Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (22)

I

Бях много зает през следващите два часа.

Знаех, че Чалмърс вече се намира в кабинета си в Ню Йорк и очаква с нетърпение да му се обадя. Трябваше този ден да измисля какво ще му поднеса като информация.

Обадих се на Международното бюро за издирване и поисках да ми изпратят най-добрия си служител. Наблегнах, че работата е поверителна и спешна. Отговориха, че ще ми изпратят техния синьор Сарти. После се обадих на Джим Матюс от Асошиейтед прес. Матюс е бил в Рим петнайсет години. Познаваше всеки, достоен да бъде отразен във вестник, а също и не малко хора, които не бяха обект на сензационна новина.

Казах му, че искам да си поговорим, когато е свободен.

— За теб, Ед, съм винаги свободен — отговори той. — Стига да ме почерпиш с един богат и скъп обяд, по време на който ще си поприказваме.

Погледнах часовника. Беше малко след дванайсет.

— Нека се срещнем в бар „Хари“ в един и трийсет — предложих.

— Отлично. Доскоро.

Нахвърлих няколко бележки в един тефтер и се поразмислих, опитвайки се да реша кое да съобщя и кое да премълча за Чалмърс. Безпокоеше ме предупреждението на жена му. Разбирах, че ако му предам цялата история, той няма да реагира благоприятно спрямо мен и все пак нямаше да бъде лесно да скрия доста неща от него. Още размишлявах какво да му кажа, когато отекна звънецът на входната врата.

Отворих и срещу мен изникна нисък, пълен италианец, вече на години, облечен в овехтял сив костюм и стъпил върху изтривалката на прага. Представи ми се като Бруно Сарти от Бюрото.

От пръв поглед Бруно Сарти не правеше впечатление. Не беше се обръснал тази сутрин; костюмът му беше мърляв, а под дясното му око започваше да расте цирей. От него лъхаше ужасно на чесън и миризмата отрови въздуха в стаята.

Поканих го да влезе. Свали опърпаната си велурена шапка, разкри оплешивяваща глава, осеяна с пърхот, и влезе.

Седна на ръба на един стол с твърда облегалка, а през това време аз отидох до отворения прозорец и седнах на перваза. Чувствах необходимост да подишам чист въздух.

— Нужна ми е информация, при това бързо — казах му. — Няма значение колко ще струва. Ще бъда доволен, ако вашето Бюро за издирване включи в работата толкова хора, колкото сметне за необходимо.

Черните му, кръвясали очи се поотвориха и той разкри няколко златни зъба, което според него бе усмивка. На мен това по-скоро ми приличаше на спазма, която се изписва на лицето, когато той внезапно усети болка в стомаха.

— Информацията, която ми е нужна, и фактът, че съм ваш клиент, трябва да се пази в пълна тайна — продължих аз. — Трябва да знаете също, че и полицията разследва случая и да внимавате да не засегнете честолюбието й.

Така наречената му усмивка се стопи и клепачите му се притвориха.

— Ние сме добри приятели с полицията — рече той. — Не бихме искали да вършим нещо, което ще ги раздразни.

— Няма да се наложи — уверих го аз. — Ето какво искам: да откриете кои са били приятелите на една млада американка, пребивавала в Рим през последните четиринайсет седмици. Тя се казва Хелън Чалмърс. Мога да ви дам нейни снимки. Била е в хотел „Екселсиор“ четири дни и после се е преместила в частен апартамент. — Дадох му снимките, които Джина ми беше осигурила от нашите архиви, както и адреса на апартамента на Хелън. — Имала е много приятели мъже. Искам всички техни имена и къде мога да ги намеря. Искам да зная и какво е вършила по време на престоя си в Рим.

— Синьорината почина при нещастен случай в Соренто, нали? — попита Сарти и ме погледна. — Тя е дъщерята на синьор Шъруин Чалмърс, собственик на американски вестник?

Въпреки непривлекателната си външност, той поне изглеждаше добре осведомен.

— Да — потвърдих аз.

Златните зъби пробляснаха. Очевидно в този момент той си представи колко пари ще спечели и това го изпълни с радост. Извади бележник и късче молив и си записа нещо.

