Даниел Стийл
Тайни (36)

36

Страдаше неописуемо всеки път, като го оставяше, и сега не бе по-различно. Сякаш някой бе сграбчил сърцето й, думите залепваха за гърлото й, но тя направи усилие да изглежда ведра и спокойна заради него. Обеща му да дойде след няколко седмици, каза му, че заминава за Ню Йорк. А той обеща да гледа филма. После настъпи най-трудният момент, Сабина го прегърна, усещаше топлината му, мъждукащия у него живот, запита се дали ще го види отново. Понякога се ненавиждаше, че не изостави всичко, за да бъде до сина си, но тогава нямаше да има материалната подкрепа. Минаваше й през ума да го премести в Лос Анжелос, налагаше се обаче той да е близо до Станфордската болница. Нямаше избор, твърде късно бе. Трябваше да прави онова, което бе най-добро за Антъни.

— Обичам те, миличък… тооолкова много! — Усмихна му се през сълзи, а той я помоли да не плаче. Беше най-смелото дете на света и тя с мъка излезе през вратата, усети физическа болка от раздялата. Като се качи в таксито, нахлупи черната сламена шапка, нагласи слънчевите си очила и издуха носа си. Би трябвало да е свикнала е болката, но съзнаваше, че това не е възможно. А един ден, когато той си отиде… тя няма никога да го забрави… нито взаимната обич, която двамата изпитваха и за която не знаеше никой друг… Струваше й се непоносимо. Как да обясни на Мел? Не искаше той да я съжалява. Нямаше да промени обстоятелствата. Не беше възможно. Не и за Антъни. Нито за нея. На главата й се стовари трагедия, която не бе допускала и в най-мрачните си мисли, ала за нищо на света не би се отказала от радостта да го обича.

Полетът до Лос Анжелос беше скучен и уморителен, тя само мина през апартамента си, колкото да се преоблече и да вземе багажа си, и същата вечер продължи за Ню Йорк. Беше изтощена и съзнаваше, че дори старателно поставеният грим не бе скрил страданията от последната седмица. Ако не внимаваше и не започнеше да се грижи за себе си, щеше да й се наложи нова пластична операция преди края на втория сезон.

Стюардесата откликваше на всяко нейно желание, Сабина бе взела първа класа, от летището до „Пиер“ се придвижи с такси, без някой да я познае. Носеше широкопола шапка, тъмни очила, отвръщаше глава и избягваше какъвто и да било контакт, защото това имаше значение — дали ще я познаят, или не. Отиде направо на рецепцията, регистрира се и я придружиха до апартамента й, където поседна, въздъхна дълбоко и се обади на обслужване по стаите да й донесат едно питие. В Ню Йорк беше три часът през нощта, а в Калифорния — полунощ.

Поспа два часа и когато стана, позвъни на Мел, за да му каже, че е пристигнала, тонът му определено бе резервиран:

— Кога дойде?

— В хотела бях в три часа.

— Сигурно си мъртва от умора.

— Горе-долу. Но ще живея. Трябват ми две нощи нормален сън и ще се оправя. — Мел изтълкува думите й като знак, че не иска да се вижда с него след работа, и гласът му стана леден.

— Добре. Разбирам.

Ала тя реши да оправи отношенията, защото в противен случай недоразумението можеше да продължи със седмици.

— Нищо не разбираш. Това няма нищо общо. Просто съм уморена, Мел. Беше ми много трудно, седмицата бе тежка, но нямам търпение да те видя.

— Как е приятелят ти? — У него се усети колебание, сякаш не беше сигурен в нея и във връзката им.

— Добре. — Мел продължаваше да се чуди кой е този приятел, но прецени, че не му е времето да пита. А детективът не можа да му даде повече информация.

— Искаш ли да закусиш при мен?

— С удоволствие. Веднага идвам. — Качи се при него, облечена в сини джинси, ботинки и бяла копринена риза, която разкриваше достатъчно от деколтето й, за да му напомни колко красива е под дрехите и че човек трудно би могъл дълго да й се сърди. Очите й бяха уморени и изведнъж той изпита дълбоко съчувствие към нея. Никога не я бе виждал такава. Винаги изглеждаше изпълнена със сила и самообладание, истинска звезда, и на никой не би му хрумнало, че тя може да изпадне в подобно състояние. Не успя да се сдържи да не се протегне и хване ръката й, след като сервитьорът излезе.

— Сабина… какво ти се е случило? Добре ли си? Ти, а не приятелят ти… ти.

— Добре съм. — Погледна го в очите, на лицето й бе изписана уморена усмивка. Искаше й се да му каже, но не биваше. Защо? Да я съжалява? Какъв бе смисълът? Никога не си позволяваше да рухва и да търси чужда помощ. Винаги се бе грижила сама за себе си и за Антъни и така щеше да е и в бъдеще. Разчиташе на Мел, за да живее добре, ала не и да изплаква житейските си страдания или трагедията на умиращия син, когото остави в Калифорния.

Имаше вид на човек, преживял много през изминалата седмица, твърде много, предположи той, и му се прииска да я вземе в прегръдката си.

— Кой е болен? — За него бе важно тя да му каже.

— Не го познаваш. — Намаза една кифличка с масло и извърна поглед.

