Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2011)
Корекция
sonnni (2015)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Даниел Стийл. Тайни

ИК „Хемус“, София, 1997

Американска. Първо издание

ISBN: 954-428-148-7

История

  1. — Добавяне

2

Сабина влезе в асансьора на жилищната сграда, на лицето й бе изписано спокойствие. Натисна копчето за гаража и малката метална клетка леко се разтърси, когато пое надолу. В такива моменти се притесняваше, че някой натрапник може да я заговори или да бъде ограбена, единственото на този свят, което я плашеше, бе да не наранят лицето или тялото й. Без колебание би дала всичко друго, което й поискат. Рядко носеше много пари в брой и не притежаваше скъпи бижута. Онова, което бе купувала преди години, вече бе продадено. Имаше други, далеч по-належащи неща, в които да влага пари.

Колата й бе малък сребрист „Мерцедес 280 Ел“, модел, който вече не се произвеждаше и почти не се търсеше. Беше оригинален, но не нов, подобно на повечето й вещи. Дрехите й стояха добре, носеше тоалети, които да подчертават качествата й. Не се ръководеше от последната мода. За обяда с Мел Уекслър избра къса бяла копринена пола и наситено синя копринена шемизета, която открояваше тена на тялото и цвета на косата й. Горните четири копчета бяха разкопчани и цепката на бюста, която се разкриваше, можеше да размекне всеки мъж дотам, че да изгуби ума си. Косата й бе изсушена, грижливо сресана назад, което я правеше да изглежда като буйна конска грива. Маникюрът й бе идеален, с яркочервен лак, същият като на ноктите на краката й. Носеше бели силно изрязани обувки с високи токове. Колата напусна на скорост гаража и пое към Бистро Гардънс.

На Уилшир направи остър завой надясно, почти веднага последва друг, мина през високите железни порти на алея Бевърли Уилшир и паркира между двете сгради. Автомобилът проблясваше на слънцето като диамант, положен между едри гърди. Остана в колата в очакване на портиера, който я приветства с топла усмивка. Познаваше я от години. За него бе удоволствие да обслужва колата й, защото даваше добър бакшиш и беше невероятно красива жена. Мъжкото му самочувствие се вдигаше само от един неин поглед. Отвори вратата на автомобила й с ослепителна усмивка и тя грациозно слезе от малката кола. Както винаги, бе карала с висока скорост.

— Добър ден, госпожице Куорлс. Тук ли ще обядвате днес?

Тя го дари с онази усмивка, от която мъжете забравяха всяка нейна дума.

— Не далеч оттук. Може ли да пазите колата ми? — Това бе реторичен въпрос. Той винаги бе готов да помогне на Сабина Куорлс. Възможността просто да я поглъща с очи го караше да се чувства изключително.

— Разбира се. Доскоро. — Подаде й квитанцията и тя се отдалечи с усмивка, което му внуши усещането, че е обаятелен и значим мъж. Проследи я, докато не зави по алеята, и я изгуби от поглед. Полюшването на бялата й пола му се стори вълшебен балет. Несъмнено Сабина щеше да изпита удоволствие, ако бе видяла ефекта върху него и четирима други мъже, които застанаха притихнали на улицата и я изгледаха с нескрито възхищение. Един от тях я разпозна, но това нямаше значение. Мъжете се наслаждаваха на Сабина не защото бе известна актриса, а заради външния й вид, походката и невидимата й сила на въздействие. Какво безобразие, че кариерата й спря да се развива след последния филм. Сега най-необходима й беше подходящата за нея роля. И подходящият продуцент.

Спря на светофара на булевард Уилшир, после пресече там, където беше „Браун Дерби“ при пристигането й в Холивуд. Вървеше енергично, без да се разсейва. Вече беше един без десет и трябваше да побърза. Тоалетът й се нуждаеше от още нещо и тя бе намислила какво да е то. Сабина не предприемаше нищо, ако не бе внимателно преценено.

Само няколко крачки я деляха от познатия навес на жълти и бели ивици на Родио Драйв — светилището за всички блестящи дами в Холивуд. Магазинът „Джорджо“. Влезе през вратата на ъгъла и се запъти право към щанда с шапки, който беше зад бара. Барманът я огледа преценяващо.

— Едно питие, мадам? — Говореше с френски акцент и би следвало да е преситен от хубавиците, които съзерцаваше. Но Сабина беше от най-красивите сред тях. Усмихна му се и елегантно отказа. Пробва две шапки и тъкмо намери онази, от която имаше нужда, когато продавачката се приближи. Хвърли й поглед с чувството, че би трябвало да знае името й, но не бе съвсем сигурна коя е. Спомняше си, че я е виждала и преди, ала Сабина рядко идваше в „Джорджо“. За нея тук бе твърде скъпо и тя си позволяваше да купи нещо само по специален повод, както за връчването на наградите „Оскар“ с Мел, но истината бе, че не влизаше в магазина повече от веднъж годишно. Внезапно продавачката се сети коя е. Беше изтощително непрекъснато да тормозиш паметта си, за да откриваш самоличността на тези жени. Не всички бяха със запомнящи се лица, ала позна Сабина.

