Даниел Стийл
Тайни (28)

28

На сутринта закъсня пет минути, защото се успа, Габи се качи в колата с прозявка и усмивка на лицето. Беше останала до късно да почисти след вечерята и да прочете репликите за следващия ден. Винаги бе добре подготвена, което понякога будеше възхита у него. От десет години беше в професията, работил бе с много актриси, които изобщо не си правеха труда да се упражняват у дома. Докато пътуваха към студиото, той коментираше по този повод, а тя доволно се усмихваше на похвалите. Невероятно, но се бе променил доста след ареста и, за съжаление, след убийството на Санди. Очевидно Бил изпитваше неудобство от нея и преживяваше отвратителен период, ала Габи имаше странното усещане, че той най-сетне се чувства свободен. Не спомена нищо пред него и щом стигнаха до студиото, всеки тръгна по своя работа. Трябваше да се преоблекат, да се гримират, а Габи щеше да мине в седем и половина през фризьора, за да среши косата й на френски кок.

Изглеждаше съвсем различно, когато я видя по-късно на снимачната площадка, облечена беше в червен костюм, носеше обувки с високи токове и обеци с брилянти.

— Госпожице Торнгън-Смит? — Той й се поклони, а тя направи гримаса.

— Върви по дяволите. Името ми е Тамара Мартин.

— Съжалявам, ти приличаш на… — Но Бил я закачаше приятелски, два пъти прочетоха репликите си, докато дубльорите определяха местата на актьорите в сцената. Осветлението бе инсталирано половин час по-късно, за тях денят започна, когато се чу звънецът, а асистентът извика:

— Тишина, моля… Тишина… Нагласете камерите… Осветление… Камера! — Тази комбинация от думи им бе позната, сцените преминаваха гладко както за тях, така и за другите актьори, които работеха същата сутрин.

През обедната почивка Бил се срещна с адвокатите в гримьорната си, а Габи хапна заедно със Зак и Джейн. Помежду им се усещаше топлина и обич и тя ги погледна с изпълнена с копнеж усмивка.

— Вие двамата ме карате да се чувствам самотна.

— Хайде, хайде. — Зак я прегърна и си взе още една кока-кола. — Когато станеш на нашите години, ще си омъжена и ще имаш десет деца.

— Едва ли.

— Какво „едва ли“?… Мога ли да седна при вас? — Бил изглеждаше уморен и малко потиснат, беше я търсил и някой му каза, че може би е в гримьорната на Джейн, където наистина я намери.

— Какво става? — Очите й издаваха безпокойство, когато го погледна, в ръката си държеше сандвич.

— Струва ми се, всичко е наред. Карат ме да се чувствам като Джеси Джеймс. — Всъщност не му беше смешно, нито на него, нито на останалите. Залогът бе твърде висок и беше мъчително да се мисли за случилото се. — Вярвам, че знаят какво правят.

— И аз — прошепна Габи, Джейн я гледаше. Тя също бе забелязала промяната у Бил и спомена пред Зак, според когото страхът го бе накарал да потърси връзка с колегите си. Надяваше се накрая всичко да свърши добре, злото да си иде завинаги.

— Кой участва в следващата сцена? — попита Бил.

— Сабина, Зак и още седем статисти — отвърна Джейн. — Свърших за деня, но ще остана още. — Чакаше Зак. Габи разбираше, ала не го каза.

— А ние?

— Вие с Габи сте след това, с адвокатите на Сабина…

— Тази сцена ми е позната. — Всички се засмяха, последните моменти от почивката направо летяха. Зак трябваше да отиде до гардеробната си за поредния костюм. Габи поседя още малко с Джейн, а Бил изяде още един сандвич. Усещаше вълчи апетит след напрегнатата среща с адвокатите. После изпрати Габи до гримьорната й, а Джейн се запита има ли нещо между тях.

— Хайде да излезем да хапнем пица довечера, Габ. — Беше застанал на прага, тя му се усмихна.

— Няма ли да ти писне да ме виждаш и на снимачната площадка, и на вечеря?

— Не се дръж идиотски. Ще те заведа в любимия ми бар.

— Трябва ли да се преобличам? — Габи се засмя.

— Не е необходимо. Играеш ли билярд?

Тя направи гримаса.

— Билярд? Съжалявам. Но не казвай на никого.

— Не се притеснявай. Ще те науча.

Заведе я в „Майкс“ след работа, поръчаха си хамбургери, играха билярд и той я запозна с Адам.

