Даниел Стийл
Тайни (27)

27

Погребението на Санди бе най-тъжният момент в живота му. Родителите й бяха дошли, ридаеха безутешно, също и по-малкият й брат и по-голямата й сестра, която непрекъснато стискаше ръката на съпруга си. Момчето плачеше, всички поглеждаха скръбно към Бил. Поне те вярваха, че той не я е убил. Почетоха я и неколцина приятели от екипа на филма, в който се бе снимала. Беше от онези ужасни събития, за които човек знаеше, че ще му е трудно, но впоследствие се оказваше непосилно. Заради раните от куршуми по тялото й ковчегът бе затворен и това му носеше известно облекчение. Не искаше да я вижда отново, дори да нямаше рани, беше толкова дребна и крехка, направо се бе стопила, тялото й бе изтерзано от порока, върху който напълно бе изгубила контрол, лицето й бе бледа сянка на онова, което беше някога, смехът й отдавна бе забравен.

— Беше толкова сладка като малка. — Майка й ридаеше на рамото на Бил, а той се опитваше да не се разплаче. — Виждаха се само едни очи… помагаше ми, когато правех сладкиши… — Не можеше да продължи, дори баща й го прегърна. Свещеникът подаде ръка на всеки от тях и всички се отправиха към гробището в наетите сиви лимузини. Бил пътуваше в една кола със сестрата на Санди и съпруга й. Бяха притихнали, съсипани от смъртта й, а той имаше чувството, че те не са сигурни в невинността му, както родителите й.

— Каза ми, че дължи на много хора пари за наркотици — обади се сестра й, която още не можеше да повярва, че малката Санди е мъртва. Разликата им бе две години, но голямата сестра не беше така хубава. — Предполагам… — Погледна Бил въпросително, сякаш очакваше от него признание по пътя към гробището. Много преди да пристигнат, разговорът секна, всички стояха безмълвно втренчени в ковчега, майка й се разплака още по-истерично, а свещеникът четеше двайсет и трети псалм. Бил имаше чувството, че му се привижда лош сън. Спомни си за деня на сватбата им. Сега всичко бе свършило. Не можеше да приеме, че е вдовец. Санди беше неговата съпруга, въпреки че някой я бе убил.

Пътуването обратно до града му се с гори безкрайно, в един момент се усети, че се лута безцелно. Не си спомняше къде бе оставил колата си, а когато я намери, забрави къде трябваше да иде. Накрая се сети. При Харисън и Гууд. Адвокатите на Мел. Пътьом спря да пийне кафе, седеше, зареял празен поглед пред себе си, кафето изстиваше, докато той мислеше за нея, после реши, че трябва да престане да се измъчва. Като плати сметката, забеляза, че сервитьорките го гледаха, но не както преди, когато се питаха дали е звезда от някой филм. Този път интересът им бе породен от телевизионните новини и вестниците. Бързо се качи в колата си и подкара по булевард Санта Моника към адвокатите.

Офисът им бе на трийсет и четвъртия етаж на Ей Би Си Ентъртейнмънт Сентър, Стан Харисън вече бе повикал двама адвокати, които се занимаваха с криминални престъпления, за да се консултира с тях. Следобедът се оказа дълъг и труден. Подобно на Ед Фрайд, който беше изпратил всички документи по случая, те смятаха, че Бил има голям шанс да бъде оправдан на процеса, ако не се появи ново доказателство, но според тях съдебното дирене нямаше да бъде прекратено преди това. Оказа се, че са прави. След две седмици той се яви в съда за предварителен разпит и по случая бе възбуден процес. Съдията разбираше, че властите изпитват доста съмнения относно изхода на процеса, но не стана и дума да бъде оневинен преди това. Процесът щеше да започне на 9 юни. Бил имаше чувството, че гледа много лош филм.

Трябваше да бърза за снимачната площадка този следобед, защото участваше в три сцени. Работеше по-упорито от когато и да било, влагаше максимално от себе си в ролята. Чувстваше, че го дължи на Мел и на всички останали. Искаше да обогати още повече героя си, преди да го изостави.

Свършиха снимките същата вечер в осем часа, пресрочиха времето с един час, което рядко си позволяваха, а Сабина имаше неприятности с една важна сцена със Зак. Изговаряше ядно репликите си и накрая напусна снимачната площадка вбесена. Най-сетне одобриха работата им, ала трябваше да направят двайсет и два дубъла и всички бяха изтощени. Дори Зак, който никога не се оплакваше. Но Бил забеляза недоволството му, когато си тръгваше с Джейн. Напоследък често ги срещаше заедно и се питаше дали слуховете, които чува, са верни, или това са просто обичайните холивудски клюки. Някой, с когото говори в „Майкс“, му каза, че Зак е хомосексуалист, но в интерес на истината нямаше такъв вид. Рано или късно започваха да злословят така за всеки мъж. Може би двамата с Джейн бяха просто приятели. Трудно бе да се каже, тъй като бяха много дискретни, дори повече от Мел и Сабина.

