ме уволнят! — избуча тя злобно и приглушено, докато погледът й трескаво следеше вратата зад щанда, където преди секунди бях видяла да изчезва другата продавачка.

— Не ставай глупава! Как така ще те уволнят, само защото брат ти и сестра ти са дошли да ти кажат здрасти?

Това си беше мое предположение, че няма да я уволнят по такъв повод. Но осъзнах, че може й да я уволнят, задето работи в толкова снобски магазин, претендирайки, че е нещо, каквото не е. Имам предвид, че независимо колко лъскава и модерна е, с посетители на работното й място като Тор и мен, т.е. с вид на екозащитници, които спасяват дървета и саботират изкопаване на тунели в планината, нямаше особен шанс да запази стил.

Горката Лин. Беше положила свръхчовешко усилие да надхвърли себе си въпросната сутрин — изглежда, че беше минала с ютията всичко — от супермодерните си панталони „Гап“ до върха на косата си (сресана и зализана назад с гел на конска опашка, която беше толкова стегната, че направо действаше като лифтинг на лицето й). И тук се появявах аз — с безформена и поизраснала коса, нуждаеща се от миене, със сив тишърт на странни кафеникави петна от деня, в който помагах на Тор да напръска с креозот клетките на зайците, с военни панталони и маратонки, толкова съсипани, сякаш са били на фронта (е, когато идеята е просто да се замъкнеш с братчето си до магазина за домашни любимци в събота сутрин, няма защо особено да се пудриш).

Както и да е, видът ми на клошар все пак беше малко по-добър от този на Тор. Не бях забелязала, че е облякъл фланелката си наопаки до мига, в който не свали суитчера си (хей, може да се окаже, че етикетите с размера на дрехата точно под брадичката са следващия моден хит). Джинсите му изглеждаха добре от разстояние, но проблемът беше, че бяха прекалено нови, т.е. прекалено големи, а той забравяше да ги повдига. Така че светът имаше поглед към чудесните тигрови гащи на Тор.

— МАХАЙТЕ СЕ! — нервно изсъска Лин.

ОКЕЙ. Сега, когато лицето й се намираше съвсем близо до моето, виждах, че наистина ми е много, ама наистина много бясна. Бях сериозно застрашена от това чашата да прелее…

— Добре, няма проблем! Тръгваме си! — казах аз най-невинно, хванах Тор за ръка и се отправих към вратата. — Искахме само да ти пожелаем успех, но след като ти не ни щеш…

— Нееееее!

Възможно ли е да прошепнеш крясъка? До този момент си мислех, че не е, но Лин наистина крещеше тихо.

— Какъв е проблемът? — попитах аз, като се обърнах да видя какво й става.

— Ооох… — изпъшка Тор, който беше забелязал какво не е наред преди мен.

Благодарение на дупка в найлоновата торба, която брат ми носеше, по пода се бе образувала пътечка от храна за хамстери, тръгваща от вратата до краката на Лин и обратно към изхода.

— Съжалявам, Лин! — изхленчи Тор, примигвайки на парцали при вида на белята върху бледосивия килим.

— О, господи! Как ще изчистя това? — притесни се Лин и закри носа и устата си с ръце.

— С прахосмукачка? — неуслужливо предложих.

Лин присви очи, чувайки насмешливата ми забележка. На практика усещах как от тях изхвърчат стреличките на омразата.

С Тор бързо се ометохме, поръсвайки след себе си още малко храна за хамстери.

Беше ми мъчно за Лин, ама честно. Но в момента, в който с Тор тръгнахме по Бродуей към дома, не можах да сдържа усмивката си.

Роуан щеше да си умре от кеф да чуе тази история…