Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (32)

II

Преди да хвана първия самолет от Рим за Неапол в понеделник сутринта, се обадих на Джина вкъщи.

— Здравейте, Ед — каза тя. — Чаках да се обадите. Какво става?

— Много неща. Не мога да говоря сега. Бързам. След пет минути отлитам за Неапол да присъствам на следствието. Ще се свържем, когато се върна.

— Вие всеки път ми казвате това. Сигурна съм, че нещо не е в ред. Безпокоя се за вас. Защо ме отбягвате?

— Не те отбягвам! Зает съм! Престани с това, чуваш ли? Имам само две-три минути. Ето какво искам да направиш. Полицията е свалила поста от апартамента на Хелън. Ключът е у портиера. Ще опразниш ли апартамента вместо мен?

— Да, разбира се.

— Връщам се по някое време утре и обещавам да ти се обадя. Ще успееш ли да се справиш с апартамента днес?

— Ще се опитам.

— Кажи на Максуел, че старият иска това. Той няма да се противопостави.

— А вие ще ми се обадите ли, като се върнете?

— Да, разбира се. Довиждане засега.

Трябваше да тичам по пистата, за да хвана самолета.

Пристигнах в Неапол малко след десет и половина. Резервирах си стая в хотел „Везувий“, изкъпах се, после взех такси, за да се явя в следствения съд.

Изненадах се, че съм единственият призован свидетел. Гранди и Карлоти бяха там. Гранди ме изгледа продължително и мрачно, после извърна очи. Карлоти кимна, но не дойде да се ръкува с мен.

Съдия-следователят Джузепе Малети, плешив дребен човек със заострен, подобен на човка нос, избягваше да среща погледа ми. Впрочем той гледаше към мен, но винаги успяваше в последния момент да насочи погледа си в една точка малко над главата ми.

Призоваха ме да идентифицирам тялото на Хелън и да обясня защо е била в Соренто.

Тримата журналисти, които присъстваха, очевидно бяха отегчени от процедурата и изражението на лицата им стана още по-унило, когато обясних, че, доколкото ми е известно, Хелън е наела вилата за едномесечна почивка. Нищо не се каза за това, че вилата е била наета на името на мисис Шерард.

Сякаш просто за да каже нещо, Малети ме попита дали според мен Хелън не се е страхувала от височини. Изкуших се да отговоря положително, но в този миг улових язвителния израз в очите на Гранди и реших, че ще е по-безопасно да заявя, че не зная.

След още няколко шаблонни въпроса, които не изясниха никому нищо, Малети ме освободи и призова Карлоти.

Карлоти наелектризира с показанието си тримата журналисти и един скитник, влязъл в залата да се избави за час от горещината навън.

Лейтенантът каза, че не е убеден, че смъртта на Хелън е случайна. Той и неаполската полиция правели издирвания, които навярно щели да докажат, че Хелън е станала жертва на престъпление. Заяви, че и други разследвания щели да завършат успешно до следващия понеделник, затова моли следствието да бъде отложено дотогава.

Малети имаше вид на човек, внезапно обзет от силен пристъп на зъбобол. Каза, че се надявал лейтенантът да има съществени основания да иска това отлагане, на което Карлоти отговори скромно, че наистина има такива. След дълго колебание Малети разреши отлагането и побърза да се оттегли, сякаш се боеше някой да не оспори правото му на такова решение.

Тримата журналисти наобиколиха Карлоти, но той нямаше какво да им каже. Щом хукнаха към вратата, аз им преградих пътя.

— Помните ли кой съм? — попитах с усмивка.

— Няма да ни придумате да си траем — ми каза репортерът на „Д’Италия дел пополо“. — Това е новина и ние ще я отпечатаме.

— Печатайте факти, а не мнения — отбелязах аз. — После не се оплаквайте, че не съм ви предупредил.

Те се провряха покрай мен и се завтекоха към колите си.

— Синьор Досън…

Обърнах се.

До мен стоеше Гранди. В очите му блестеше хлад.

— Здравейте — казах.

— Синьор Досън, разчитам на отзивчивостта ви. Издирваме американеца, който е бил в Соренто в деня, когато синьорината е починала. Открихме един човек, който отговаря на описанието, дадено ни от очевидци. Ще строим няколко души в редица, за да ги огледа свидетелят. Вашият ръст съвпада с ръста на този човек. Ще имате ли любезността да се съгласите да вземете участие в този показ?

Обля ме ледена вълна, чак ми призля.

— Трябва да пусна спешна телеграма…

— Това ще отнеме само няколко минути, синьор — настоя Гранди. — Моля ви да дойдете.

Двама униформени полицаи пристъпиха усмихнати към мен.

Тръгнах с тях.

Десет души вече бяха се наредили в редица. Двама от тях бяха американци, един немец, а останалите — италианци. Бяха с най-различни фигури и пълнота. Двамата американци имаха приблизително моя ръст.

