Даниел Стийл
Тайни (7)

7

Сабина стоеше на терасата по бански. Тъкмо бе излязла от басейна и размишляваше. Предния ден бе обядвала с Мел, оттогава прочете сценария седем пъти. Седем. Ако някога бе възнамерявала да работи за телевизията, то е било точно в такъв филм. Мел беше прав. Ролята на Елоиз Мартин сякаш бе написана за нея. Все едно бяха близначки. Сабина Куорлс и Елоиз Мартин. Всъщност това бе една и съща жена. Ако Мел постигнеше целта си и Зак Тейлър поемеше главната мъжка роля, филмът щеше да стане страхотен. Знаеше, че Мел разчита на това, но беше ли достатъчно? Стигаше ли, за да промени принципите си? Щеше да стане за посмешище, ако отстъпеше от думата си. Макар че в интерес на истината щеше да е за посмешище единствено на самата себе си. Сутринта разговаря с импресариото си и той й съобщи, че само за първия сезон й предлагат три милиона долара. Три милиона. В живота си имаше и други потребности. Трите милиони долара щяха да ги задоволят докрай, за дълго, дълго време. Не можеше да си позволи да се откаже от тях, а смешното бе, че всъщност не искаше. Разбираше, че трябва да помисли още малко. Изведнъж, както стоеше там, до басейна, тя се разсмя, задавайки си въпроса кого заблуждава. Три милиона долара беше сума, неподлежаща на обсъждане и колебание. Трябваше да приеме.

Обади се на Мел в четири часа, но той бе на среща в телевизионната компания. Позвъни й малко след шест, тъкмо когато тя излизаше от банята. Лежеше гола на дивана, четеше списание, косата й бе завита с голяма бяла хавлиена кърпа.

— Сабина?

— Да. — Гласът й винаги предизвикваше тръпка дълбоко в стомаха му, представи си как ще въздейства тя на зрителите в цялата страна, ако я уговори да участва във филма.

— Съжалявам, не бях тук, когато си се обадила.

— Да, нямаше те. — На лицето й се изписа лукава усмивка, която бе в унисон с гласа й. Всичко у нея си подхождаше, всичко бе точно премерено. Нямаше и частица, която да не е на мястото си. — Попрочетох нещо след нашата среща. — Не го потърси да му благодари за обяда. Искаше да остане сама със сценария и сега бе готова с отговора.

— Да те попитам ли какво е впечатлението ти, или да бъда вежлив и да чакам, докато решиш сама да ми кажеш?

Тя имаше по-добра идея.

— Защо не наминеш да пийнем и да поговорим? — Поне не го бе отрязала веднага. И това бе нещо. — Какво ще кажеш?

— Звучи чудесно. А ще вечеряме ли след това?

Изпита задоволство. Харесваше Мел Уекслър и й бе приятно да я виждат с него. Щяха да ги срещат многократно заедно, ако приемеше ролята.

— Примамливо предложение. Всъщност защо не пийнем след това у нас.

— Съгласен съм. Ще те взема в осем. Става ли?

— Добре. Доскоро, Мел. — Думите й накараха сърцето му да запрепуска лудо, когато затваряше телефона. Прибра се вкъщи да се преоблече и поръча на секретарката си да направи резервация в „Оранжери“. Отиде да вземе Сабина точно в осем, караше сам мерцедеса си, беше му приятно да шофира вечер. Беше по-удобно, ако бе ангажиран с дама, а човек никога не знае какъв ще е краят. Предпочиташе да използва шофьора си само през деня.

Ресторантът бе препълнен, нарочно го избра. Всички от Холивуд идваха тук, много посетители обърнаха глави, когато двамата влязоха в салона. Не бяха малко хората, които се сетиха коя бе Сабина, значително повече познаваха Мел. Беше един от най-влиятелните мъже на Холивуд, а със Сабина представляваха забележителна двойка, с впечатляващия си вид тя привличаше погледите, докато чакаха да ги настанят на масата им. Те стояха, а главният келнер проверяваше дали всичко е наред, така както го харесва „мосю Уекслър“, и нямаше гост на ресторанта, който да не се възхити на бялата тясна атлазена рокля, която бе облякла Сабина. Струваше му се, че няма нищо под нея, макар да не бе сигурен, но дрехата лягаше по тялото й като втора кожа и у него, от момента, в който я видя в апартамента й, се появи желание да прокара ръце по прекрасната й плът. Носеше висящи диамантени обеци и секси сандали на висок ток, също от бял атлаз. Русата й буйна коса бе прибрана нагоре, наситеният й тен контрастираше с бялата рокля и всички ги оглеждаха, докато отиваха към масата си.

