Даниел Стийл
Тайни (31)

31

Кантората на Харисън и Гууд изглеждаше внушително, добре обзаведена, съчетаваше модерни мебели с английски антики и стилни платна по стените. Съпругите на старшите съдружници бяха наели най-изявените местни специалисти по вътрешна архитектура и кантората имаше вид повече на нюйоркска, отколкото на лосанджелиска. Докато чакаше в приемната с Бил, Габи изпита облекчение, когато разбра, че това са най-добрите адвокати в града. Минаха през тях да се преоблече, сега носеше тъмносиня ленена рокля, която майка й купи преди години от „Бергдорфс“.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш? — попита той, а Габи отвърна, че въпросът вече е решен, и го изпрати да направи кафе. Намери всичко необходимо в малката й кухня, а половин час по-късно тя бе облечена и готова, изглеждаше съвсем строго елегантна с прибраната на кок дълга коса. Ако беше си сложила чифт бели ръкавици, в този вид можеше да обядва дори в „Колъни Клъб“ в Ню Йорк, където той знаеше, че майка й я е водила често.

Докато чакаха да ги повикат, Бил изпита задоволство, че Габи е с него. Даваше му сила само с присъствието си. Когато я запознаваше с адвокатите, които очевидно я одобриха, без да се замисли, я представи като Гейбриъл Торнтън-Смит, но тя не се възпротиви. Явно името й им направи впечатление. Стан Харисън дори спомена, че се познавал с баща й. После той ги заведе при адвокатите по криминални дела, които фирмата бе наела да работят по случая на Бил. Бяха сериозни и добре подготвени, в продължение на три часа му обясняваха къде могат да се натъкнат на подводни камъни и в какъв ред ще задават въпросите си. Когато най-сетне с Габи си тръгнаха по обед, Бил беше изтощен, а трябваше да дойдат и на следващия ден.

— Господи, вие ми се свят след целия този правен боклук, с който ми натъпкаха главата. — Внезапно й се стори много уморен и пребледнял, въпреки че през почивните дни бе хванал тен. И за двамата напрежението бе огромно, но Габи изглеждаше спокойна, на път за вкъщи му предложи да минат да напазаруват нещо за ядене.

— Ще ти направя обяд, а ти ще лежиш край басейна и ще си почиваш.

Бил я погледна с нежност.

— С какво те заслужих, Габ? — Особено след като толкова дълго я тормози, но всичко това бе забравено.

— Просто лош късмет, струва ми се. Знаеш колко неприятности носят дебютантките.

— Пак ли ще се захващаш с благотворителна дейност, а? — Той нежно я пощипна отзад, докато излизаха от колата в гаража на супермаркета, а тя му отвърна със смях.

— Искаше ми се да те удуша, като ми го изтърси навремето.

— В нашия случай обаче фразата е много подходяща. — Ала не можеше да се каже същото, когато следващата седмица слизаха от колата пред съда. Коридорите бяха пълни с мрачни хора, видяха как докарват двама обвиняеми в белезници, адвокати се суетяха нагоре-надолу и Бил се срещна със защитниците в уреченото време пред съдебната зала.

Този път Габи беше съвсем близо до него не само защото бе уплашена, тя просто имаше нужда да е там, сякаш за да е сигурна, че той не е изчезнал от живота й.

Съдията беше определен, според адвокатите много строг човек, но това можеше да се окаже в негова полза. Възможно бе да бъде потресен от грозните факти относно наркоманията на Санди… не бе изключено обаче да не изпита и капка съчувствие към Бил. Никой не би могъл да предвиди. Всичко бе в ръцете на съдебните заседатели.

Гейбриъл седна на втория ред, а Бил мина през малката врата с тримата си адвокати и зае мястото на обвиняемия.

Чакаха десет минути, докато залата се изпълни с други обвиняеми, любопитни посетители, адвокати, които искаха чиновникът да подпише документите им, и няколко репортери, промъкнали се безмълвно, за да наблюдават действието. Съдебният пристав извика:

— Всички да станат. Съдия Макнамара ще води процеса. Заседанието започва. — Присъстващите отново седнаха, Габи се втренчи в тила на Бил, молеше се за него, от все сърце желаеше всичко да свърши добре.

Адвокатите се настаниха на местата си, подбраните документи бяха одобрени и приставът въведе кандидатите за съдебни заседатели. Бил се учуди колко са много. Близо сто. Адвокатите му бяха предвидили два дни за избор на съдебни заседатели. Щяха да ги представят на групи по дванайсет, а всеки адвокат имаше право да освободи двайсет души, без да дава обяснения.