— Мога ли да ви помогна, госпожице Куорлс?

— Ще взема тази шапка. — Бе доволна. Хвърляше сянка върху лицето й и бе достатъчно голяма, за да я прави невероятно загадъчна, да подсили сексуалното й излъчване, не и твърде широкопола обаче, за да скрие забележителните й изумрудени очи. Даваше й възможност да флиртува елегантно с поглед. Беше голяма шапка от естествена слама с широка периферия, но моделът й стоеше идеално. Това бе аксесоарът, който й бе необходим, и той, заедно с наситено синята копринена блуза, късата пола и уханието на парфюма, щеше да й послужи добре. Вече бе един и пет.

— Мога ли да ви покажа още нещо? Току-що ни доставиха хубави копринени дрехи и няколко прекрасни вечерни рокли за есенния сезон. — Не искаха да я пуснат с покупка само за петдесет долара, но Сабина имаше точно такова намерение. Мел щеше да похарчи повече за обяда. Кой знае какво си е наумил. Петдесет долара бяха нищожна инвестиция за кариерата й. Можеше да си го позволи.

— Това е всичко, благодаря.

— Нашите „Жаклин дьо Риб“ са във… — Сабина се усмихна, лесно щеше да изпари ентусиазма на младата жена, която нямаше да постигне нищо при нея.

— Миналата седмица си купих три от „Сакс“. — Три „Жаклин до Риб“ щяха да й струват половината й доход от миналата година, но продавачката не се смути от удара.

— Ние имаме специални модели, изработени само за нас. Всъщност Фред лично ги донесе от ателието й в Париж. — Знаменитият Фред Хейман беше търговският агент на най-хубавия магазин на Родио Драйв, но споменаването на името му не й направи впечатление. Сабина погледна часовника си. Един и десет.

— Трябва да тръгвам. Ще се върна, след като обядвам. — Или догодина. Или може би следващата седмица, ако Мел ми предложи голяма роля в следващия си филм. Очите й излъчваха категоричност, която никой не би посмял да оспорва. Сякаш казваха: дай ми проклетата шапка или ще си тръгна без нея. Но шапката й трябваше за обяда с Мел, нужна й беше. А момичето знаеше кога да спре да настоява.

— Разбира се, госпожице Куорлс. Да ви заделя ли някои неща? — Господи, те никога не се отказваха, помисли си тя, след като продавачката най-сетне се запъти с шапката в ръка към дискретно скритата отзад каса. Когато се върна, бе един и петнайсет, Сабина внимателно постави шапката под най-точния ъгъл и разтърси назад косата си. Ефектът беше забележителен и не една глава се обърна след нея, щом излезе от магазина и забърза от Родио към Бевърли и после по посока на Норт Кенън. В Бистро Гардънс стигна точно в един и двайсет и една. Втурна се вътре, енергична и красива, очите й се плъзнаха над възхитените погледи на посетителите, които се обърнаха да я изгледат. Гостите на ресторанта имаха този навик, така бяха сигурни, че няма да пропуснат някого… Грегъри Пек… Елизабет Тейлър… Мерил Стрийп… виж, Джейн, хей там… непрекъснато се чуваше шепот. Този път хората само я гледаха, после извърнаха очи, когато главният келнер се запъти към нея, проправяйки си път край масите отвън. Изобилието от цветя придаваше още по-голяма елегантност на обзавеждането, а чадъри в ярки цветове предпазваха от жаркото обедно слънце.

— Мадам? — Това бе едновременно въпрос и възклицание, съпроводени с усмивка.