— И това е така сега — започна Мел с приятен глас, щом седнаха, имайки предвид погледите, които бяха събрали, — а можеш ли да си представиш какво ще бъде след година, когато всеки американец ще те е гледал в „Манхатън“?

Тя се усмихна неопределено, измъчваше го — котка хванала жертвата си в ноктите, това й харесваше. Той поръча шампанско, после бързо преминаха на сухо мартини и завършиха с изтънчена вечеря. Мел имаше удивителната способност да води неангажиращ разговор, бъбриха за какво ли не, без да споменават филма, докато накрая търпението му се изчерпа.

— Трябва да признаеш, че съм много добър. Дори не те попитах за мнението ти. Но не мога да издържам повече, Сабина. Какво мислиш? — За миг й заприлича на малко момче, наведе се по-близо към него, усмихна се и го погледна в очите.

— Харесах го.

Той очакваше още, но тя не каза нищо повече.

— Това ли е всичко? — Изглеждаше разочарован.

— Идеален е. Точно както ми го описа.

— Но?… — Вече беше сигурен, че тя няма да се съгласи, и изпита горчиво разочарование. Ролята бе толкова подходяща за нея, а тя бе заслепена и не отстъпваше от ината си.

— Но какво?

— Идеален е, „но“?

— Но нищо. — Бе напълно спокойна.

— Сабина Куорлс — Мел хвана нежно ръцете й и я погледна право в зелените очи, — би ли ми обяснила какво искаш да кажеш, защото ме влудяваш.

Тя отметна глава назад и се разсмя. Умираше от удоволствие. Измъчваше го и много добре съзнаваше какво прави, но всичко бе на шега. Знаеше, че това е само встъплението.

— Ще участваш ли в „Манхатън“, или не?

— Разбира се, че ще участвам. Бих била луда, ако откажа… смяташ ли, че наистина съм толкова глупава? — Погледна го така, сякаш от самото начало е било очевидно, а той имаше вид на човек, който би я удушил с удоволствие, после изведнъж я прегърна и я целуна. Любопитните погледи не пропуснаха жеста, а Мел повика сервитьора, за да поръча шампанско, но Сабина го спря и му прошепна: — Защо не отидем у нас да пийнем по случая? — Погледна я за миг, после кимна и поиска сметката, след пет минути я водеше към очакващия ги отвън мерцедес. Още не можеше да повярва. Чувстваше се като малко момче, спечелило голямата награда. Сабина Куорлс ще играе в „Манхатън“.

— Все още не ми се вярва, Сабина. Ти си чудесна! Страхотна си!

— Благодаря ви, господин Уекслър, това може да се каже и за сценария ви. Във всеки случай е първокласен. Желателно е другите също да са толкова добри. — И двамата знаеха, че ще е така. Мел наемаше най-способните сценаристи, а за тази продукция се вълнуваше повече от обикновено. Това бе „Манхатън“.

Тя бе толкова красива, колкото когато влизаха в „Оранжери“, и той подкара бързо към жилището й. Пристигнаха в сградата, портиерът ги поздрави и те се качиха горе. Мел седна на дивана, все още усещаше празничната атмосфера, а Сабина отиде за една от двете бутилки шампанско, които винаги държеше в лед за всеки случай. А този случай бе много специален. Това бе началото на нов живот за нея и двамата го разбираха.

Донесе бутилката и две чаши, Мел я отвори и тапата изхвърча във въздуха, той се обърна към нея с усмивка.

— Не мога да ти опиша колко съм доволен, Сабина. Ще стане чудесен филм.

Тя се засмя, погледна го в очите.

