Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (2)

II

Първата ми реакция беше да й кажа колко се е променила, колко съм изненадан, че я намирам така красива, и други неща от този род, но след като погледнах в озарените й от луната очи, бях обзет от други мисли. Разбрах, че ще сбъркам, ако изтъкна очевидното.

Прекарах половин час с нея в патиото. Тази неочаквана среща ме извади от равновесие. Ясно съзнавах, че е дъщеря на моя шеф. И тя беше предпазлива, но не и скучна. Поддържахме разговора на неутрална плоскост. Говорихме за приема, за присъстващите, за това, че оркестърът свири добре, и за прекрасната нощ.

Тя ме привличаше, както топлийка се привлича от магнит. Не можех да сваля очи от нея. Не можех да повярвам, че това прелестно създание е същото онова момиче, което посрещнах на летището; просто отказвах да го повярвам.

Изведнъж насред непохватния ни разговор тя каза:

— С кола ли сте?

— Ами да. Отвън е на алеята.

— Ще ме откарате ли до апартамента ми?

— Какво… сега ли? — изпитах разочарование. — След малко приемът ще стане по-задушевен. Не бихте ли искали да потанцуваме?

Тя се взря в мен. Сините й очи ме опипваха смущаващо.

— Съжалявам. Не искам да ви откъсвам от приема. Не се безпокойте; мога да взема такси.

— Няма да ме откъснете от приема. Ако наистина искате да си тръгнете, ще бъда щастлив да ви откарам. Мислех обаче, че ви е забавно тук.

Тя повдигна рамене и се усмихна.

— Къде е колата ви?

— На края на редицата… един чер буик.

— Ще ви чакам до колата.

Отдалечи се и когато се опитах да я последвам, вдигна ръка в недвусмислен жест. Този жест говореше, че не бива да ни видят заедно.

Оставих я да набере преднина, запалих цигара. Познанството ни ненадейно се бе превърнало в заговор. Забелязах, че ръцете ми треперят. Изчаках една-две минути, после се върнах в просторния салон, претъпкан с хора, озърнах се за Лучино, но не успях да го открия, и реших да отложа благодарностите си до утре сутринта.

Слязох по стълбите и поех по дългата алея за коли.

Намерих Хелън седнала в буика. Заех мястото до нея.

— Живея на една пряка недалеч от виа „Кавур“.

Поех по виа „Виторио Венето“. По това време тежкият трафик обикновено намалява и ми бяха необходими само десет минути, за да достигна улицата, на която живееше. Докато пътувахме, никой не изрече нищо.

— Спрете тук, моля — обади се тя.

Спрях и слязох от колата. Заобиколих отпред и отворих нейната врата. Тя слезе, озърна се нагоре-надолу по безлюдната улица.

— Ще се качите ли? Сигурна съм, че има за какво да си поговорим — рече.

Помислих си отново, че е дъщеря на шефа ми.

— Бих искал, но може би не трябва — отвърнах аз. — Късно е. Не искам никого да безпокоя.

— Няма да ме безпокоите.

Тя тръгна по улицата, аз изгасих фаровете и я последвах.

Обяснявам това подробно, защото не искам да създам погрешна представа за първите ми отношения с Хелън. Може да изглежда трудно за вярване, но ако знаех, че няма никой в апартамента й — нито приятелка, нито прислужница, никой, и дяволите нямаше да успеят да ме вкарат там. Не знаех. Предполагах, че има поне прислужница.

И въпреки това се чувствах притеснен, задето влизах в жилището й в този късен час. Не преставах да се питам какво ще си помисли Шъруин Чалмърс, ако някой му каже, че са ме видели да влизам в апартамента на дъщеря му в десет и четирийсет и пет вечерта.

Бъдещето и всичко, което то означаваше за мен, беше в ръцете на Чалмърс. Само една негова дума и можех да бъда изхвърлен завинаги от журналистическата професия. Да играя игри с дъщеря му щеше да е не по-малко опасно от заиграване с гърмяща змия.