— Имам среща с Мел Уекслър за обяд — обясни тя, а очите й изучаваха лицето на сервитьора, сякаш търсеха ефекта от шапката. Знаеше, че резултатът е налице. Правеше я малко по-загадъчна и самоуверена, каквато искаше да изглежда. На външен вид бе забележителна. Мел Уекслър я наблюдаваше от разстояние, седнал на една закътана маса. Проследи с очи грациозните движения на дългите й крака, стегнатите гърди под яркосинята блуза и очите под периферията на шапката. Господи, тя го имаше. Той знаеше, че го има. Припомни си. Беше точно онова, което искаше. Точно. Усмихна се сам на себе си, когато Сабина внезапно се изправи пред него, гледаше го, излъчваше еротика, както винаги, може би дори бе по-хубава отпреди или той се размекваше? Да не би да ставаше уязвим за чара на някогашните мимолетни звезди? Но тази не беше просто бивша кралица на красотата. Сабина Куорлс бе жена, с която трябваше да се съобразяваш, разтърсваща като земетресение от девет цяло и девет десети по скалата на Рихтер, усети как вътрешностите му се сгърчват в спазъм, щом я погледна, и това го накара да изпита задоволство. Изправи се и протегна ръка. Бе дълга и силна, ръкостискането му бе енергично, очите му — леденосини, а косата му гъста и посребряла, грижливо сресана. Мел Уекслър беше на петдесет и четири, но в тяло младееше, подобно на повечето мъже в Холивуд. Късметлиите. Всеки ден играеше тенис или поне толкова често, колкото успяваше, и също като Сабина се подлагаше на масаж по няколко пъти седмично. Ала за разлика от нея не бе прибягвал до услугите на хирурзите. Просто изглеждаше дяволски добре и ако не беше побелялата му коса, спокойно можеше да смъкне десет години от възрастта си, стига да искаше, но той не бе дотам суетен.

— Здравей, Сабина, как си?

— Съжалявам, че закъснях. — Усмихна се и гласът й му се стори по-дълбок и вълнуващ, отколкото си го спомняше. Хвърли поглед към блузата й, докато тя се настаняваше. — Движението в този град става абсурдно. — Особено ако по пътя се отбиеш да си купиш шапка, засмя се Сабина вътрешно. Мел я наблюдаваше, изведнъж у него се върна старото чувство, че тя е като котка — гъвкава, слаба, красива котка, изтегнала се под слънцето. — Надявам се, че не ме чака твърде дълго.

Сините му очи проникнаха дълбоко в нейните. Винаги наблюдаваше, претегляше, сякаш имаше наум нещо много важно. На лицето му се изписа онази усмивка, която бе стопявала сърцата на жените в продължение на години, или ако не сърцата, най-малкото тяхната съпротива. Полуусмивка, която се спираше на устните, дори когато очите му оставаха сериозни, каквито бяха често, ала не и сега.

— За някои неща в живота си струва да чакаш.

Сабина се засмя. Спомни си колко много обичаше да разговаря с него и се зачуди защо не й се беше обаждал толкова отдавна. Пътищата им се пресичаха, но само от време на време.

— Благодаря, Мел.

Той й предложи питие и след кратко колебание тя избра „Блъди Мери“. Забеляза, че Уекслър се спря на „Перие“. Питие, което не се вписвате в правилата на Холивуд. До голяма степен беше мъж с много достойнства, успехът му се дължеше на упорита работа и професионална гениалност. Имаше изключителната способност да подбира прецизно хората за телевизионните си програми и за филмите. Рядко грешеше. Това бе едно от нещата, заради които тя му се възхищаваше. Мелвин Уекслър беше професионалист. А също и страхотно привлекателен мъж. Знаеше, че преди няколко години бе имал връзка с една от големите звезди на Холивуд. Бяха неразделни и той я лансира в три от филмите си, но в един момент нещо не потръгна и те престанаха да се срещат. Подобно на всички останали в града Сабина не можеше да се начуди защо се бяха разделили, ала Мел никога не бе отварял дума по въпроса и тя харесваше и това негово качество. Той беше горд. Самоуверен. Имаше стил. Не беше от хората, който ближат рани публично. Никога не говореше за голямата трагедия в живота си. Невъзможно бе да изпадне в откровение. Сабина бе прочела някои неща, други бе чувала от приятели. Преди трийсетина години се оженил за Елизабет Флойд — една от прочутите холивудски звезди тогава. Срещнали се, когато той пристигнал в града и започнал да си пробива път в Метро Голдуин Майер. По времето, когато бил златокосото момче на Холивуд, или може би малко по-късно. Елизабет била обикновено момиче, влюбила се до уши в Мел. Оженили се няколко години по-късно и не след дълго тя се оттеглила от професията, за да роди първото им дете. Но на бял свят дошли близнаци, две момиченца, които много приличали на Лиз, и тя останала вкъщи да ги гледа.