— Сигурна съм, че ще го приема като част от себе си. — Но не говореше само за филма и той усети тръпката, която преминаваше през него всеки път, щом срещнеше очите й. Много жени бяха идвали и бяха си отивали от живота му след смъртта на съпругата му, ала никоя не бе като Сабина.

Сипа шампанско в чашите и вдигна наздравица:

— За теб, Сабина… за Елоиз Мартин. — Сабина никога не бе изглеждала по-прекрасна, отпи от шампанското си и безмълвно се загледа в него. Усети, че този мъж силно я привлича, и почувства, че е взаимно. За нея работата щеше да е интересна в много отношения. Не само ролята… но и Мел… Той й припомни, че ще прекара около месец в Париж във връзка с костюмите на Франсоа Брак, а Сабина се усмихна доволно. Изведнъж на главата й се струпаха доста задължения. — Била ли си преди в Париж?

— Веднъж. Много отдавна. Всъщност бях на снимки. Ще заснемем ли някои епизоди там?

— Не. Макар че може би втората година… В подобен филм има място за всичко, винаги сме отворени за предложения. — Опияняваше я всяка негова дума, но най-вече й допадаше как я гледа, като че ли бе загрижен за нея, много повече от всеки друг от години насам. Докосна я, тя се протегна и допря ръката му.

— Благодарна съм ти за възможността, Мел. Знам, че това звучи изтъркано, но аз… — Думите рязко контрастираха с представата, че Сабина се държи резервирано като звезда, ала тя си знаеше какъв шанс е да получи тази роля на нейната възраст. А той бе прав. Подобен ангажимент в продукция като „Манхатън“ може да я направи най-голямата звезда в страната. Страхотен пробив бе да постигне това на четирийсет и пет години, независимо колко добър бе пластичният хирург или в каква форма беше. Извади късмет и го съзнаваше. Разбираше, че дължи всичко на Мел, и искаше той да го знае.

— Недей да ми благодариш, Сабина. Нямаше да съм тук, ако не беше толкова специална. Ти си родена за филма. — И двамата долавяха, че има нещо повече, и преди той да успее да заговори отново, тя се наведе и го целуна. Отначало целувката бе лека, но после Сабина се възпламени от обзелата я страст, Мел я взе в ръце и силно я прегърна. Държеше я здраво, устните му силно притискаха нейните и когато я пусна, бе останала без дъх. Не каза нищо, ала погледът й говореше, той я целуна отново и после се изправи с разкаяние в душата. Мел си знаеше мярката и съзнаваше, че я е достигнал. Още една целувка би означавала да разкъса бялата й атлазена рокля, а не мислеше да го прави.

— Време е да тръгвам. — Усмихна й се и я погледна така нежно, че душата й се стопли.

— Имаш ли специална причина?

Той се засмя леко под приглушената светлина в апартамента й.

— Много специална. Ти ме подлудяваш, госпожице Куорлс. И ако от мен се очаква прилично държание, по-добре да тръгвам, за да не се нахвърля върху звездата на новия си филм.

Тя се усмихна лукаво като котка и това го доведе до умопомрачение.

— Мислех, че ще празнуваме.

— Мислех, че свършихме с празненството.

— Мислех, че тъкмо започваме. — Сабина го притегли леко до себе си отново, после изведнъж той се разсмя.

— Не искам да ме обвиняват, че използвам положението си. Искам тук и незабавно да потвърдиш, Сабина Куорлс, че вече си приела ролята и че това е само празненство.

— Точно така, господин Уекслър.

— Добре тогава. — Пак я целуна и този път страстта обзе него, а тя се топеше в ръцете му и той усещаше как атлазът на роклята й се отделя от плътта й под пръстите му, миг по-късно Сабина стоеше пред него изваяна и съвършена, в цялото великолепие на голотата си, отразявано от двете огледални стени в стаята. Изглеждаше забележително, взе го за ръка и го поведе към спалнята. Това бе последният път, в който той позволяваше тя да го води. От момента, в които стигнаха до леглото й, Мел пое нещата в свои ръце, докара я до висоти на удоволствието, които отдавна бе забравила и дори не бе мечтала да изпита отново. Това бе нощ на страстта, напълно заслужена от двете най-важни персони в „Манхатън“. Продуцентът и звездата.