Като си мислех за това по-късно, разбрах, че Хелън също не желаеше да рискува. Беше ми забранила да я придружа от патиото на Лучино до колата, а после поиска да спра на двеста метра от входа на блока, в който живееше, за да не би някой от досетливите ми приятели да види колата и да сметне колко прави две и две.

Качихме се с автоматичния асансьор, без да срещнем жива душа във фоайето. Влязохме в апартамента, без никой да ни види.

Когато тя затвори входната врата и ме въведе в голямата си, приятна всекидневна, осветена от лампа с плътни абажури и украсена с цветя в ниски вази, изведнъж почувствах, че сме сами в жилището й. Тя смъкна коженото си наметало на един стол и отиде до изисканото си коктейлно барче.

— Какво ще пиете: уиски или джин?

— Не сте тук сама, нали? — попитах аз.

Тя се обърна и ме изгледа. На светлината на засенчените лампи ми се стори, че въпросът ми я слиса.

— Защо, сама съм… това да не е престъпление?

Усетих как дланите ми овлажняха.

— Не мога да остана. Трябваше да знаете това.

Тя продължи да ме фиксира, повдигнала вежди.

— Толкова ли се боите от баща ми?

— Не става дума за страх от баща ви — отговорих, подразнен от ловкия начин, по който беше сложила пръст на болното място. — Не мога да остана тук насаме с вас, трябва да го знаете.

— О, не бъдете глупав — изрече раздразнено. — Нима не можете да се държите като зрял човек? Това, че един мъж и една жена са сами в квартира, означава ли, че не могат да се държат цивилизовано?

— Въпросът не е там. Важното е какво ще помислят другите.

— Кои другите?

Тук отново ме постави натясно. Знаех, че никой не беше ни видял на влизане в апартамента.

— Може да ме видят на излизане. Освен това въпросът е принципен…

Тя изведнъж избухна в смях.

— О, за бога! Престанете да се държите като викторианец^[1] и седнете.

Трябваше да си грабна шапката и да изляза. Ако бях постъпил така, щях да си спестя много неприятности, при това меко казано. Но имам в характера си склонност към безразсъдни и безотговорни постъпки, което понякога пречи на иначе обмислените ми и трезви преценки; точно това се случи тогава.

Седнах, взех чашата с уиски и натрошен лед, която тя ми даде, и я загледах, докато си приготвяше джин с тоник.

Бях изръшкал цял Рим през тези четири години и не бях водил монашески живот. Италианките са хубави и интересни жени. Бях имал красиви мигове с тях, но сега, както седях тук, загледан в Хелън с бялата рокля, знаех, че това ще бъде най-красивият момент от всички: нещо по-особено, от което замираше дъхът ми и ми се замайваше главата.

Хелън отиде до камината и се облегна на поличката над нея. Наблюдаваше ме с полуусмивка.

Знаех, че този поглед е опасен и няма да ми трябва голямо поощрение, за да прекрача в опасността, затова казах:

— Е, как преуспявате в университета?

— О, това беше просто шега — изрече тя нехайно. — Трябваше да измисля за пред баща ми някаква история, иначе нямаше да ме пусне да дойда тук сама.

— Искате да кажете, че не ходите в университета?

— Разбира се, че не ходя.

— А ако той открие?

— Защо му трябва? Прекалено е зает, за да се интересува от мен — отвърна тя и долових огорчение в гласа й. — Баща ми се вълнува единствено от себе си и от последната си жена. Чувствах, че съм му пречка, затова казах, че искам да уча архитектура в Римския университет. И тъй като Рим е далеч от Ню Йорк, не мога ненадейно да нахълтам в стаята му, където се опитва да убеди някоя малка златотърсачка, че е по-млад, отколкото изглежда. Затова побърза да ме изпрати в Рим.

