Даниел Стийл
Тайни (35)

35

Мел направи нещо за пръв път в живота си. Обади се на частен детектив и му поръча да издири Сабина. Ала единствената информация, до която човекът се добра, беше, че е отпътувала предишната нощ. Портиерът знаеше, че се е отправила към летището, но за два дни детективът не успя да разбере нищо повече, най-сетне намери стюардесата, която си спомни, че я е видяла в самолета.

— Къде е отишла?

— В Сан Франсиско. — Беше му споменавала и преди. Ходеше там периодично да се среща с приятели. — Не можем обаче да я открием в нито един хотел.

— По дяволите! — За Мел не бе характерно нито да ругае, нито да преследва някого, но тя бе звездата на най-големия му филм и той искаше да знае къде е. А имаше и нещо повече. Искаше да се ожени за нея и затова трябваше да разбере до каква степен го правеше на глупак и заради кого.

В Ню Йорк заснеха сцените без нея, работата се затрудняваше, а Сабина изобщо не му се обаждаше. След два дни обаче позвъни детективът.

— Тя е в Пало Алто, вероятно с приятели. Обикновена къща, близо до университета.

Щеше му се да попита дали не е с някой мъж, но не му беше удобно. Ала детективът го улесни.

— Единствените хора, които се забелязват там, са три жени. Изглежда, идват на смени. Макар да ги виждат само по палта, личи си, че са медицински сестри. Очевидно тя е с някой, който е болен. Излизала е само два пъти от къщата, за да се разходи, има вид на доста потисната. Разполагаме със снимки и бихме могли да ви ги изпратим, господин Уекслър. Носи тъмни очила и шапка, но е тя. — Може би болен любовник… някой, с когото е имала връзка от години. Защо обаче не казваше нищо? Дължеше му толкова много. — Ще продължим да я следим.

— Благодаря. — От четири дни не беше се чувал с нея, най-сетне на следващия ден Сабина позвъни. Стори му се уморена до смърт, дори в първия момент не я позна.

— Ще бъда в Ню Йорк след два дни, Мел. Започвам снимките веднага.

— Благодаря ти много. Къде, по дяволите, си все пак? — Гневът отекна в гласа му, но тя бе твърде изтощена, за да й направи впечатление. Щеше да му обясни, когато пристигне в Ню Йорк. Нищо повече не можеше да стори. Това бе част от живота й, която се отнасяше само до нея.

— При болен приятел съм. — Същите бяха сведенията и на детектива.

— Защо не ми каза, преди да заминеш от Лос Анжелос?

— Нямах време да обяснявам, трябваше да хвана самолета.

— Закъде? — Искаше тя самата да му каже, дължеше му страшно много.

— Не е важно. Съобщих ти всичко, което трябва да знаеш. — Тонът й бе хладен и рязък. — Идвам след два дни. — После добави: — Не ме притискай, Мел. Това няма нищо общо с теб.

— Очевидно. — Той бе дълбоко засегнат. — Мислех, че сме по-близки, но може би съм се заблуждавал.

Тя нямаше сили да разсейва опасенията и ревността му и не възнамеряваше да му разкрива истината, когато отиде в Ню Йорк. През всичките години, откакто тайната й съществуваше, не я беше споделила с никого.

— Моля те, не го приемай лично.

— А как да го приемам, Сабина? Изчезваш посред нощ, никой не знае къде си… с кого си… или защо… Какво според теб да мисля? — Можеше да си представи какво си въобразява — че е с друг мъж, но ставаше дума за нещо далеч по-сериозно. За миг изпита жал към него.

— Съжалявам, Мел. Може би ще поговорим за това някога.

— Не подозираш колко си права. — Неговата непоколебимост да узнае тайната й само я отблъскваше и тя затвори телефона, без да му каже нищо повече. Седеше в тясната затъмнена дневна в грозната малка къща в Пало Алто. В продължение на години идваше тук всеки месец. Понякога и по-често, когато не беше на работа. Случваше се да остава цели седмици, но престоят я потискаше ужасно. А сега той бе на смъртно легло. Това й казаха, като й се обадиха през нощта в Лос Анжелос.