След две години им се родило момченце, понякога светските хроникьори забелязвали цялото семейство на публични места. Мел ги държал настрани от журналистите, макар че заради Лиз това било трудно. Тя се отличавала с изключителна красота и фотографите я следвали неотклонно в продължение на години. Всъщност самата Сабина си я спомняше от времето, когато пристигна в Холивуд. Тогава Лиз вече се беше оттеглила от киното, но несъмнено бе красавица — естествено червенокоса с големи сини очи и гладка кожа, зашеметяваща усмивка и фигура, която караше мъжете да губят разсъдъка си. Участваше в организация за правата на жените, занимаваше се активно с благотворителност. Вече имаха къща в Бел Еър и ранчо близо до Санта Барбара. Той бе идеалният съпруг, дори сега, след толкова години внушаваше същото усещане, независимо с колко млади актриси бе излизал. У него прозираше нещо бащинско и всички твърдяха, че хората от екипите му се чувстват като едно семейство. Интересуваше се лично от техните проблеми. Мел Уекслър се грижеше за всички и най-вече за близките си. Беше чудесен, обожаваше Лиз и децата. Всяка година пътуваха до Европа, а през 1969-а ги заведе в Израел. Пътуването бе незабравимо и той много се ядоса, като разбра, че го викат да се върне в Лос Анжелос заради съвещание в телевизията, на което настояваха да присъства. Остави Лиз и децата в Тел Авив и обеща да се върне след четири дни. Възнамеряваше, веднага щом свърши заседанието, да замине обратно, но когато пристигна в Щатите, оказа се, че нещата са по-сложни, отколкото очакваше. Имаше проблем с най-голямата му програма, а по това време той не бе с толкова силни позиции, както сега. Отказа се от намерението да се върне в Израел и се обади на Лиз да се прибира. Тя обаче реши да остане няколко дни в Париж и да не разваля първоначалните им планове. Не искаше да разочарова децата. Взеха полет на „Ел Ал“ и по времето, когато вече бяха в самолета, Мел пак имаше среща в телевизията, но стомахът му се свиваше от безпричинна тревога. Погледна часовника си и се замисли дали не е късно да телефонира на Лиз. Настояваше да пътуват с „Ер Франс“ или някоя друга авиокомпания, после взе да се укорява за глупавите си притеснения… докато не му позвъниха… обадиха се от Държавния департамент още преди да е чул съобщението по новините. В самолета се качили седем арабски терористи и го взривили заедно с всички пътници и екипажа. Двеста и девет души загинали в името на тяхната кауза… Лиз и Барби, Дебора и Джейсън… в продължение на седмици Мел блуждаеше като призрак, не можеше да повярва на случилото се… ако не ги беше оставил… ако не беше се върнал… ако бе позвънил… Всички „ако“ от този ден го преследваха от години. Струваше му се, че сънува кошмар, от който никога няма да се събуди, и единственото, за което копнееше силно, бе да си е отишъл от този свят заедно с тях. Насън преживяваше целия ужас на полета и от близо десет години не се бе качвал на самолет. Ала миналото не можеше да се поправи. Връщане назад нямаше. Барби и Деб бяха на дванайсет, Джейсън — на десет. Вестниците и друг път бяха съобщавали за терористични актове. Само че сега се бе случило на него. Цялото му семейство бе унищожено от бомба на насилници и животът му напълно се промени. Хвърли се с настървение да работи, а актьорите край него му бяха като деца. Но не неговите собствени… нямаше да има жена като Лиз. Никога. Не бе възможно да намери друга като нея, а и не искаше. Живееше със спомените, дори сега. Разбира се, понякога се появяваше някоя жена, макар че му трябваха доста години, преди отново да забележи другия пол. Най-сетне мъжките му инстинкти се възвърнаха, но оттогава бе имал само една сериозна връзка. Не се ожени повторно, даваше си сметка, че не може. А и нямаше защо. Само за миг беше изгубил идеалното семейство. Това създаде у него философско отношение към живота и му помогна да гледа мъдро на всекидневието в Холивуд. Не го преживяваше в душата си, но го приемаше на сериозно. Работата го интересуваше, това бе игра, с която той се справяше добре. Ала в сърцето му имаше болезнен спомен и вратата към него бе заключена завинаги. Затръшна я с всичка сила в мига, в който му се обадиха от Париж. Мел обаче не бе сляп за красотата, която го заобикаляше всеки ден, и умееше да се наслаждава на компанията на жените, с които излизаше. Истината го връхлиташе безмилостно само когато се прибираше вечер вкъщи или когато дамите си тръгваха от дома му на сутринта… а той оставаше сам… сам със спомените си. Ето защо работеше толкова упорито. Това бе начинът да избяга безболезнено от миналото, така успяваше да се справи с мъката. Ала част от сърцето му бе умряла заедно с жена му и децата.