— Затова пък се досещам. — Мел се усмихна. — Мъж, когото обичаш. — Сабина усети болката, която го измъчваше, съмнението, страховете и й стана жал за него… и за себе си… за Антъни.

— Да, но не е това, което си мислиш. — Не беше споделила с никого на този свят. Скри се преди раждането и след време се появи, ала сама. Никой не знаеше. До този момент. — Става дума за сина ми, Мел. Имам петнайсетгодишен син. — Погледна го в очите, питаше се защо му се доверява.

— Мили боже. — Бе поразен. — Не се връзва с представата ми за теб.

Тя се усмихна и се облегна на стола си.

— Не само ти мислиш така.

— И той е болен? — Започваше да разбира, поне така си въобразяваше, но имаше още много какво да узнае.

— Той се роди болен. — Спокойно му обясни за уродливостта му, не усети как сълзите се стичат по бузите й. — Никога не съм сигурна дали ще го видя отново, Мел. Като ми се обадиха през онази нощ… трябваше да замина… — Гласът й бе дрезгав, той нежно изтри сълзите й, припомни си какво е изпитвал, когато преди петнайсет години децата му загинаха… Антъни е бил роден някъде по онова време… житейските им трагедии странно се свързаха във времето.

— Защо не ми каза?

— Защо ли? Не съм споделяла с никого. Нося бремето си сама. — Тя направо се гордееше с независимостта си, която той уважаваше, ала никога не я бе обичал повече, отколкото в този миг. Цялото му сърце й принадлежеше.

— Вече няма да е необходимо, Сабина. Аз съм до теб.

— Знам. Но Антъни е мой… обичам го от сърце и душа… и никога няма да допусна някой да го измъчва заради моята кариера и живота ми… Антъни принадлежи единствено на мен.

— А баща му? Нищо ли не направи, за да помогне?

Тя поклати глава.

— Струва ми се, че не беше възможно. Но той все едно не можа да понесе истината за Антъни. Не съм го виждала след раждането на сина ми.

— Копеле. — Мел се вживя в трагедията, погледна я, а Сабина му се усмихна и въздъхна, след петнайсет години приемаше реалността философски.

— Някои хора са такива, любов моя. Но не и ти, толкова си добър с мен.

Той реши, че моментът е настъпил, момент, който чакаше отдавна.

— Искам да се оженим.

От думите му дъхът й секна. Бавно поклати глава.

— Не мога, Мел… не мога… това не е за мен…

— Но защо? — След като нямаше никой друг, след като го обичаше, както твърдеше. След смъртта на Лиз не бе пожелавал да се ожени за никоя, ала сега… Познаваше добре Сабина, знаеше какво представлява и я обичаше и уважаваше за това.

— Не съм сигурна дали някога ще го направя, Мел. Имам свои отговорности, собствен живот… а и Антъни. Не мога да те натоварвам. Ами ако нещо се случи с мен? Ти ще се чувстваш отговорен.

— Е толкова ли е страшно? Не е ли любовта и в това? — Любовта бе всичко онова, което изпитваше към детето, но останалото?… От години не желаеше да се омъжва, ала с него се чувстваше толкова добре, толкова спокойно… благодарна му бе за всичко… беше ли обаче достатъчно? Оправдаваше ли евентуален брак?

— Не си ли доволен от сегашното състояние на отношенията ни? — Бе озадачена. Какво искаше от нея? Договор? Гаранция? Бяха много възрастни, за да имат деца, или най-малкото това важеше за нея.

Той бавно кимна.

— В общи линии да… Но съществува нещо повече. Някаква сигурност, когато знаем, че ще си принадлежим един на друг вечно, ако може да се каже така. — И двамата съзнаваха, че не е възможно.

— Мога да ти обещая това веднага, тук, без да се налага да се женим в черква или в гражданското. Не знам, Мел. — Стана и започна да се разхожда из стаята, размишляваше върху думите му. — Може би един ден, Мел. Става ли? — А той се стремеше да изтръгне от нея обещание, потвърждение на любовта им и в това нямаше нищо чудно. Тя също би искала да е сигурна в него, но не изпитваше потребност да се омъжва. Не и сега.

— Ще помислиш ли, Сабина? — Очите му бяха пълни с надежда, тя се наведе и нежно го целуна по устните, изненадана сама от себе си колко е жадна за него след едва едноседмична раздяла.

— Добре. — После се разсмя. — Защо си тръгнал да се жениш за стара чанта като мен?

— Защото си телевизионна звезда. Казах ти, че това ще промени живота ти. — Тя се засмя, а той я притегли в скута си. — Да не би да искаш да живееш в грях?

— Засега да. Ще го понесеш ли?

— Ще се постарая. Само недей да мислиш толкова дълго, че аз да грохна и да не мога да те пренеса през прага.

— Това част от сделката ли е? — Сабина се смееше, щастлива, че е отново с него. Така болката по Антъни утихваше.

— Би трябвало.

— Хмм… — Тя се унесе в мисли. — Знаеш ли, никога не съм се омъжвала. — Не можеше да си отговори на въпроса дали не е твърде късно за нея, но в момента нямаше значение. Засега бе направила необходимото за сина си и беше с мъжа, когото обичаше.

Не искаше друго от живота. Кариерата й се развиваше добре… филмът бе успешен… Погледна Мел с усмивка и го целуна нежно по устните, учудена, че сподели с него тайната си.