— Мога ли да направя нещо за вас, госпожице Куорлс? — Сестрата от нощната смяна влезе в стаята с мила усмивка. Странно бе да я вижда така. По телевизията бе хубава и обаятелна, а тук изглеждаше уморена и дори стара. Не носеше грим и имаше вид на несресана с дни.

— Добре съм. Как е Антъни?

— Спи. Бедното малко същество. Много е изтощен, но ще се оправи. — Отиде и седна до него, там беше мястото й, откакто пристигна. Спеше на стол в стаята му нощ след нощ, държеше ръката му. Силно страдаше да го гледа така, ала не би могла да е другаде.

Отново се настани до него и на приглушената светлина се загледа в лицето с фино изваяни черти. Понякога изглеждаше много млад, а друг път — стар, целият му живот бе само страдание, борба да оцелее, а не можеха да направят почти нищо, за да го облекчат. Чудо беше, че живя толкова дълго. Роди се уродлив, беше парализиран от кръста надолу, дробовете му бяха слаби, сърцето му имаше тежък порок. Все още техниката на трансплантацията не беше достатъчно развита, за да се оперира толкова малко дете. Нямаше още година, когато претърпя шест операции, после лекарите вдигнаха ръце. Опитаха се, след като навърши две години, но тогава се бяха появили и други проблеми, а хирурзите твърдяха, че на такова невръстно дете не е правена трансплантация. Беше вече достатъчно голям, ала нямаше кой да поеме риска. Нямаше я и силата да преживее операцията. Затова водеше нечовешко съществуване в къщата, която тя купи за него преди години, на хвърлей място от Станфордската болница, денем и нощем за него се грижеха медицински сестри, гледаха го, лишени от емоции, все един ден щеше да се стигне до края, който те отдалечаваха, но никой не можеше да отложи завинаги.

Той се размърда, докато тя го наблюдаваше как диша, мониторите, които им дадоха от „Марч ъф Даймс“ преди години, тихо потракваха. Беше свикнала с тях, след толкова много време. Приходите от всеки филм се внасяха на сметка за него. Вече нямаше защо да се тревожи за пари. Това бе огромно облекчение за нея. Затова миналата година се съгласи да играе в „Манхатън“, даде си сметка какво означава това за него, преди непрекъснато се страхуваше, че с нея може да се случи нещо и тогава той да остане сам, без подкрепа от никого. Баща му бе потресен, когато се роди, беше женен, но страстно обичаше Сабина, поне така твърдеше, само че не пожела така страстно да бъде до тях с Антъни и проблемите. Дори не му даде името си. Връчи й чек за десет хиляди долара, които не стигнаха дори за първата операция. Сега тя имаше всичко, което бе необходимо на сина й… всичко… ала не можеше да му купи онова, което винаги му бе липсвало. Роди го на трийсет и една години, никой не разбра защо дойде на белия свят с такива деформации. Никога не бе посягала към наркотици, не пиеше, просто „природна случайност“, казаха й… случайност… дете, родено почти без бели дробове, с увредено сърце, засегнат гръбначен стълб, въпреки това тя го обичаше безумно, може би повече, отколкото ако беше здрав. В продължение на дни изплака очите си, държеше го на ръце и го притискаше към себе си в интензивното отделение, на монитори следяха всички функции на организма му. После се заредиха операциите… принуди се една година да не работи, но в крайна сметка трябваше пак да започне, за да плаща сметките, които се трупаха. Вече петнайсет години не преставаше да се бори. Докато не се появи предложението за „Манхатън“. Дължеше много на Мел, ала не можеше да разкрие пред него тайната си. Не беше споделила с никого, защото не бе срещала човек, комуто да гласува такова голямо доверие. Не искаше животът на Антъни или това, което бе останало от него, да се превърне в пародия и пробивни репортери и фотографи да правят от него сензации, особено сега, когато тя бе в центъра на обществения интерес. Можеше да си представи какво биха му причинили. Непрекъснато се страхуваше някоя от сестрите да не проговори, но те все пак работеха от години с нея.

