Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (10)

I

Полицейският катер взе завоя покрай високата скала. Аз седях на кърмата до Карлоти. Той беше със сини слънчеви очила и пушеше. Стори ми се странно полицай да носи слънчеви очила. Смятах, че трябва да стои над подобни екстравагантности.

Гранди беше в средната част на катера заедно с трима униформени полицаи. Гранди не носеше слънчеви очила: каквото и да вършеше, то винаги се вписваше в полицейския устав на поведение.

Веднага щом преминахме завоя, аз познах заливчето и масивните заоблени камъни, върху които беше паднала Хелън.

Карлоти се взря в горната част на скалата. Леко се смръщи. Разбрах, че в момента мисли какво ли е да паднеш от такава височина. Като погледнах нагоре и аз си помислих същото. Далечният връх на скалата високо над нас ме караше да се чувствам като пигмей.

Катерът запухтя в залива. Щом се изравни със скалите, ние скочихме на брега.

Гранди каза на Карлоти.

— Не сме пипали нищо. Исках, вие да видите пръв. Единственото, което направихме, беше да вдигнем тялото.

Той и Карлоти започнаха систематичен оглед на мястото. Аз и двама от полицаите седнахме встрани на една скала и ги наблюдавахме. Третият полицай остана в катера.

Не след дълго Гранди намери калъфа на камерата, който бях метнал от върха на скалата. Той лежеше полупотопен във водата между две обли скали. Той го извади от водата. Двамата с Карлоти го огледаха грижливо, както професори биха огледали нещо, паднало от Марс.

Забелязах колко щателно Карлоти оглежда калъфа и бях благодарен, че се отървах от всичките си отпечатъци.

Накрая той вдигна поглед към мен.

— Това трябва да е нейно. Интересуваше ли се от фотография?

— Не бих могъл да зная — отвърнах. — Когато посещават Италия, повечето американци носят камери.

Карлоти кимна и подаде калъфа на един от полицаите, който го пусна внимателно в една найлонова торбичка.

Двамата продължиха огледа. След десетина минути и след като се бяха изкатерили на известно разстояние от мястото, където седях, видях, че са направили ново откритие. Гранди се наведе и измъкна нещо измежду отвесната стена на скалата и един камък. Лейтенантите застанаха един до друг с гръб към мен, докато разглеждаха находката.

Аз чаках и пушех, а сърцето ми туптеше силно и устата ми бе суха.

Накрая, след цяла вечност, както ми се стори, Карлоти се упъти към мен. Станах от скалата и тръгнах да го пресрещна. Видях, че държи останките от камерата „Пейар болекс“ на Хелън. Тя очевидно се бе ударила о камък при падането си от върха на скалата. Телеобективът се бе откъснал и на мястото му имаше вдлъбнатина.

— Това може да ни обясни как е станала злополуката — каза Карлоти, показвайки ми камерата. — Навярно е правела снимки, държала е камерата ей така. — Повдигна камерата и погледна през визьора. — Ако е седяла на ръба на пътеката ей там, лесно е могла с това нещо, което й е закривало погледа, да политне в пропастта при една погрешна стъпка.

Взех камерата от него и погледнах в малкото прозорче на гърба й, което показваше колко метра филм са изразходвани. Цифрата беше четири й половина.

— В нея има филм — казах. — По вида на камерата личи, че вода не е проникнала. Проявете филма и ще знаете със сигурност дали покойната е снимала нещо от върха на скалата.

Това, изглежда, му допадна като идея. През цялото време, докато пътувахме с колата за пристанището, а после с катера за мястото, където Хелън бе намерила смъртта си, знаех, че той тайно се тревожи за неприятностите, които Чалмърс може да му създаде.

— Ако не беше се представила като мисис Дъглас Шерард — каза той, като вземаше камерата от мен, — работата щеше да бъде проста и обяснима. Сега да отидем до вилата. Искам да говоря със селянката.

Върнахме се на пристанището на Соренто, като оставихме двама от полицаите да продължат издирването на улики. Те изглеждаха доста унили, задето трябва да останат при скалите. Не ги упреквах. Беше много горещо, без никаква сянка наоколо.

На пристанището взехме полицейската кола и потеглихме за вилата.

Пътуването обратно от заливчето и нагоре по шосето за вилата отне малко повече от час и половина.

Оставихме полицейската кола при портата и продължихме пеша по алеята. Линкълнът с подвижен покрив още стоеше на мястото си върху асфалтобетонната настилка.

Карлоти попита:

— Тази кола нейна ли е?

Отговорих, че не зная.

Гранди се намеси припряно и каза, че вече е проверил регистрационните номера на колата. Хелън я била купила преди десет седмици, скоро след пристигането си в Рим.

Запитах се откъде е имала пари, за да я купи. Бях силно озадачен. Казах си, че е възможно да е телеграфирала на баща си и той да й е изпратил парите, но като си спомних какво ми беше споменал той за скромната сума, която ще й отпуска, не ми се стори правдоподобно да й е дал парите.

Влязохме във всекидневната. Карлоти ме попита любезно дали бих седнал да почакам, докато той огледа вилата.

Седнах и зачаках.

Двамата с Гранди се позабавиха в спалнята. След известно време Карлоти се показа с малка кожена кутия в ръка: от онези, които купувате във Флоренция, когато непременно трябва да поднесете на ваш приятел в родината някакво подаръче.

— Най-добре ще е вие да поемете грижата за тези вещи — каза той, като остави кутийката на масата. — Те трябва да бъдат предадени на синьор Чалмърс. Ще ми дадете ли разписка за получаването им?

Повдигна капака. В кутийката имаше бижута. Два пръстена: единият с голям сапфир, другият — с три диаманта. Имаше диамантена огърлица и чифт диамантени обици. Нямам ясна представа за стойността на бижутата, но дори аз разбирах, че те са много скъпи.

— Толкова са красиви — рече Карлоти. Гласът му прозвуча с копнеж, сякаш и той желаеше да притежава такива скъпоценности. — За щастие никой не е влизал, докато вилата не беше охранявана.

Спомних си високия широкоплещест нашественик.

— Къде ги намерихте? — попитах аз.

— Бяха на тоалетната й масичка, готова плячка за всеки крадец.

— Истински ли са? Искам да кажа, да не са фалшиви?

— Разбира се, че са истински. — Погледна ме смръщено. — Бих казал, грубо пресметнато, че струват три милиона лири.

Докато той драскаше набързо разписката, която трябваше да подпиша, аз не откъсвах поглед от кутийката и нейното съдържание. На тоалетната й масичка, готова плячка за всеки крадец! Усетих как по гърба ми полазват тръпки на притеснение. Значи е изключено нашественикът, когото видях, да е бил дребен крадец. Кой е бил тогава? Стресна ме неочакваният звън на телефона.

Карлоти взе слушалката.

— Си^[1]… си… си — каза. После дълго слуша мълчаливо, накрая изсумтя и затвори.

Гранди се присъедини към нас. Лицето му имаше очаквателно изражение.

Преди да се обърне към мен, Карлоти запали цигара и едва след това ми каза:

— Току-що са получили резултата от аутопсията.

Усещах, че нещо го смущава. Очите му издаваха неловкост.

— Е, нали знаете как е починала — казах аз в опита си да скъся някак дългата пауза, която настъпи.

— Да, няма съмнение в това.

Отдръпнах се от телефона. Чувствах неловкостта му осезателно като докосването на ръка в мрака.

— Има ли нещо ново?

Усетих, че гласът ми прозвуча остро. Гранди се обърна и ме изгледа.

— Да, има — добави Карлоти и се смръщи. — Била е бременна.