Първо бяха представени двама мъже — единият бе възрастен мексиканец, който говореше английски добре и ги увери, че за него няма да е проблем да вникне в същината на процеса. Никой от семейството му не бе посягал към наркотици и не бе арестуван. Вторият беше пощальон, изглеждаше нервен и пребледнял. Защитата не го прие по съвсем очевидна причина. Дъщеря му бе умряла от свръхдоза преди три години. Никой не подложи на съмнение отхвърлянето му.

След това се появиха две жени. Едната, с тежък грим, каза, че е била актриса преди години, а другата, с вид на добродушна баба, никога не се бе омъжвала. След това представиха младо момиче, хомосексуалист и жена, която била женена за полицай. Изборът продължи цял ден, почивка имаше за обяд. Хората влизаха, излизаха, съдебните заседатели бяха освобождавани, понякога по очевидни причини, друг път — не. Жената на полицая веднага бе отхвърлена от защитата. А обвинението се обяви срещу актрисата и хомосексуалиста. Сякаш денят нямаше край, на моменти изобщо не ставаше ясно защо назначават или освобождават някого. Когато вечерта си тръгнаха, Габи и Бил бяха изтощени. В продължение на часове пред очите им бяха минали най-различни представители на човешката раса и бе достатъчно уморително дори само да се констатира колко разнообразно е човечеството.

— Гледах ги и се чудех дали ще ми повярват, или не. Не мога да предвидя поведението на повечето от тях, с изключение на съвсем откритите. Жената на полицая много ме уплаши. — Тя обаче бе отхвърлена.

— Знам. Понякога не разбирах защо ги освобождават.

— Аз също. Надявам се, че знаят какво правят.

Бяха твърде уморени, за да се любят тази нощ, нямаха сили дори да разговарят и да се нахранят, излязоха при басейна и преди да си легнат, поплуваха. Кошмарът бе започнал и не можеше да бъде спрян. Не и докато всичко не свършеше.

На следващия ден селекцията на заседателите продължи. Пълният им състав бе определен едва следобеда на третия ден. Защитата и обвинението посочиха седем жени и шестима мъже, от които един с напълно безобиден вид беше резерва. Избраните заседатели изглеждаха сериозни, простодушни, съвсем обикновени, като продавача от дрогерията, момчето от гаража или жената, от която си купувате чорапи в евтините магазини. Никой от тях не беше забележителен с нищо. Животът му бе в техните ръце. Рано следобед съдията прекрати заседанието и Габи и Бил с облекчение се прибраха вкъщи. Хапваха салата и тя го гледаше мълчаливо. И двамата нямаха апетит, а той беше станал сприхав вследствие напрежението.

— Искаш ли да отидем на кино довечера? — направи Габи опит да го разведри. На Бил му беше необходимо някакво развлечение.

— Не забравяй, че ме съдят за убийството на съпругата ми. Нямам нужда от още драматизъм.

— Може да гледаме комедия.

— Не съм в настроение. — Съвсем разбираемо беше, но тя искаше да му помогне.

— Какво ще кажеш тогава за „Майкс“, да поиграем билярд?

— Може би утре вечер, Габ… Твърде уморен съм, за да се помръдна. — И двамата бяха учудени колко изтощително бе дори само да седиш там, цял ден да си под напрежение и да не си в състояние да направиш нищо.

— Искаш ли да се прибера вкъщи и да те оставя на спокойствие?

Той поклати отчаяно глава и хвана ръката й.

— Не… освен ако ти нямаш нужда да се делиш от мен и аз ще те разбера. Знам, че съм се надул като пуяк, но съм много нервен.

— Не се притеснявай. — Наведе се и го целуна. — Няма нищо. Просто не искам да увеличавам напрежението около теб.

— Глупости. Ти си единствената, която може да ме измъкне от него.

Остана при Бил един-два пъти, но повечето вечери се прибираше вкъщи по съвет на адвокатите му. На следващия ден бе изслушано обвинението, беше описано подробно безсмисленото убийство на красиво младо момиче, как нейният съпруг, актьорът, изпитвал към нея ярост и омраза, задето похарчила парите му до цент за наркотици, и единственото му желание било да се отърве от нея, за което бил готов на всичко. Трудно бе човек да разпознае Бил в портрета, който обрисуваха, той слушаше ужасен, сигурен, че съдебните заседатели ще повярват на чутото. Представиха го като чудовищен убиец. Описаха кулминацията на престъплението със страст, как Бил с нетърпение чакал удобния момент да се избави от нея, когато осъзнал, че тя може да навреди на кариерата и на участието му в „Манхатън“. В края на втория ден беше смъртно уплашен от прокурорските обвинения, а уверенията на адвокатите му, които повтаряха непрекъснато, че е нормално те да представят случилото се от тяхна гледна точка, изобщо не го успокояваха. От страна на обвинението свидетелите бяха малко на брой, само един или двама актьори от филма, в който бе участвала Санди, но техните показания се сведоха до това какво прекрасно младо момиче е била. Бил бе поразен, когато видя срещу себе си нейния импресарио, който не скри, че е бил против женитбата им. Според него бракът увеличил натиска върху нея и тя не могла да го надмогне, заради което сериозно се пристрастила към наркотиците.