— Изглеждаш уморен — рече му Габи, когато си тръгваха от снимачната площадка. За всички денят бе дълъг, ала за него още повече, като се имаше предвид посещението му в съда.

— Благодаря ти за загрижеността.

— Какво ще става? — Габи му предложи да отиде с него, но той отказа. Искаше сам да се справя с гнусотата в живота си. Нямаше защо тя да идва, Бил все още се срамуваше, че се отнася толкова добре с него след гадното му държание през цялата зима.

— Подвеждат ме под отговорност. — Вече знаеше цялата терминология, а би искал дори да не я е чувал.

— Ще се явяваш на процес?

Той кимна. Беше се примирил. Надяваше се само адвокатите му да излязат прави и да бъде оневинен.

— Да. На девети юни. — Сякаш дотогава имаше цяла вечност, но Бил си даваше сметка, че времето ще мине много бързо. — Точно ще са ни пуснали във ваканция. А моята ще се окаже перманентна.

— Престани да говориш така. Напоследък играеш страхотно. Нали те виждам.

— Смятам, че след като ще се наложи да се оттегля, поне трябва да го направя със стил. Най-малкото заради това да се почувства липсата ми. — Усмихна й се спокойно и тя отново поклати глава недоволно. Беше сресала тъмната си коса на дълга копринена плитка, падаща на гърба й, която отметна небрежно на рамото си.

— Казах ти да престанеш да говориш така. Крайно решение все още не е взето.

— Какво си представяш? Независимо от онова, което ще се случи на процеса, да не мислиш, че ще ме задържат в трупата, Габ? Няма филм или продукция, които да могат да си позволят такъв скандал, особено нов сериал като нашия, който се бори за висок рейтинг. Ще трябва да се отърват от мен дори само за да угодят на публиката.

— Какво значение има? Дори да се отърват от теб на снимачната площадка, ти ще присъстваш цяла година във филма. Дотогава всички ще са забравили случилото се. Могат и да те задържат.

— Кажи го на Мел. — Всъщност само я предизвикваше. Щеше да уважи решението му, каквото и да бе то.

— Нищо не ми струва — отвърна подобаващо тя, но и двамата знаеха, че няма да отиде при Уекслър.

— Гладна ли си? — Започваше да се отнася с нея като с по-малка сестра.

— Да.

— Искаш ли да хапнем по един хамбургер?

Тя се замисли.

— Не знам… Днес беше толкова шумно и натоварено. Ела у нас, ще си направим спагети.

— Можеш ли да готвиш? — Изглеждаше изненадан. Гейбриъл Торнтън-Смит да готви? Реши да не коментира, защото само като се сетеше за подигравките с благотворителната дейност, го хващаше срам.

— Не точно. — Габи му се усмихна. — Мога обаче да имитирам.

— Как имитираш спагети? Сигурно не е лесно.

— Преструвам се, че сосът не е от консервна кутия, а ти трябва да се престориш, че ти харесва.

— Звучи съвсем убедително. Да се обадя ли на моя импресарио за ролята?

Засмя се, беше доволна, че той проявява такова чувство за хумор. Беше много потиснат първата седмица, след като се върна, но тя не го обвиняваше. Екипът тровеше живота му, дори актьорите се държаха резервирано. На снимачната площадка се беше наложило мнение, че той е убиецът, и душата я болеше за него. Знаеше какво е всички да те отбягват, затова искаше да го защити.

— Защо не оставиш колата си тук? На сутринта няма проблем да те докарам. На път си ми.

Беше изненадан, че тя е наела такова семпло жилище. Въпреки парите, с които вероятно разполагаше, и заплатата си, за която той имаше представа, живееше много скромно в партерен апартамент, от който не се разкриваше хубава гледка, а спалнята й бе съвсем малка. Навсякъде бе окачила плакати, от местата, които бе посетила, и от други, където мечтаеше да отиде. В кухнята й имаше десетки съдове, които навярно рядко използваше, като се изключеше тази вечер в негова чест. Очевидно не беше на „ти“ с готварската печка и спагетите далеч не бяха най-добрите, които бе опитвал. Но, изглежда, никой от тях не забелязваше това, тъй като говореха оживено за филма и избягваха всякакво обсъждане на неприятностите му.

— Какво е семейството ти, Габ?

— Богато. — Тя се ухили. — Нали това искаше да чуеш?

Той се засмя.

— Не, нещо друго. Обичаш ли ги?

— Понякога. Майка ми мисли единствено за дрехи, а баща ми смята, че тя е страхотна. — Отговорът бе опростен, но не съвсем лишен от достоверност.

— Братя и сестри?

— Сама съм. — Бил също бе едно дете, нерядко му тежеше. Искаше да има деца от Санди, но това изобщо не бе възможно поради състоянието, в което тя изпадна малко след сватбата им. — Когато бях малка, много ме глезеха. Полудяха, като реших да ставам актриса.