— Моята колежка, Габи Смит. — Изобщо не стана дума за добавката „Торнгън“, този път реши да не я дразни, а Адам я гледаше с нескрито възхищение. Няколко мъже също я проследиха с погледи и това накара Бил да осъзнае колко красива е тя. Погледна я, докато пътуваха към дома й, и дръзна да й зададе въпроса, който го тормозеше през целия ден.

— Отнемам ли от нечие време?

— Хмм? — Изглеждаше смутена. — Не те разбрах.

— Искам да кажа, срещаш ли се с някой друг?

— О! — Тя поклати глава. — В момента не. — Истината бе, че нямаше сериозен приятел, откакто започна работа в „Манхатън“. Не й оставаше време, отдавна жизнения й път не бе пресичал човек, който да я заинтересува.

— Много ми е чудно. Как е възможно красиво момиче като теб да бъде необвързано? — Вероятно звучеше изтъркано, но той наистина проявяваше любопитство.

— Не знам… може би работя прекалено много. Може би съм твърде свързана с хора, които знаят коя съм. Не съм мислила по въпроса, нямам време.

— Това не може да е извинение. На колко години си, Габи?

— Двайсет и пет. — Рожденият й ден мина, докато бяха на снимки в Ню Йорк, и тя го отпразнува скромно с родителите си. — А ти?

— На трийсет и три, но се чувствам на деветдесет.

— Мислех те за по-млад.

Бил се засмя.

— Това комплимент ли е или обида?

— Може би и двете. — И тя се засмя, отпусна се на седалката, а той караше към дома й. — Изглеждаш по-млад на екрана.

— Няма да е така след процеса.

— Престани да се притесняваш за това. — Ала не можеше да го вини, че мисълта за присъдата не излизаше от главата му.

— А ти не би ли се притеснявала?

— Сигурно бих. — Беше честна с него. — Но съм убедена, че ще завърши добре.

— Дори да е така — той отново се натъжи, когато се сети за бъдещето, — няма да се върна в екипа на „Манхатън“.

— Още не знаеш какво ще стане, Бил.

— Не мисля, че Уекслър ще го преживее. Създадох му достатъчно главоболия за цял живот и ми е ясно на какво мнение е.

— Мел е чудесен мъж, няма да те пусне, освен ако не е убеден, че не му трябваш.

— На негово място бих го направил.

Тя се усмихна нежно на Бил.

— Тогава добре, че не си. — Той също й отвърна с усмивка, спомни си какъв глупак е бил и се зачуди как е могъл да бъде сляп толкова дълго време, но докато бе жива, Санди заемаше съзнанието му като идея-фикс. Опита се да й го обясни на чаша вино, когато отидоха в апартамента й. Беше безупречно чисто, нямаше и следа от хаоса от предишната вечер. Той се запита да не би наистина да има прислужница, но да се притеснява да си признае. Габи обаче изглеждаше учудващо сръчна, като наля виното, предложи закуски и после изчисти всичко. Беше организирана, акуратна и интелигентна.

— Знаеш ли, Гейбриъл, ти си поразителна. — Харесваше дори името й.

— Недей да оглупяваш. Защо?

— Защото контролираш всичко, което правиш, живота, кариерата, дори жилището си. Аз например сутрин едва намирам два еднакви чорапа, а кучето изобщо не храня навреме.

— Какво куче имаш? — Той предизвика любопитството й. Искаше да научи повече.

— Санбернар на име Бърни. Глупав е, но го обичам. Губя много време, за да намеря квартира, където ще ни приемат и двамата. — Бързаше да се пресели колкото е възможно по-скоро, съвсем естествено след случилото се. — Искаш ли да потърсим заедно през почивните дни? След това бихме могли да репетираме или да вечеряме, а може и двете, или… — Гласът му се изгуби и тя се засмя. Приличаше на дете, което е намерило най-добрия си приятел в нейно лице. Габи бе едновременно трогната и поласкана.

— С удоволствие. — Нямаше ангажименти, компанията му й бе приятна; тази вечер, преди да си тръгне, той я целуна неуверено, сякаш не беше сигурен как ще реагира. Тя стоеше на прага и се наслаждаваше на чувствата, които Бил будеше у нея.

— Лека нощ — прошепна Габи.

— Ще се видим утре сутрин. Може ли пак да те взема? — Нежно докосна лицето й с пръсти.

— Разбира се. Но ще ти писне от мен.

— Не искам да говориш така. — Изведнъж го обзе чувството, че наистина няма да му омръзне, дори след много време, може би никога.