— Кучи син… — промърмори Бил тихо, а адвокатът, който седеше до него, леко го докосна по ръката, напомняйки му, че съдебните заседатели го наблюдават.

Обвинението приключи в петък следобед и пред съдебната зала се струпаха фотографи. Направиха снимки на Гейбриъл и Бил, когато си тръгваха, разпитваха го, пъхаха фотоапаратите в лицето му, но не получиха отговори.

В събота сутрин Бил отиде да обсъди хода на процеса надълго и нашироко с адвокатите си, а Габи се зае да изпълни някои неотложни задачи за двамата, после се върна да приготви обяд, нахрани кучето и разговаря с Мел Уекслър. Той се интересуваше как вървят нещата и не бе никак изненадан, когато попадна на нея в дома на Бил. Информиран бе за всичко, свързано с филма, а и те не пазеха в строга тайна връзката си преди ваканцията.

— Не знам, Мел — отвърна му тя честно. — Всичко се представя толкова преувеличено и едностранно. Ужасно е дори само да гледаш. Защитата казва, че другата седмица той ще има възможност да говори, но ме е много страх.

— Сигурно. — Тревожеше се за Бил, напомни й да му предаде, че може да се яви в съда да свидетелства в негова полза. Уоруик вече беше съобщил на адвокатите за тази възможност и те възнамеряваха да призоват Мел. — Ще бъда тук цялата седмица. Нека само ми позвънят.

— Ще кажа на Бил, че сме се чули. Това означава много за него, Мел. — Уекслър се притичваше на помощ на всеки от тях, когато имаха нужда, не като Магьосника от Оз, а като баща.

Бил се прибра смъртно уморен, но се трогна и оживи, след като разбра за обаждането на Мел. За една седмица бе отслабнал повече от три килограма, а Габи — два. И това беше начин да хвърлят излишното тегло за филма, ала едва ли най-добрият.

— Какво казват?

— Нещо повече от онова, което вече си чувала. Искат Мел да се яви в понеделник. — След като обядваха, той му се позвъни лично и му съобщи в коя зала е процесът, Мел обеща да дойде.

Времето през почивните дни ту се влачеше бавно, ту летеше. На Бил му се искаше съботата и неделята да продължат вечно, за да не се връща в съда, а понякога си мечтаеше процесът да е свършил. Ала твърде скоро двамата с Габи се озоваха пред съдебната зала, Мел също бе там, разговаряше тихо с адвокатите на Бил. Призоваха първо него за свидетел, Габи наблюдаваше със свито сърце. Изпита облекчение, когато го видя, сякаш бе в състояние да им помогне.

— Бихте ли казали, че господин Уоруик беше ядосан за нещо?

— Не. По-скоро той е спокоен и трудолюбив млад човек.

— Оплакваше ли се от жена си?

— Не.

— Изобщо говореше ли за нея?

— Не.

— Знаехте ли, че е женен?

— Не. — Очите на Мел не трепваха, Бил го следеше с поглед, спомни си как го бе излъгал и се чудеше какво ще каже по този повод. Ала продуцентът не го предаде. Беше дошъл, за да помогне.

— Бихте ли определили това като малко необичайно?

— Не. Не и в нашата професия. Много от актьорите, с които работим, пазят браковете си в тайна, особено ако това може да навреди на репутацията им, в случай че за предпочитане е да са неженени.

— Според вас това правило и за господин Уоруик ли важеше, или той се срамуваше от нея, страхуваше се, че ще попречи на кариерата му с непрекъснатите арести…

— Възразявам, ваша милост? Обвинението подвежда свидетеля! — реагираха адвокатите на Бил и възражението бе прието.

— Нека се изразя другояче. За кариерата на господин Уоруик важно ли беше да е ерген?

— Би могло да се окаже така в крайна сметка.

— Защо?

— Защото догодина, когато филмът започне да се излъчва, той ще е голяма звезда.

— Може ли да се каже, че за него беше пречка да има такава жена?