— Ще започна незабавно, синьор — обяви.

— Това е първата ви задача. Искам също да установите кой притежава тъмнозелено рено с този регистрационен номер.

Подадох му късче хартия, на което бях надраскал номера на реното.

— От полицията ме уведомиха, че такъв номер няма регистриран. Единствената ви надежда е да следите за колата и ако я забележите, или да я проследите, или да огледате шофьора.

Той си записа още нещо, а после затвори бележника. Вдигна глава и попита:

— Смъртта на синьорината, изглежда, не е била случайна, синьор?

— Не знаем. Не бива да си блъскате главата за това. Дайте ми бързо исканата информация и оставете полицията да се занимава с останалото. — Станах. — Обадете ми се тук веднага щом имате нещо. Не изчаквайте, за да ми дадете писмен доклад. Искам тази работа да се свърши бързо.

Той каза, че ще положи максимум усилия, намекна, че бих могъл да заплатя обичайния предварителен хонорар от седемнайсет хиляди лири, взе чека, който му попълних и подписах, увери ме, че скоро ще има какво да ми съобщи, кимна за сбогом и напусна апартамента.

Отворих още един прозорец, след което и аз напуснах апартамента, за да отида на срещата си с Матюс.

Заварих го да пие уиски с лед в бар „Хари“. Висок, слаб, с остри черти мъж със сиви, спокойни очи, нос извит като клюн и издадена челюст.

Изпихме по две питиета, след което минахме в ресторанта. Започнахме менюто си с ботарга^[1], последвано от поло ин падела, което представлява пилешко, нарязано и сготвено с шунка, чесън, майоран, домати и вино. Говорихме за най-различни неща и харесахме храната. Едва когато стигнахме до прочутото римско сирене „рикота“, поръсено с канела, преминах на деловата част.

— Искам от теб някои сведения, Джим — казах.

Той се ухили.

— Не съм чак такъв глупак, та да си мисля, че ме каниш на обяд само от обич към мен — отвърна. — Казвай, какво има?

— Говори ли ти нещо името Майра Сети?

Той незабавно реагира. Доволното, спокойно изражение на лицето му изчезна. Очите станаха напрегнати.

— Охо! — възкликна. — Виж ти интересна работа! Защо питаш?

— Извинявай, Джим, но не мога да ти кажа причината. Коя е тя?

— Дъщерята на Франк Сети, разбира се. Би трябвало да знаеш.

— На онзи гангстер?

— О, стига си се чудил, не си чак толкова зелен.

— Не ми продавай фасони. Зная нещо за Сети, но не много. Къде е той сега?

— Самият аз бих искал да зная. Трябва да е някъде тук, в Италия, но нямам представа къде се е сврял, а и полицията не знае. Напусна преди около три месеца Ню Йорк. Пристигнал е с кораб в Неапол и се е регистрирал в полицията, давайки за свой адрес хотел „Везувий“. А после изчезнал и полицията до днес не е успяла да го открие. Единствено с положителност се знае, че не е напускал Италия, но къде е отишъл, не е известно никому.

— Дори и дъщеря му ли не знае?

— Тя навярно знае, но не говори за това. Имах разговор с нея. Живее в Рим от пет години и твърди, че баща й не поддържа контакти с нея. Дори не й бил писал.

— Кажи ми нещо за Сети, Джим.

Матюс отпусна гръб в стола.

— Би ли ми поръчал едно бренди? Ще бъде жалко, да не завърша този хубав обяд, както подобава.

Дадох знак на сервитьора, поръчах два големи коняка и когато той ги донесе, предложих на Матюс пура, която пазех за такъв случай.