— Е, какво правиш напоследък? — Устните му бавно се разтеглиха в усмивка, отправена към Сабина. Тя си припомни житейската му трагедия. Но то се бе случило толкова отдавна, а и той не даваше израз на чувствата си. Никога не споменаваше жена си или децата, като се изключат разговорите с много, много близки приятели. Всички бяха потресени от смъртта им. Бе отслужена заупокойна литургия в храма „Стивън Уайз“ в Мълхоланд и на нея в буквалния смисъл на думата присъстваха хиляди познати. Нямаше погребение, нямаше тленни останки. Не бе останало нищо. Само въздух. И болка в сърцето. Внезапно прекъснати спомени. Мъка. — Чух, че миналата година си направила много хубав филм. — Всъщност имаше и други сведения — например, че на филма не му бе потръгнало въпреки сносните отзиви на критиците. И все пак бе сигурен в таланта на Сабина. Гледал я бе в немалко роли. Знаеше точно коя е и каква е. И я искаше. Много повече, отколкото тя допускаше. Дори нямаше нужда да купува шапката, но въпреки това Мел се наслаждаваше на ефекта от нея и наблюдаваше Сабина с блясък в очите. Работата го бе върнала към живота — работата, която обичаше и за която живееше. От доста отдавна трагедията от загубата го гнетеше, затова я бе изместил малко настрани и просто стоически я понасяше. Мъката вече не управляваше живота му. На първо място бе работата и това му харесваше, а сега бе изцяло погълнат от нея. Сериалът се казваше „Манхатън“ и Сабина идеално пасваше за него.

Засмя се на доброжелателната му забележка. Само Мел можеше да се държи така. Винаги е бил джентълмен. Просто можеше да си го позволи. Беше на върха, в апогея си. Притежаваше света, в който се живееше, и телевизионните компании целуваха краката му, защото им гарантираше сигурен успех. Правеше богати всички — себе си, телевизията, спонсорите, ангажираните за по-дълго актьори. Към всички тях проявяваше щедрост. Не трябваше да използва сила, за да получава. Той бе желан мъж във всяко отношение и докато го гледаше с усмивка, която подчертаваше разкошните й устни, Сабина не мислеше само за кариерата си.

— Филмът беше бомба. Малка, но все пак бомба.

— Критиките бяха добри. — Мел изчакваше сгоден момент.

— Така е, но добрите критики не плащат наема ми. — Нито другите й разходи.

— Понякога и те вършат работа.

— Кажи го на онези, които правят филмите. Те искат приходи от касите, независимо на каква цена. И въобще не се интересуват от критиките. — И двамата знаеха, че е вярно до известна степен.

— Ето, това й е хубавото на телевизията. — Изражението на лицето му не се промени, макар да разбра, че е навлязъл в минно поле, когато Сабина повдигна саркастично едната си вежда. — Класациите играят много по-голяма роля, отколкото критиките в киното. — Всъщност те означаваха всичко.

Видно бе, че тя се подразни.

— Класациите не разкриват реалността и ти го знаеш толкова добре, колкото и аз, Мел. Те са отражение на множеството малки черни кутийки, прикрепени към телевизорите в домовете на безмозъчни наивници. На всички вас ви текат лигите и треперите от страх какво ще покажат класациите. Пускайте мелодраматични филми всеки ден.

— Все още ли не си променила отношението си към телевизията? — Изглеждаше благ и отпуснат, когато си поръча още едно перие.

— Свят на боклуци. — Очите й горяха от възмущение под шапката. Винаги бе мразила телевизията. И не пропускаше да му го каже при всяка среща.

Мел се усмихна.

— Но печеливши боклуци.

— Възможно е. Все пак благодаря господ, че никога не съм се продавала за пари. — Изглеждаше доволна от себе си, а той се почувства леко обезсърчен. Но тя още не беше прочела сценария на „Манхатън“. Даваше си сметка, че ако я убеди, това може да промени всичко.

— Сабина, има твърде по-лоши неща. А ние с теб знаем, че много от филмите не струват дори колкото лентата, на която са заснети. И не носят по-голямо удовлетворение от второстепенна оригинална роля в комедиен телевизионен сериал.

Сабина се ядоса.

— Това е глупаво, Мел. Не можеш да сравняваш киното с телевизията.

— Мога, и то вероятно с повече основание от всеки друг, тъй като се занимавам и с двете. Носят удовлетворение, но са доста различни. Ала всяко си има своите достойнства. Няма нищо по-добро от истински интригуващия, дълъг телевизионен сериал. Той носи на актьорите по-голямо удовлетворение, отколкото е получил Кларк Гейбъл от ролята си на Рет Бътлър в „Отнесени от вихъра“. — Мел и Сабина се усмихнаха на сравнението. — Имам един филм, който е тъкмо за теб, Сабина. — Тя се изсмя само при мисълта, че може да приеме. Обикновено се възприемаше на сериозно, но сега Мел я подбуждаше да се смее сама на себе си. Той имаше способността да отпуска хората, да ти кара да се чувстват удобно, да се смеят… да изглеждат значими… и преуспели. Беше размишлявал надълго и нашироко за Сабина преди обяда. Тя бе в Холивуд от години, най-малко от двайсет, може би от двайсет и пет. През цялото време се бе отдавала на киното и заслужаваше по-голямо признание от онова, което получаваше. Ето това можеше да й даде Мел Уекслър или, най-малкото, „Манхатън“.