— Възразявам!

— Не се приема. Моля, отговорете на въпроса, господин Уекслър.

— Би могло, но не мисля, че…

— Благодаря ви. — Освободиха го и Бил притвори очи. Нямаше капка надежда. Щяха да го изпратят в затвора. Рисуваха портрет на човек, който е искал да се отърве от жена си, който я е мразел, ненавиждал я е заради наркоманията й и се е стремял да я отстрани от пътя си на всяка цена, за да гради кариерата си. Нещата се представяха по-скоро като умишлено, а не непредумишлено убийство, макар че целият процес почиваше на тезата за престъпление от ненавист — не е могъл да издържа повече порочните й навици и я е убил.

След това на свидетелската скамейка застана импресариото на Бил, а Мел седна до Габи и стисна ръката й. Тя го погледна с тревожни очи и се наведе към него, докато слушаха.

— Господин Уоруик обичаше ли жена си? — попитаха адвокатите от защитата, а обвинението веднага протестира.

— Това е предположение, ваша милост.

— Приема се. Променете въпроса си. — Макнамара изглеждаше раздразнен. Бяха тайфа разглезени кинозвезди с неприлично държание и той нямаше търпение да се занимава с тях. Най-важно обаче бе отношението на съдебните заседатели, а по лицата им не личеше нищо.

— Казвал ли ви е някога господин Уоруик, че е влюбен в жена си?

— Често. Беше луд по нея, точно така се изразяваше.

Обвинителите изглеждаха неспокойни, а Мел погледна Габи, но тя бе се втренчила право пред себе си, сякаш за да предаде цялата си сила на Бил, без да таи злоба или ревност към Санди.

— Дразнеше ли го наркоманията й?

— Разбира се, притесняваше се за нея непрекъснато. Искаше да я включи в рехабилитационни програми, но тя така и не се съгласи.

— Бихте ли казали, че изпитваше яд към нея?

— Не. Изобщо.

— Смяташе ли, че застрашава кариерата му?

— Не. Непрекъснато му повтарях, че е добре да се отърве от нея, че ще го съсипе, но той не искаше и да чуе. Винаги бе готов да й помогне. Надяваше се тя да оздравее. Дори когато беше в Ню Йорк на снимки, ми се обаждаше, настояваше да я открия, да се поинтересувам как е тя.

— А тя как беше?

— Не знам. Не успях да намеря някой, който да знае къде е. Изчезна и се скри сред наркоманите още преди той да замине. По това време вече бяха разделени.

— Видя ли я, когато се върна?

— Не знам. Не ми каза.

— Останахте ли с впечатлението, че иска да се отърве от нея?

— Не. Не в този смисъл. Мисля, че може да е искал да се разведе, но никога не се стигна до това. Струва ми се, че той я смяташе за твърде объркана, за да преследва подобна цел.

— Виждали ли сте господин Уоруик да губи самообладание?

— Не, сър.

— Чували ли сте да заплашва някого?

— Не, сър.

— Благодаря ви много.

Обвинението се възползва от правото си да разпита свидетеля, но не успя да намери слаб пункт в показанията на Хари. Той беше страхотен, Бил му се усмихна, когато разпитът приключи. Щеше му се да стане и да го целуне.

През следващите три дни призоваха всички свидетели на защитата, включително родителите на Санди, ала те се изразяваха твърде неясно поради шока от преживяното. Очевидно не одобряваха поведението на дъщеря си и се бяха отказали от нея дълго преди Бил. Говореха, че била трудно дете, необуздано, бягала от дома си на няколко пъти през пубертета, посегнала към наркотиците много преди да се запознае с Бил и да стане актриса. Според тях напрежението в работата доляло последната капка. От самото начало усещали, че е обречена.

Родителите на Бил се обадиха по средата на процеса, но в типичния за тях стил. Баща му беше разочарован, обвиняваше го, а майка му не спря да плаче по телефона. Изобщо не му предложиха да дойдат при него, а след разговора той дори не бе сигурен, че го смятат за невинен.

Най-лошият ден настъпи, когато Бил застана на свидетелското място. Зададоха му всички въпроси, от които се страхуваше, опитаха се да обрисуват брака му като грозен и гнусен. Искаха да го предизвикат, като го представиха за женкар, който се е оженил за нея само за да получи работа, а после я захвърлил, щом го взели за една от главните роли в „Манхатън“. Фактите звучаха отвратително, обвинението го притискаше, притискаше, притискаше и в един момент той повече не можа да издържи, рухна и се разплака, криеше лицето си в ръце, неспособен да спре сълзите при мисълта за момичето, което някога обичаше, и за всичко случило се сетне. Внушенията им нямаха нищо общо с истината, Бил погледна унило прокурора, сълзите се стичаха по бузите му; когато най-сетне успя да заговори, гласът му бе дрезгав от болката, която му причиниха.