— Ще ви отнемем само няколко секунди — изрече Гранди като зъболекар, който се готви да вади кътник.

Отвори се една врата и през нея влезе набит италианец. Спря, огледа редицата. Беше небръснат, смутен. Не го познах, но по износеното сако и дългите кожени ръкавици, които държеше в ръка, отгатнах, че е шофьорът на таксито, който ме откара лудешки от Соренто в Неапол, за да успея да хвана влака за Рим.

Заоглежда редицата и очите му се спряха на мен. Усетих как започвам да се потя. Той се взря в мен за около три секунди, които ми се сториха цяла вечност. После се обърна и излезе, шляпайки се по бедрата с ръкавиците.

Искаше ми се да избърша потта от лицето си, но не смеех. Гранди ме следеше с поглед и когато срещнах очите му, ми се усмихна кисело.

Въведен беше друг италианец. Познах го: служителят от багажния гардероб на гарата в Соренто, където бях оставил куфара си, преди да поема за вилата. Очите му се плъзнаха по редицата и стигнаха до мен. Разменихме погледи, след което, като огледа и другите двама американци, той си излезе.

След него минаха още двама мъже и една жена. Нямах представа кои са. Те също огледаха редицата, очите им пробягаха през мен. Спряха се на един от американците в края на редицата. Вгледаха се в него, а той в тях и им се ухили. Завидях му, че няма гузна съвест. Бях доволен, че не се втренчиха в мен, както в него. Видях как Гранди се намръщи. Те също си излязоха.

Гранди даде знак, че показът е приключил.

Десетте мъже се изнизаха.

— Благодаря ви, синьор — каза ми Гранди, когато тръгнах след останалите. — Извинете, че ви задържах.

— Ще го преживея някак — отвърнах аз. Видях, че не изглежда особено доволен, и се досетих, че последните трима свидетели не са оправдали надеждите му.

— Открихте ли мъжа, когото търсехте?

Той впи очи в мен.

— Не съм готов в момента да отговоря на такъв въпрос. — И като кимна рязко, се отдалечи.

Напуснах залата на следствения съд и се върнах с наетата кола в хотела. Като се качих в стаята си, поисках да ме свържат със службата ми в Рим.

Джина ми съобщи, че се е уговорила с жената, която се занимавала с продажба на употребявани дрехи, да огледа същия следобед съдържанието на апартамента на Хелън.

— До утре ще бъде опразнен — обеща тя.

— Чудесно. Максуел там ли е?

— Да.

— Нека ми се обади.

— Ед, трябва да знаете следното: лейтенант Карлоти дойде тук и задаваше въпроси за вас — каза Джина.

Настръхнах.

— Какви въпроси?

— Попита ме дали сте се познавали с Хелън Чалмърс. Искаше да знае дали ми е познато името мисис Дъглас Шерард.

— Така ли? А ти какво му отговори? — Усетих, че стискам неестествено силно слушалката.

— Казах му, че това име не ми говори нищо и че вие наистина сте се познавали с Хелън Чалмърс.

— Благодаря, Джина.

Настъпи неловка пауза, после тя изрече:

— Той искаше да знае и къде сте били на двайсет и девети. Казах, че сте си били в апартамента и сте работили над романа си.

— Точно това правих.

— Да.

Настъпи нова неловка пауза, после Джина добави:

— Свързвам ви с мистър Максуел.

— Благодаря, Джина.

Почти веднага чух гласа на Максуел.

Предадох му, че съдия-следователят е отложил следствието за идния понеделник.

— Какво го отложи? — попита Максуел.

— Полицията смята, че е убийство.

Той подсвирна.

— И таз добра! Какви са им основанията?

— Засега се пазят в тайна. Телеграфирай на централата в Ню Йорк, съобщи им фактите и поискай указания. От стария зависи дали ще печатат нещо по този въпрос или не. Другите вестници положително ще отразят новината.

— А фактите какви са?

— Следствието се отлага до понеделник, тъй като полицията иска още време за допълнителни издирвания. Имат доказателства, които сочат, че това е престъпление.

— Окей. Нищо друго?

— Това е всичко.

— Ще го предам. Ед, ти случайно да не си светил маслото на момичето?

Почувствах се като боксьор, получил удар под пояса.

— Какви са тези приказки?

— О, не се вживявай. Шегувам се. Този полицай с ястребови очи задаваше въпроси за теб и Хелън. Изглежда, смяташе, че я познаваш по-добре от другите.

— Той е луд.

— Май имаш право. Винаги съм мислил полицаите за луди. Е, след като съвестта ти е спокойна, защо трябва да се тревожиш?

— Прав си. Пусни телеграмата, Джак.

Максуел обеща да я пусне веднага.

— Довиждане — каза ми той. — И гледай да не се навираш между шамарите.

Казах, че ще се постарая.