— Сабина, попитай някой актьор, който се е снимал в сериал по телевизията, какво е отношението му. Седмици наред ти имаш възможността да се докосваш до реалностите, да усъвършенстваш ролята, играта си. По дяволите, половината от актьорите в крайна сметка се захващат или да пишат сценарий, или да режисират, тъй като остават дълбоко свързани със сериалите.

— Вероятно го правят от чувство за самосъхранение. — Тя го погледна изпод периферията на шапката си и той се засмя.

— Някой някога да ти е казвал, че си непреклонна?

— Само импресариото ми.

— Никой от бившите ти съпрузи? — Беше забравил как стоят брачните отношения при нея, но когато тя поклати глава в знак на отрицание, се сети. Сабина бе от самотните души, същото важеше за много други жени в киното. Те бяха твърде погълнати от самите себе си, от работата и ролите, за да губят времето си със съпрузи. Ако се излъжеха, бракът им не продължаваше повече от един сезон. Именно това го бе изправило нащрек, когато се запознаха — фактът, че тя никога не се бе омъжвала. Винаги предпочиташе жени с дълги връзки, те обикновено имаха и деца. Това запълваше една негова потребност, която той вече не бе в състояние да задоволи. Не искаше друго семейство, не би могъл да преживее загуба като първата, но обичаше да общува с хорските деца.

— Така и не намерих мъж, който да ме изкуши дотам, че да остана с него. — Очите им се срещнаха и те впериха погледи един в друг за кратко. Когато се появи сервитьорът, поръчаха обяда и преминаха на по-приятни теми. Мел нямаше планове за лятната отпуска. Отдавна бе продал ранчото край Санта Барбара и изпиташе ли нужда от неколкодневна почивка, наемаше къща в Малибу на плажа и прекарваше времето си в четене на сценарии и отдих. Сега обаче нямаше време за отмора. От седмици заседаваше в телевизията, а му предстоеше да свърши сериозна работа. Той лично определяше актьорите за в „Манхатън“ — най-големия, невиждан досега сериал. — А ти, Сабина, не възнамеряваш ли да пътуваш?

Тя поклати глава и разсеяно взе да играе с вилицата си в салатата, после пак го погледна под периферията на шапката. За момент му се стори толкова уязвима, колкото не бе я виждал никога преди. Прииска му се да извика: „Замрази образа“, да спре хода на времето и да запази лика й такъв завинаги. Всичко изчезна в мига, в който Сабина се усмихна и сви изящните си рамене.

— Трябва да замина за Сан Франсиско за няколко дни. Иначе през лятото ще бъда тук. — Той знаеше, че тя не работи и не бе се явявала на снимачната площадка след онзи филм преди година. Запита се дали не се е отчаяла, задето не е станала по-известна. Или може би се задоволяваше с постигнатото. Трудно бе за вярване, като се имаше предвид каква жена бе Сабина. Мел се надяваше поне малко вече да бърза с кариерата си.

Изчака да им поднесат кафето и едва тогава елегантно зачекна въпроса.

— Ще ми се да прочетеш един сценарий, който ще ти дам.

Очите й просветнаха топло. От самото начало таеше надежда, че я вика за нещо подобно. За работа или може би, за да я ухажва. Нямаше нищо против и тази възможност. Всъщност би й било приятно, дори не беше сигурна кое точно предпочита, дали не й се иска да има и двете — Мел и роля в следващия му филм. Напоследък той рядко снимаше в киното и затова тя се почувства още по-поласкана, че се е сетил за нея. При всички случай би била доволна, макар че се нуждаеше от ангажимент, и се питаше дали това му е известно. Холивуд беше малък град и подробностите, които хората не знаеха, допълваха сами и ги препредаваха. Бродеха какви ли не клюки, слухове и зле опазени тайни.

— С удоволствие. Предполагам, че започваш нов филм.

— Не точно. — Нямаше смисъл да я лъже. Носеше сценария в куфарчето, което бе оставил до стола си, и беше готов да й го даде, след като свършат обяда, ако тя се съгласи да го прочете. — Подготвям нов сериал.

Зелените й очи заискриха от недоволство.

— В такъв случай това не се отнася до мен.

— Надявах се поне да го прочетеш, Сабина. Нищо няма да загубиш. — Гласът му бе настоятелен, но благ и в същото време съблазняващ. Усети как я привлича, докато седяха и пиеха кафето.

— Ти умееш да убеждаваш, ала истината е, че само ще си губим времето. — Опита се отказът й да прозвучи вежливо, но стана съвсем очевидно, че не проявява интерес към сериала.