Тя си легна, сви се в леглото, мислеше за него, усети в тялото й да се надига топлина при спомена за Бил. Харесваше толкова неща у него, а и той вече бе различен, много по-сърдечен и открит. На следващата сутрин, когато я взе, на седалката до него имаше роза с бяла панделка.

— За вас, мадмоазел. — Подаде й я и тя я пое, изпълнена със задоволство. Хубаво бе денят ти да започва с красиво нежно розово цвете.

— Глезиш ме, Бил. — Направо се страхуваше да повярва. Ами ако той отново се промени и почне да се държи както преди… ами ако…

— Заслужаваш да те глезя. Заслужаваш много повече от това. Но цветарските магазини още не са отворени. Откраднах я от съседската градина.

— Благодаря ти. — Размениха топли усмивки и Бил отново я целуна, преди да се качат в колата му. — Благодаря ти, че ме караш на работа.

— А аз ти благодаря, че се опита да ме спасиш, макар да беше лудост от твоя страна.

Тя направи гримаса.

— О, млъкни!

Той все още се питаше защо Габи излъга полицаите. Жертвата бе голяма. Понеже единствената официална информация, която имаше, бе, че е убил Санди.

Този ден на снимачната площадка беше шумно. Наоколо се шляеха посетители, които винаги изнервяха екипа, но това бяха приятели на Мел и участниците в снимките трябваше да се примирят с присъствието им, осветителите като че ли работеха на бавни обороти, по време на една от сцените над тях прелетя самолет и се наложи да снимат отново, защото записът бе провален. В края на деня Габи бе уморена и дори се прозяваше, докато Бил я откарваше вкъщи.

— Бих предложила да приготвя вечеря, но не съм сигурна, че ще остана будна толкова дълго.

— Добре. Все едно бързам да се прибера при Бърни. Сутринта нямаше кучешка храна и бедното куче навярно умира от глад.

— Трябва да ни запознаеш някой път.

Бил се усмихна, когато тя слизаше.

— Става. Хей… забрави нещо.

— Какво? — Габи се наведе през вратата, той взе лицето й в ръце и я целуна.

— Ще ми липсваш тази вечер.

— И ти на мен. — Странно как бе живяла двайсет и пет години без него, а сега само една вечер й се виждаше твърде много. В живота им себе появила неотменната потребност един от друг и когато той се прибра и нахрани кучето, й се обади по телефона. Вече мразеше дома си, струваше му се, че из него витаят духове. Надяваше се да намери друга квартира през почивните дни.

— Утре ще те взема — обеща й, преди да затвори, но тя звучеше неуверена.

— Няма ли да започнат да говорят по наш адрес?

— Да не мислиш, че някой се интересува? Хората си имат свои проблеми.

— Сигурно си прав. — На сутринта Габи с учудване установи, че няма търпение той да дойде. Сякаш пак бе на четиринайсет години и цяла нощ бе мечтала в училище да види любимото момче… най-новото увлечение… ала Бил беше нещо повече. Интересен и забавен, понякога сериозен, имаха едни и същи интереси. Обичаха да ходят на планина, да карат сърф, яхта и ски. Тази година Габи изобщо не бе се качвала на ски. Беше твърде заета с филма, а в договора й бе записано, че й е забранено да кара ски.

Репетираха в гримьорната й, а след като отидоха на работа, се изненадаха колко добре вървят сцените им през целия ден. Всичко заснеха само с по три дубъла и дори режисьорът бе доволен. Похвали и двамата през обедната почивка, а Сабина ги гледаше лукаво.

— С какво се занимавате след работа, деца? Репетирате? — Габи се изчерви, а Бил я погледна. На моменти Сабина много го дразнеше, особено когато нападаше Габи, което се случваше често. Габи бе невинно момиче, беше достатъчно млада, за да й бъде дъщеря, и според Бил именно това бе поводът за неприязънта.

— Да, точно така.

— Боже мой… Нерядко най-хубавите любовни истории започват с малко омраза. А вие двамата съвсем точно отговаряте на споменатия модел. Целувка и помирение, а, дечица?

— О, я си гледай работата, Сабина! — Прегърна Габи и я изпрати до гримьорната й. — Понякога много ме нервира — промърмори той, докато тя сваляше палтото, което носеше на снимачната площадка.

— От време на време явно има нужда да размахва нокти.

