Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (20)

Глава 19.
Репетиция с дрехи

Кайра, Санди и котките Франки и Еди седяха на леглото ми и ме гледаха.

— Е? — попитах ги аз и смутено се фръцнах (като междувременно се препънах в купчина маратонки).

Това, което се опитвах да направя (освен да не се строполя на пода), беше да им покажа последното си решение за облекло по повод първия ми работен ден в магазина за картички утре. Бях с черните си училищни панталони, черните си училищни обувки и една от белите ми училищни ризи (т.е. нямаше да ми се наложи много да се преобличам — просто щях да развържа вратовръзката и да я закача на стола в стаята си).

— Какво мислите? — отново ги попитах, като същевременно взех и раздърпаната оранжева барета, която наскоро бях заловила на някаква разпродажба.

— Хубаво е! — усмихна се окуражаващо Санди.

— Скучно е — прозя се Кайра и се отпусна на лакти.

Еди и Франки нищо не казаха. Всъщност сега, докато стоях на едно място и не правех нищо интересно, като например да се фръцкам, изглежда не успявах да задържа вниманието им. И двете котки бавно притваряха очи и изпадаха в дзен-настроение, докато Кайра и Санди приспивно ги галеха. Вследствие на това се разнасяше такова мъркане, че вероятно татко трябваше да увеличи звука на телевизора долу, за да ги заглуши.

— Защо да е скучно? — попитах Кайра, макар че добре знаех отговора.

— Прилича на училищната ти униформа, само че без вратовръзката — измърмори тя.

Хм. Позна.

— Пробвай сивите ми панталони! — предложи Санди и ги извади от найлоновата торбичка.

Макар че наистина много харесвах въпросните панталони, още преди приятелките ми да се появят, бях решила, че не е добра идея да нося в магазина нещо, което съм взела назаем. Ами какво щеше да стане, ако ме одобряха за работата? Не можех всяка събота да ходя с панталоните на Санди, а със сигурност не можех и да си позволя подобна покупка…

Не. Определено трябваше да се огранича със собствения си гардероб. Колкото и да беше оскъден.

— Не, Санди, не е нужно — ще облека нещо свое, дори и да е скучно — отвърнах аз, с идеята леко да клъвна Кайра.

— О, за бога… — измърмори тя и се надигна от леглото. — Дай да видим твоите дрехи. Трябва да имаш нещо по-добро от тъпата училищна риза.

Мисля, че Кайра беше леко раздразнителна, тъй като отказах да заема която и да било от блузките й. Но чуваше ли ме въобще за какво говоря? Разбираше ли, че работата ми е да продавам на стари госпожи картички за рождените дни на внуците им? А не да ходя по клубове… А и така или иначе, никога не бих сложила дрехи, толкова впити в тялото ми, 1) защото са чудовищно тесни и ми се струва, че не бих могла да дишам нормално, и 2) щях да се смущавам при мисълта, че всички клиенти ще ме зяпат в гърдите и ще си казват: „Горкото момиче, каква ли болест го мъчи, че е толкова плоско отпред?“.

Тъкмо когато Кайра отвори най-близкото чекмедже и започна да измъква дрехите ми на пода, на вратата се почука.

— Влез — казах аз и в стаята се появи Роуан.

Днес повече приличаше на себе си — косата й беше вързана на две плътни кафяви опашки с помощта на ластици с огромни слънчогледи. Знаех, че не е била с тях на училище (там продължаваше да се облича нормално, за да си няма проблеми), но след като поне вкъщи даваше свобода на шантавата си природа, това беше добър знак. Макар че, доколкото знаех, Лин все още не бе измислила план как да се справи с двете терористки, Роуан очевидно се чувстваше по-добре, след като беше споделила с нас дълбоката си тъмна тайна.

— Здрасти! — усмихна се сестра ми. — Татко ме праща. В момента пече сирене и пита, дали не искате да хапнете.

— Санди, Кайра, искате ли? — попитах приятелките си.

— Мда! С доматен сос, моля! — заяви Кайра, заета да измъква дрехите ми.

— И за мен, моля! — кимна Санди.

— И ти ли го искаш с доматен сос? — попита Роуан, докато се облягаше на вратата и оглеждаше стаята ми.

— Ако е възможно… — отвърна Санди, която както обикновено не искаше да създава допълнително проблеми. Сякаш за татко щеше да е голяма грижа да сипе малко доматен сос върху сиренето й — не мисля.