— Имам достатъчно време за теб. — Искаше му се да добави: „И ти също за мен“, ала предпочете да премълчи. — Колко време ти трябва да прочетеш един сценарий? И ако го намериш за добър, в което съм сигурен, не мисля, че ще съжаляваш.

Тя се усмихна и развеселена поклати глава.

— За теб, Мел, съм готова почти на всичко, това обаче няма да направя. Знам какво искаш. Целта ти е да го харесам, но няма да стане.

— А ако стане?

— Не ще се поддам.

— Защо?

— Може би ще ти прозвучи налудничаво, но това е въпрос на принципи. Просто не желая да имам нищо общо с телевизията.

— Та това не е в твой интерес, Сабина. Не бих те поканил тук, ако не бях убеден, че тази роля е точно за теб. С главната героиня си приличате толкова много, сякаш е твое копие. Представям си теб и Елоиз Мартин. Сериалът се казва „Манхатън“ и не е просто сериал. Това е пищно, значимо и скъпо начинание. То ще окаже влияние върху американската телевизионна индустрия, както никое друго досега, и аз съм сигурен, че ти си родена за тази роля. Вместо да те каня тук днес, можех направо да се обадя на импресариото ти. Да размахам пачки долари и договори пред него, но не исках да го правя. Моето желание е ти да харесаш тази жена, да разбереш с какво съм се захванал, колко много прилича тя на теб… и после бихме могли да говорим за останалото. Повярвай ми, уважавам принципите ти… но аз виждам бъдещето. Убеден съм, че дългата телевизионна поредица ще е от огромна полза за теб. За кариерата ти. След година ти може да си най-голямото име в тази страна. Сега е трудно да си го представиш, но съм сигурен, че филмът ще има невероятен отзвук. През последните години, да чукам на дърво, рядко съм грешал. — Мел почука по масата и й се усмихна — И твърдя, че и сега съм на прав път. Наистина бих искал да го прочетеш. Това може да те отведе до върха в кариерата ти, Сабина, ти го заслужаваш. — Изглеждаше твърде уверен в онова, което говореше, ала когато свърши, тя нямаше вид на убедена.

— А ако се окаже провал?

— Не е възможно, но ако стане така, няма да е по-лошо от последния ти филм. И какво от това? Ти си силна, умееш да оцеляваш. Всички ние сме такива. Провал обаче няма да има, Сабина. Ще пожънем огромен успех, цялата страна ще притаи дъх. Филмът ще е драматичен, безпощаден, бляскав. В него няма лицемерие и пошла забава, нищо подобно. Веднъж в седмицата шейсет милиона души ще гледат теб, Сабина. Ще те гледат и ще поглъщат всичко от екрана. Животът ти никога повече няма да е същият. Никога. В това съм толкова сигурен, колкото, че седя срещу теб в момента. — Звучеше съвсем убедително, за миг тя се изкуши да прочете сценария, просто хей така, само да види дали наистина се е захванал с нещо изключително. По дяволите, нямаше какво друго да прави, освен да се излежава на терасата, да плува в басейна и да чака телефонът да звънне. Какво ще й струва да го прочете? Изведнъж се усмихна при тази мисъл и се разсмя високо, когато погледна към Мел Уекслър.

— Не е чудно, че винаги успяваш, Мел, страхотен търговец си.

— Дори не е необходимо да бъда, Сабина. Ще разбереш какво съм имал предвид, след като го прочетеш. „Манхатън“ — това си ти, от началото до края.

— Работиш ли по рекламните клипове?

Този път той се засмя.

— Не ме ласкаеш много, скъпа. Дори в телевизията не са така жестоки с мен. Не, нямам намерение да се занимавам с реклама. — Начинанието бе толкова сигурно, че никой не очакваше Мел Уекслър да прави клипове. — Ще започнем с тричасово излъчване, а после ще продължим веднъж в седмицата с шейсетминутни серии. Възнамеряваме да тръгнем ударно и така ще стане.

— Може да прочета сценария. Но не искам да те подвеждам, Мел. Не съм променила отношението си към телевизията.