— За да ги наостри в мен или в теб — недоволно отбеляза Бил, сипа си газирана вода и се обърна към Габи. Беше красива. Скъпите дрехи на Франсоа Брак й стояха превъзходно, но тя само вдигна рамене, когато той й направи комплимент.

— Твърде много ми напомнят за майка ми.

— Значи не е толкова лошо, ако изглежда като теб в тях, принцесо. — Ала „принцесо“ бе изречено мило, не със злъч.

Габи се настани с въздишка в удобен стол. Беше уморена. Бяха работили интензивно през седмицата и тя се радваше, че е петък.

На следващата сутрин Бил мина да я вземе и двамата заедно отидоха да разгледат четири апартамента и малка къща, той не хареса никое от жилищата, но те все пак можеха да му осигурят необходимата промяна. Къщата трябваше да се пренаема всеки месец, наемодателите бяха склонни да приемат кучето, затова се спря на нея.

— Не е зле — вдигна той рамене, докато седяха и хапваха хамбургери в „Майкс“, преди да отидат у Габи да репетират. — Не бива да забравям, че имам три месеца от тук насетне. Малко трудно е човек да гради планове при това положение. — Длъжен бе да се изправи пред реалността, да отчита факта, че му предстои процес, а го грозеше също опасността да попадне в затвора. Тази мисъл го натъжаваше всеки път, когато го споходеше. Истината бе, че го ужасяваше и пораждаше въпроса има ли смисъл да се впуска във връзка с Габи. Нямаше право да я наранява и той каза нещо в този смисъл след вечеря.

— Аз съм голямо момиче, Бил. Мога да се погрижа сама за себе си. Знам какво те чака. Знам също, че не ти си убиецът. Винаги съм го вярвала, от първата минута, в която чух за нещастието. — Това беше израз на огромно доверие от страна на момичето, с което се бе държал крайно зле в продължение на шест месеца.

— Вярата ти в мен означава много.

Тя се усмихна мило.

— Казах ти… заслужаваш го. — Побъбриха още малко и после Габи зае своето място за репетиция. Разгърна сценария и те поработиха върху две сцени, но умът й беше другаде и тя непрекъснато правеше грешки. — Съжалявам, Бил… сигурно съм уморена.

— Ела тук. — Притегли я на дивана до себе си. — Ти си смело момиче…

— Защо го казваш?

— Не знам, така се нагърбваш с проблемите на целия свят… възхищавам ти се, Гейбриъл. — Беше искрен. Започна да я целува и двамата забравиха за сценария. Целуваше я продължително и страстно и когато най-сетне се отдръпна от нея, тя бе останала без дъх.

— Това от следващата сцена ли е? — пошегува се Габи.

— Ще трябва да го впишем — прошепна Бил. — Мисля, че става.

— И аз…

Той отново я целуна и тя се намери в ръцете му, а нейните блуждаеха под ризата му, след миг дланите му обхождаха тесните й джинси. Бяха омекнали и стари и Бил можеше да почувства стегнатото й младо тяло под тях, мъжествеността му набъбна от желанието, което го обзе.

— Искам те… Искам те толкова много… Но не трябва да опропастявам живота ти…

— Не мисли за това. — Никога не бе срещала мъж, когото да харесва така, независимо колко малко време им оставаше. Не искаше да се тревожи за бъдещето. То не й беше грижа. — Обичам те… — Не искаше да изрече тези думи, но те се изплъзнаха от устните й и той я погледна смаян, както я бе притеглил върху себе си, дребното й тяло едва се усещаше върху неговото.

— И аз те обичам, Гейбриъл… Това е лудост… Бих искал да те обичам достатъчно, за да остана встрани от живота ти и да ти спестя болката, но не мога да преодолея чувствата си. — Този път тя го целуна с толкова силна страст, че той забрави за безпокойството си, отнесе я в другата стая и я положи на леглото. Свали джинсите й и внимателно разкопча ризата й, сякаш събличаше дете, а тя гледаше как дрехите му се свличат от великолепното му тяло. После забравиха всичко, слети в прегръдка, всичко, освен споделената си любов, която се бе родила в пепелта на болката, обидата и разочарованието. Двамата можеха да дадат много един на друг, а Бил никога през живота си не се бе чувствал по-щастлив, отколкото в миговете, когато след това отпуснати лежаха на леглото й. — Къде беше досега, малкото ми момиченце? — прошепна, докато тя спеше в прегръдката му. Той се усмихваше, гледаше я и галеше дългата й черна копринена коса, която някога му напомняше за друга, но вече споменът се бе стопил. Габи беше единствената жена, която обичаше.