— Не разбирате ли?… — Журналистите припряно записваха впечатленията си от него и всички видяха истинската му същност, разголената душа на мъжа, който бе обичал жена на име Санди. — Обичах я.

— И преди хората са убивали любимите си, господин Уоруик. — Обвинението беше безмилостно, но защитата възрази и поиска почивка, за да може Бил да дойде на себе си. Следобед обаче той отново рухна, Габи гледаше съдебните заседатели и се молеше да изпитат състрадание към него. Направо беше невъзможно да не ги трогне. Ала лицата им бяха непроницаеми.

В петък сутринта съдията даде указания на заседателите. За да го признаят за виновен, те трябваше да са сигурни извън всяко съмнение, че е убил Санди. Да са убедени в това въз основа на чутото от свидетелите, а не в резултат на емоционални тълкувания. Ако му отправеха обвинение, присъдата щеше да бъде определена до трийсет дни от съдията и те не биваше да се повлияват от размера й. Тяхно задължение бе да решат виновен или невинен е, опирайки се на представените доказателства и свидетелства от защитата и обвинението. Показанията на Бил бяха много трогателни, той изпада в слабост на няколко пъти, но дори това не би следвало да ги разколебава. Те трябваше да се позовават само на доказателствата, раните от куршуми, липсата на оръжието, отношенията между съпрузите, както бяха обрисувани пред тях, и вътрешното им убеждение в неговата вина или невинност.

След това съдия Макнамара обяви почивка, съдебните заседатели бяха отведени в тяхната стая, а Бил остана в коридора с адвокатите и Габи, която сновеше нервно наоколо. Не виждаше нито едно познато лице и изведнъж усети остро липсата на Джейн… и Зак… и Мел… искаше й се да са тук, сега. Мел чакаше новините в кабинета си. Оставаше единствено да чакат. Знаеха, че трябва да минат няколко дни до решението. Бяха ги предупредили. Съдебните заседатели имаха право да обсъждат колкото бе необходимо.

Адвокатите от защитата се разхождаха в коридора, разговаряха, но без Бил. Той изобщо не можеше да се съсредоточи върху друго, освен върху присъдата.

Говореше тихо на Габи, когато съдебният пристав излезе и покани всички да влязат вътре. Съдебните заседатели бяха стигнали до решение, защитата изглеждате притеснена. Обсъждането бе продължило по-малко от час, а това бе лош знак. Почти винаги краткото заседание означаваше присъда „виновен“ и обикновено се случваше, когато обвиняемият несъмнено бе извършителят на престъплението. Адвокатите на Бил се надяваха да са убедили заседателите в неговата невинност или най-малкото да са ги накарали да се колебаят.

— Заседанието започва. Станете. — Съдията излезе от кабинета си, закопчавайки тогата, Бил стисна несъзнателно стола, на който седеше, местата си заеха и съдебните заседатели. По лицата им не можеше да се прочете нищо. Сякаш си бяха сложили маски. За никой не би могло да се каже дали е удовлетворен или доволен, дали е натъжен, никой не се усмихна на Бил, не го окуражи. Габи усети, че сълзи парят очите й, и изведнъж истината я връхлетя с пълна сила. Ако го обявят за виновен, тогава ще го отведат надалеч… Всичко ще е свършено за Бил Уоруик… за дълго… и за нея… ала най-важното — за него. Можеше да остане единайсет години в затвора.

— Дами и господа съдебни заседатели, стигнахте ли до решение? — Габи вече ненавиждаше формалностите, думите, които не означаваха нищо за тях, но от които зависеше целият живот на Бил.

— Да, ваша милост.

— И какво е то? — Тя затвори очи, страхуваше се да чуе какво ще кажат, а Бил, побелял като платно, не откъсваше поглед от тях.

— Смятаме обвиняемия за невинен, ваша милост.

Адвокатите от защитата се усмихнаха доволно, а Бил сякаш се бе вкаменил, съдията се обърна към него:

— Вие сте оправдан, господин Уоруик. — Зад гърба му се чу силно ридание, Бил скочи от стола си и изтича през вратата, за да намери Габи. Тя се втурна в прегръдките му и той я притисна, двамата плачеха, а адвокатите се смееха, съдебните заседатели си тръгваха един по един. Съдия Макнамара се изправи. Процесът свърши.