— Добре. — Той протегна ръка под стола си и след миг измъкна сценария за тричасовото пилотно излъчване. — Съгласен съм, но ще ти бъда благодарен, ако го прочетеш. — Благодарен. Подбираше точно думите си — нещо твърде характерно за Мел. Благодарен. Той беше благодарен, а тя дяволски щастлива. И двамата го знаеха. — Много ми е интересно да чуя мнението ти. За бога, и двамата сме преглеждали достатъчно сценарии, тъй че имаме нюх. — Мел я въвличаше в начинанието си и не го правеше случайно. Внезапно тя осъзна какъв голям професионалист е. В интерес на истината той беше гениален — в отношенията си с хората и в своя бранш. Обядът с него й беше много приятен. И я обнадеждаваше, че пак ще й се обади. Най-малкото, ако вземе да прочете сценария, отново ще има повод да го види. — Не искам да ти влияя допълнително, а и вероятно не даваш пет пари за това, но костюмите ще са дело на Франсоа Брак. В Париж. Изпълнителката на ролята на Елоиз Мартин ще прекара месец в Париж, през това време неговата модна къща ще подготви моделите, а после актрисата ще запази дрехите за себе си. — Макар да не искаше да издаде интереса си, Сабина почувства, че погледът й просветна. Предложението бе твърде привлекателно, да не говорим за парите, които щеше да получи. Би разрешила проблемите си за доста време напред. Може би дори завинаги.

— Не ме изкушавай, Мел. — Тя се засмя игриво и той усети странно леко потръпване както заради победата, която се надяваше да постигне, като я уговори да приеме ролята, така и заради факта, че е до нея. Бе много вълнуваща жена и тъкмо затова я избра за филма си. Винаги бе имал подобно усещане и сега то отново се потвърди. За момент трябваше да си припомни, че я иска за „Манхатън“, а не за собствено забавление.

— Мога да те изкушавам с много други неща, Сабина. Но първо прочети сценария. — Този път я провокираше, ала тя бе твърде добра в тази игра.

— А аз си мислех, че си ме поканил на обяд, защото изведнъж си открил, че съм любовта на живота ти. — И тя го предизвика на свой ред, но в очите й имаше такова безразличие, че той чак се задуши и доста време не намери сили да отговори.

— Беше ми много приятно да те видя отново, Сабина. — Гласът му бе тих и тя разбра, че е искрен. И на нея й беше приятно, независимо дали щеше да хареса сценария, или не и дали щеше да реши да промени твърдата си позиция относно работата в телевизията. За момента това бе без значение. — Обади се, когато го прочетеш.

— Добре.

Мел й записа домашния си телефон на визитката картичка и даде знак на сервитьора да донесе сметката, а тя със съжаление констатира, че техният обяд е към края си. Чувстваше се превъзходно с него.

— Между другото, с кого още си говорил?

— С никого. — Погледна я право в очите. — Започвам с изпълнителката на главната роля. Трябва да имам яснота за нея, преди да обсъдя останалите. Мислил съм за някои актьори. Предвиждам Зак Тейлър за главния герой и ми се струва, че той ще се съгласи. Знам, че в момента е свободен. Сега е в Гърция, но ще се върне до няколко седмици и ще се срещна с него.

Сабина явно не беше недоволна. Зак Тейлър бе един от най-привлекателните актьори в страната и се ползваше с добро име. Беше правил всичко — от телевизионна драма до истински театър. Преди няколко години дори бе пожънал голям успех на Бродуей. Без съмнение би бил силен партньор за главната героиня и това допадаше на Сабина.

— Ти не вършиш половинчати работи, нали, Мел?

— Никога. — Той се усмихна, стана и внимателно я преведе покрай масите, докато излязоха на Норт Кенън Драйв. До ресторанта имаше детски магазин, но Мел вече не поглеждаше към такива неща. Нямаше защо. Съсредоточи вниманието си върху Сабина. — Много ми беше приятно да те видя… не само заради това… — Тя държеше в ръката си сценария, а неговото куфарче бе празно. Колата му бе паркирана до тротоара — „Мерцедес 600“, шофьорът работеше при него от години. Този модел бе едновременно скъп, внушаваше авторитет, но бе дискретен, като самия Мел. И имаше стил. Подобно на него. — Обади ми се, Сабина.

Зелените й очи се задържаха върху неговите за миг и тя се усмихна, съвсем забравила за сценария в ръката си. За момент от съзнанието й бе излязъл „Манхатън“ — единственото, което я занимаваше, бе Мел и неговата привлекателност. Би искала да го познава по-отблизо.

— Ще се обадя… — После ръката й стисна ръкописа, той й предложи да се качи в колата, но тя отказа с усмивка, която го накара да я пожелае. Това й качество го влудяваше — чувственост, примесена с хладна резервираност, която те тласка да разкъсаш дрехите й само за да видиш как изглежда останалата част от нея. Той подозираше, че изглежда дяволски добре. Нямаше да го интересува, ако не бе така.

Помаха му и се запъти към Родио Драйв, а той я проследи с поглед, докато не зави с висока скорост зад ъгъла, който я скри от очите му. Мисълта за Сабина го преследваше целия следобед и той вече не беше сигурен какво иска. Дали да играе в новия му филм, дали да е негова или и двете. Съзнаваше само, че мисълта за нея не го напуска.