Той я разгледа със съмнение, отхапа края и я запали. Загледахме я с вълнение как гори. Като се убеди, че не съм му пробутал някакъв боклук, Матюс каза:

— Не зная много повече от това, което ти знаеш за Сети. Беше шеф на профсъюза на пекарите и сервитьорите. Той е опасен и жесток убиец, който не се спира пред нищо за постигането на целта си. Двамата с Меноти бяха заклети врагове, всеки от тях искаше да е начело. Навярно знаеш, че Меноти държеше товар хероин, укрит в апартамента на Сети. После уведоми полицейския отдел за борба с наркотрафика, който нахълта там, иззе товара и арестува Сети. Но работата се оказа ялова и адвокатът на Сети без особени усилия обори аргументите по обвинението, предявено от федералния прокурор на окръга. Сети бе обявен за невинен, обаче в печата се вдигна такъв вой срещу него, че той впоследствие бе обявен за нежелан чужденец и депортиран. Не се е отказвал от италианското си гражданство, затова италианските власти не можеха да му попречат да се установи тук. Напрягаха мозъци как да се отърват от него под благовиден предлог, но ето че той изчезна.

— Чувал съм, че според полицията той е организирал убийството на Меноти.

— Това е в известна степен основателно. Преди да напусне Щатите, той предупреди Меноти, че ще го очисти. Два месеца по-късно Меноти бе убит. Можеш да бъдеш напълно сигурен, че това е работа на Сети.

— Как е могло да стане? Меноти не е ли погледнал сериозно на заплахата?

— Съвсем сериозно е погледнал. Не е правил крачка, без да го придружава група от неговите гангстери, но убиецът на Сети накрая го спипал. Меноти допуснал фатална грешка. Ходел всяка седмица в един апартамент и оставал да преспи при приятелката си. Смятал, че там е в безопасност. Отивал с охрана от своите момчета, те претърсвали апартамента. Изчаквали да дойде момичето, после Меноти ги освобождавал и се заключвал вътре, а те си отивали. На сутринта идвали и съпровождали Меноти до дома му. През фаталната нощ пак извършили обичайната процедура, но когато на следващата сутрин отишли да приберат Меноти, намерили вратата отворена, а Меноти — мъртъв.

— А момичето? Кое е било то?

Матюс повдигна рамене.

— Никой не знае. Когато момчетата на Меноти го намерили убит, от момичето нямало и следа и никой не го е виждал оттогава. Приятелката на Меноти не живеела в този апартамент. Тя само чакала там Меноти да дойде с момчетата си. Никой от охраната му не я бил виждал в лице. Когато претърсвали апартамента, тя стояла с гръб към тях и гледала през прозореца. Единствено знаели за нея, че е руса и с хубава фигура. Полицията не успя да я открие. Наложи се мнението, че е пуснала убиеца вътре, защото вратата не била разбита. Смятам, че е съвсем ясно: тя е продала Меноти.

Замислих се за миг над думите му, после попитах:

— Познаваш ли един едър, широкоплещест италианец с бял, зигзагообразен белег на лицето, чието собствено име е Карло.

Матюс поклати отрицателно глава.

— За пръв път чувам за него. Каква е ролята му?

— Не зная, но искам да установя. Ако попаднеш на нещо Джим, ще ме уведомиш ли?

— Разбира се. — Отръска пепелта от пурата. — Какъв е този твой внезапен интерес към Сети?

— Точно сега не мога да ти отговоря, но ако се добера до нещо, което да можеш да използуваш, ще те уведомя. Съжалявам, но повече не мога да си позволя да кажа на този етап.

Матюс направи кисела физиономия.

— Не ми допадат хората, които имат тайни от мен — рече той и повдигна рамене. — Е, окей, в края на краищата обядът не беше лош. — Отдръпна стола си. — Ако ти нямаш работа днес следобед, аз имам. Нещо друго искаш ли да знаеш, преди да съм тръгнал за моята каторга?

— Не се сещам, но ако ми хрумне нещо, ще ти звънна.

— Добра идея. Не се плаши да присвояваш моите идеи. — Стана от стола. — Случайно да знаеш къде се крие Сети?

— Ако знаех, щях да ти кажа.

Той поклати тъжно глава.

— Ясно. Колкото аз ще кажа на жена си, че секретарката ми има гърди като на Джейн Ръсел. Е, довиждане, щедри човече! Ако не те видя дотогава, ще дойда на погребението ти.

Изпратих го с поглед, а през следващите десет минути прехвърлях в ума си това, което той ми каза. Не бях научил много, но сведенията си струваха парите, пожертвани за обяда.