— И аз искам — кимнах аз с надеждата, че Роуан тутакси ще слезе долу.

Наместо това обаче, тя влезе навътре и взе да зяпа, точно когато Кайра извади един черен тишърт с дълги ръкави.

— Това наистина ще изглежда добре с черните ти панталони — заяви триумфиращата Кайра. — Всичко в черно е много семпло, но много готино.

— Какво правите, момичета? — попита Роуан и лицето й изведнъж засия при идеята, че заниманието ни е свързано с обличане.

— Чудя се какво да си облека за работа утре — обясних аз.

— Задръж малко! Нека ти покажа какво ще нося на купона утре вечер!

С тези думи Роуан изчезна. Докато се върне — няколко минути по-късно — Кайра ме облече в черната ми униформа и експериментира да вдигне косата ми на висока конска опашка. (Толкова силно я издърпваше назад, че чак ме заболя, но ме беше страх да се размрънкам, за да не ме вземе за глезла.)

— Та-даааам! — появи се на вратата Роуан с разперени ръце.

Изглеждаше страхотно по нейния си начин. Носеше люляковата блуза с пеперудата, която си беше купила миналата седмица, и тъй като бе вдигнала ръце, за миг зърнах отдолу новия й колан със звънчетата. Не бях виждала преди полата й — розова, имитация на велур, с дантела по края и нарочно продупчени дупки. Не бях виждала и чантата — наистина красива и мънистена, но толкова малка, че вътре може да се събере само гланц за устни и монета от една лира за автобуса. (Никога не бих могла да се оправя с такава чанта — трябва ми раница с размера на самар за арктическа експедиция, за да събирам вътре всички боклуци, които влача със себе си.) Поне успях да различа обувките на краката й — очевидно червените кадифени чехли бяха залепнали за нея.

— Разбира се, няма да нося тези ластици, ’щото хич не подхождат — каза Роуан и посочи слънчогледите.

Дотук цветовата комбинация включваше биещи се люляково, розово и червено. Какво я караше да си мисли, че жълтото няма да „подхожда“? Особено след като по нея нищо с нищо не си подхождаше…

— А с какво ще вържеш косата си? — попита Санди.

За щастие Кайра си мълчеше. Мина ми през ума, че каквато си е нахална, ще посъветва Роуан да се прегледа за далтонизъм, но не го направи. Отчасти предполагам, защото все още й беше мъчно за Ро, след като видя какво й се случи вчера, а освен това — макар че никога не го е казвала — смятам, че се възхищава на сестра ми. Въпреки, че винаги я нарича „шантавата ти сестра“, Кайра знае, че Роуан е аутсайдер в училище, както самата тя се чувства понякога, и това ги свързва.

— Ами, новите си шноли с пеперуди. Направени са от точно такъв кадифен плат и са толкова красиви! — въздъхна Роуан и скръсти ръце.

Нови.

Нови, нови, нови.

Думата се заби в главата ми като голяма блестяща неонова табела.

— Ро? Роуан? Къде се дяна? — долетя гласът на татко от стълбите.

— Ау! Забравих! — изпъшка сестра ми. — Трябваше да му помогна за печеното сирене.

— Не ви ли е хрумвало да й подарите едно огледало? — не можа да се сдържи Кайра, веднага щом Роуан затвори вратата и заслиза по стълбите.

— Ха-ха — изкикотих се и вдигнах очи към тавана.

— Не, бе… Чудесно изглеждаше — усмихна ми се Кайра, за да разбера, че просто се шегува. — Ще бъде страхотна на купона — на Марс!

В природата на Кайра е да е устата. Но започвам да й свиквам. Бавно.

— Полата й наистина ми хареса — намеси се Санди. — Нова ли е?

Виждате ли? Отново думата „ново“. В нашата къща и при финансовата ни ситуация това не беше най-подходящата дума.

— Не знам откъде намира пари за всички тези неща — избърборих. — И чантата й не съм виждала!

— Може да ги гепва отнякъде! — засмя се Кайра. — Току-виж лицето на Роуан се появи в криминалната хроника за джебчиите, които обират половината магазини на Ууд Грийн Хай Стрийт!

— Кайра! — избухнах аз. — Това не е смешно! Как може толкова гадно да се шегуваш със сестра ми, особено след всичко, което й се случва?

Но знаете ли какво? Кайра беше права по въпроса за моите дрехи. И сега, колкото и налудничаво да звучи, имах онова свиващо стомаха чувство, че може да се окаже права и за другото…