Той се размърда отново и Сабина установи, че изглежда по-добре. Лекарят твърдеше, че вече е вън от опасност, поне за известно време. Този път дори не го откараха в болницата, защото според доктор Уотърфорд нямало смисъл. Все едно един ден щеше да се случи… Моля те, Господи… нека си отиде в мир… и аз да съм с него… молеше се тя, когато не беше до сина си. Затова миналата година се върна по Коледа тук и не отиде на Бахамските острови с Мел. Дължеше го на Антъни. Тя го бе обрекла на такъв живот, вината бе нейна, нямаше друго обяснение. Винаги обвиняваше себе си. Беше на петнайсет години, а изглеждаше като на пет, лежеше в огромното болнично легло в стаята, която бе неговият затвор.

— Мамо? — Отвори очи, същите яркозелени като нейните. Усмихна й се и тя с мъка овладя напиращите сълзи.

— Здравей, миличък. Искаш ли нещо за пиене? — До леглото му имаше кана с ледена вода. Обичаше сок от ябълки и дъвка, обожаваше да гледа хокейни мачове. Целият му живот преминаваше в тази стая. Петнайсет години. Без да чуе нито дума на оплакване от него. — Добре ли се чувстваш?

— Да. — Той й се усмихна с очи, които бяха огледален образ на нейните. — Разкажи ми за новия филм — прошепна Антъни. Изтощаваше се, когато му говореха твърде дълго, ала много искаше майка му да му разкаже. Тя непрекъснато му изпращаше писма, обаждаше се всеки ден, независимо къде се намираше, получаваше от нея забавни предмети, плакати и движещи се украшения, книги, от които да му четат. Той сам не можеше да държи книгите, но тя го научи да чете още когато беше на четири години. Беше много специално малко момченце… Антъни… Разказа му за Мел, за Гейбриъл и Бил, за Джейн и двете й дъщери… те бяха на неговата възраст и това засилваше болката й. Страдаше, когато ги виждаше, беше съсипана, като гледаше нормалните деца да тичат в парка и да държат майките си за ръка… бе обичала баща му силно и двамата му дължаха много повече, отколкото му бяха дали.

— Обичам те, миличък — прошепна Сабина, след като той пак заспа. Не й беше никак приятно, че трябва да го остави след два дни, но Антъни отново се бе стабилизирал и тя трябваше да се връща на работа. Това бе истината за техния живот. А сестрите винаги я успокояваха, че момчето е свикнало. То не познаваше друг начин на живот. Неговото мъчение и нейната работа.

Когато стана и отново се протегна, бе четири часът, изпита непреодолимо желание да се обади пак на Мел в Ню Йорк… само да поговори с него… Там бе седем часът сутринта и Сабина бе сигурна, че той е станал, но все още й бе много сърдит. Имаше въпроси, на които не желаеше да отговаря, никога. Отиде в дневната и се излегна за малко на дивана. Тя й служеше за спалня, ала Сабина не искаше да спи. Имаха толкова малко време… толкова малко време… никога не беше сигурна дали това не е за последно. Върна се в стаята му и взе в дланта си почти прозрачната крехка ръка. Целуна пръстите му и се усмихна, а сълзите се търкаляха надолу по бузите й.

— Обичам те, миличък — прошепна думите почти беззвучно.

Той отвори едното си око. А тя мислеше, че спи.

— И аз те обичам, мамо. — Усмихна й се блажено и затвори очи. Винаги когато тя бе до него, душата му се преизпълваше с щастие.