— И моите родители не изпаднаха във възхита. Баща ми искаше подобно на него да продавам застраховки. Те никога не са ме разбирали правилно, както се казва. Живеят на изток и не съм ги виждал от три години. Изпратих им коледна картичка, в която им съобщих, че съм женен, а майка ми написа в отговор, че са много обидени, задето нито съм им казал предварително, нито съм им представил Санди. После ни изпратиха подарък купа за салата и оттогава не съм ги чувал. С мен е трудно да се поддържа връзка. Нямаме какво да си говорим.

— Баща ми пък искаше да стана адвокатка. Струва ми се, че и двамата сме отписали тази възможност. — Не изглеждаше разстроена, той й се усмихна.

— Догодина ще бъдат на друго мнение. Ти ще си най-прочутата млада звезда на Холивуд. — И двамата се питаха негласно дали тогава той още ще е в екипа.

— Не се знае. А ако филмът се провали?

Бил се засмя.

— Едва ли. Не и продукцията на Мел Уекслър. Той е такъв късметлия. — Наистина продуцентът им жънеше успехи с две ръце.

Габи се усмихна.

— Странно, нали? Все още ми е чудно как ме взе.

— Защото си добра — отвърна Бил с топла усмивка и беше съвършено искрен.

— Ти също. — Съвсем чистосърдечно се хвалеха, всъщност наистина бяха добри. Работеха упорито и бяха професионалисти. Мел бе подбрал удачно актьорския състав и те бяха сигурни в избора му, особено що се отнасяше до тях двамата. — Сабина все още понякога ме притеснява. Тя излъчва напрежение, а Джейн прави живота толкова приятен. — Габи изглеждаше много млада, както бе подпряла главата си с ръка. Седяха на непочистената кухненска маса.

— На нея й харесва да се прави на звезда.

— Понякога се питам какво има вътре в нея.

— Малко неща. Диаманти и визони, банковата сметка на Мел. Обичайните боклуци.

Габи се засмя, после погледна сериозно за момент.

— Мисля, че таи нещо много повече, което не ни е известно. Просто е доста прикрита.

— Като теб? — Тя го заинтригува още когато разбра коя е, ала в същото време й завиждаше. Струваше му се нечестно някои хора да притежават много, а други — нищо. Гейбриъл поне не го демонстрираше. Сигурно у тях имаше икономка и прислужница, дебели килими, а тя изобщо не се фукаше. Беше съвсем семпла, пряма и честна… и сърдечна… Изпитваше към нея непознати преди чувства, но не знаеше как да ги преценява. Габи бе странно момиче, интелигентно и гордо, много предано, истинска приятелка. Би убила човек заради Джейн и Зак, а пред външни хора защитаваше дори Сабина. За нея колегите от „Манхатън“ бяха като семейство, което имаше по-голямо значение от собственото й. Бил също беше част от фамилията, независимо колко неприязнено отношение бе демонстрирал към нея, а двамата знаеха, че държанието му бе отвратително.

— Аз съм точно онова, което трябва да бъда. Габи Смит, актрисата. Работя упорито, готвя ужасно и нямам вина за това кой е дядо ми. Вече почти не се чувствам гузна. — Участието във филма й носеше удовлетворение. Тормозът на Бил дори й помогна да израсне, макар да не беше лесно. — Това няма значение.

— Сигурно си права.

— Мразех произхода си, когато бях дете. През целия ми живот някой ме е измъчвал заради него.

Бил непрекъснато изпитваше вина.

— Не говори така. Караш ме отново да се чувствам подлец.

— Ти беше такъв. — Ала не звучеше като обвинение. — Но го преживях. И ги ще изтърпиш неприятностите си и ще се почувстваш по-добре. — Габи бе силно момиче и той харесваше това нейно качество. Докато я слушаше, осъзна, че тя няма нищо общо със Санди. Санди бе лишена от воля и охотно угаждаше на порока си, Габи не притежаваше подобни недостатъци.

Погледна часовника си и с изненада установи, че минава полунощ.

— Трябва да тръгвам. — И двамата щяха да стават на зазоряване. — Искаш ли да репетираме през почивните дни?

Тя кимна замечтано. Отдавна се бе отказала да го моли за това, но сега го погледна и се усмихна.

— Добре… струва ми се, че ще мога да се възползвам.

— Благодаря ти за вечерята.

— Винаги си добре дошъл. Правя също добре консервирано говеждо. А, и… бързи равиоли! — Той се засмя и тя го изпрати до вратата.

— Не искаш ли да ти помогна да изчистим?

— Разбира се, че не. Прислужницата ще оправи всичко утре сутринта.

— Наистина ли? — Поне част от фантазиите му се оказаха действителност, но Габи се усмихна загадъчно и му отвори вратата.

— Естествено, че не, глупчо. Аз съм готвачката и прислужницата… и шофьорът. Хей — подвикна тя, след като Бил се качи в колата си, — не забравяй да ме вземеш утре сутринта. В седем без петнайсет?

— Ще бъда тук. Лека нощ.

Махна му, когато той потегли, и бавно затвори вратата на апартамента си.