— Значи роговите очила, обувките с нисък ток и прибраните назад коси са част от играта? — казах аз, съзнавайки, че като ми отговори утвърдително, тя ще ме превърне в съучастник, а ако Чалмърс открие измамата, сатърът ще се стовари не само върху нейния врат, а и върху моя.

— Разбира се. У дома винаги се обличам така. Това убеждава баща ми, че съм сериозна в науката. Ако ме види както съм сега, ще наеме някоя почтена стара дама за моя постоянна придружителка.

— Не намирате ли, че сте доста хладнокръвна?

— Защо не? — Отдели се от камината и се отпусна в един фотьойл. — Майка ми почина, когато бях десетгодишна. Баща ми е имал три други съпруги: две от тях бяха само с две години по-възрастни, отколкото съм аз сега, а другата беше по-млада. Радваха ми се като на епидемия от детски паралич. А аз обичам да съм самостоятелна, обичам да се забавлявам.

Като я погледнах, повярвах, че наистина доста се е забавлявала: навярно повече, отколкото й е било полезно.

— Вие сте още дете и не бива да живеете по този начин — казах.

Тя се разсмя.

— Аз съм на двайсет и четири години и съвсем не съм дете, а точно този е начинът, по който искам да живея.

— Защо ми казвате всичко това? Какво ми пречи да изпратя тревожна телеграма на баща ви, която да му разкрие какво става тук?

Хелън поклати глава, че не ми вярва.

— Няма да го направите. Говорих с Джузепе Френци за вас. Мнението му за вас е отлично. Щях ли да ви доведа в апартамента си, ако не бях сигурна във вас?

— Но защо все пак ме доведохте?

Тя се вгледа в мен; изражението на очите й ме накара да изгубя дъх. Изключено бе да се заблудя какво е това изражение: тя ме приканваше да продължа смело и да я ухажвам.

— Харесвате ми — каза. — Италианците убийствено досаждат. Те са прекалено темпераментни и непосредствени. Помолих Джузепе да ви доведе на приема, и ето че сме заедно.

Не мислете, че не се изкуших. Знаех, че единственото, което трябва да направя, е да я взема в обятията си — тя нямаше да се противи. Но всичко беше малко по-вулгарно, отколкото бе нужно, малко по-хладнокръвно, отколкото беше необходимо, и това нейно отношение ме отблъскваше. А съществуваше и проблем със службата ми. Бях по-заинтересуван да си запазя мястото, отколкото да се забърквам с Хелън. Станах.

— Разбирам. Но вече е късно. Имам работа, която трябва да свърша, преди да си легна. Най-добре да си тръгна.

Тя се вгледа в мен, присвила устни.

— Не можете да си отидете сега. Едва дойдохте, а вече ще си ходите.

— Съжалявам. Трябва да си вървя.

— Искате да кажете, че не желаете да останете?

— Въпросът не е какво желая, а какво ще направя.

Тя вдигна ръце и прокара пръсти през косите си. Това е може би най-предизвикателният жест, който може да си позволи една жена. Ако фигурата й е достатъчно съблазнителна, за нея няма по-изразително движение от това да вдигне ръце и да погледне мъжа така, както Хелън гледаше сега мен. Почти се предадох, но не съвсем.

— Искам да останете.

Поклатих отрицателно глава.

— Наистина трябва да си вървя.

Изгледа ме изпитателно и дълго, с безизразни очи. После присви рамене в недоумение, свали ръцете си и стана.

— Добре, щом такова е желанието ви. — Отиде до вратата, отвори я и излезе в коридора. Последвах я и си взех шапката, оставена на един стол в коридора.

Тя отвори входната врата, огледа площадката и се отстрани да мина.

Не ми се искаше да си тръгна. Насилих се и пристъпих навън.

— Навярно бихте пожелали да отидем на вечеря някой ден или да ви заведа на кино.

— Би било чудесно — отвърна тя учтиво. — Лека нощ.

Усмихна ми се отчуждено и затвори вратата под носа ми.