Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (3)

III

Разбира се, нещата не останаха така. Бих искал да останат, но отношенията между мъж като мен и момиче като Хелън рано или късно неизбежно се усложняват.

Опитах се да я забравя, но не успях. Пред мен беше постоянно изразът в очите й в момента на раздялата и не ме оставяше на мира. Знаех, че си навличам сериозна неприятност, ала непреодолимото привличане, което Хелън излъчваше за мен, правеше всяка неприятност нереална. В по-трезви моменти си казвах, че за мен тя е истинска отрова, но в по-малко трезвите си казвах: „Кой го е грижа?“

Цели шест-седем дни тя не ми излизаше от главата. Не казах на Джина, че съм срещнал Хелън на приема, но Джина има странното умение да отгатва до известна степен какво става в главата ми и на няколко пъти забелязах, че ме наблюдава озадачено и изпитателно.

На шестия ден бях парцал. Така дълбоко беше влязло в главата ми това русо, хубаво момиче, че просто не можех да се съсредоточа в работата си. Реших да намаля напрежението и като се прибрах в квартирата си, позвъних на Хелън.

Никой не отговори. Звъних й три пъти същата вечер. При четвъртия опит, около два часа през нощта, чух как слушалката се вдига и гласът й казва:

— Ало?

— Обажда се Ед Досън — отвърнах аз.

— Кой?

Усмихнах се в микрофона. Очевидно преиграваше. Това ми подсказа, че тя се интересува от мен, както и аз от нея.

— Позволете да ви припомня. Аз съм човекът, който отговаря за римския филиал на „Уестърн Телеграм“.

Тогава тя се разсмя.

— Здравейте, Ед.

Това звучеше по-добре.

— Страдам от самота — казах. — Има ли възможност да излезете с мен утре вечер? Ако нямате по-добра идея, бихме могли да вечеряме в „Алфредо“.

— Почакайте един момент. Трябва да погледна в бележника си.

Почаках, като знаех, че това е номер, но нехаех. След двеминутна пауза гласът й прозвуча отново в слушалката:

— Не мога утре вечер. Имам среща.

Трябваше да кажа, че много съжалявам, и да затворя, но бях отишъл твърде далеч.

— В такъв случай кога ще можете?

— Хм, свободна съм в петък.

След цели три дни!

— Окей, значи петък вечер.

— Бих предпочела да не съм в „Алфредо“. Няма ли друго по-спокойно място?

Тази забележка ме сепна. Ако аз не мислех за опасността да ни видят заедно, тя мислеше.

— Да, добре. Какво ще кажете за онова ресторантче срещу фонтана „Треви“?

— С удоволствие. Да, би било чудесно!

— Ще ви чакам там. По кое време?

— Осем и половина.

— Окей; довиждане засега.

До петък животът ми беше безвкусен. Виждах как Джина се тревожи за мен. За пръв път от четири години бях сприхав с нея. Не можех да се съсредоточа, нито да се изпълня с ентусиазъм за работата, която вършех. В ума ми беше само Хелън.

Вечеряхме в ресторантчето. Вечерята не беше лоша, но не мога да кажа какво ядохме. Разговорът не ми спореше. Единствено исках да я съзерцавам. Тя се държеше хладно, сдържано, но и предизвикателно. Ако ме беше поканила в апартамента си, щях да отида и да върви по дяволите Шъруин Чалмърс, но тя не ме покани. Каза, че ще се прибере с такси. Когато й намекнах, че мога да отида с нея, тя елегантно ми отказа. Застанах на входа на ресторантчето, загледан в таксито, което с мъка си пробиваше път по тясната улица, докато го изгубих от очи. После се прибрах, а умът ми вреше и кипеше. Срещата не ми помогна: напротив, нещата се влошиха.

Три дни по-късно отново се обадих.

— Много съм заета — каза тя, когато й предложих да я заведа на кино. — Мисля, че няма да имам възможност.

— Надявах се да можете. Излизам в отпуск след една седмица. Няма да ви виждам цял месец.

— Наистина ли цял месец ще отсъствувате? — В гласа й прозвучаха остри нотки, сякаш изведнъж бе проявила интерес.

— Да. Отивам във Венеция, а оттам в Иския. Смятам да остана за около три седмици.

— С кого отивате?

— Сам. Но както и да е? Какво ще кажете за киното?

— Добре, съгласна съм. Но не мога да кажа кога. Ще ви се обадя. А сега трябва да изляза. Чакат ме на вратата. — И тя затвори.

Не ми се обади цели пет дни. Сетне, тъкмо когато се готвех аз да я потърся, тя ми позвъни.

— Смятах да ви се обадя по-рано — отекна гласът й по жицата, — но все нямах време. Зает ли сте с нещо в момента?

Беше двайсет минути след полунощ. Тъкмо се готвех да си лягам.

— В този момент ли?

— Да.

— С нищо по-специално. Смятах да си лягам.

— Бихте ли дошли у дома? Не оставяйте колата си пред блока.

Нямаше място за колебания.

— Естествено. Идвам веднага.

Вмъкнах се в жилищната сграда като същински крадец, взел предпазни мерки никой да не ме види. Входната врата на апартамента й беше открехната и единственото, което трябваше да сторя, беше да прекося площадката от асансьора до коридора на апартамента.

Намерих я във всекидневната да подрежда купчина дългосвирещи плочи. Носеше бял копринен халат и русите й коси бяха разпилени по раменете. Изглеждаше добре, и тя го знаеше.

— Лесно ли се ориентирахте за етажа? — попита тя, остави плочите настрана и ми се усмихна.

— Не беше особено трудно. — Затворих вратата. — Знаете ли, не бива да правим това, само ще си навлечем големи неприятности.

Тя сви рамене.

— Не е нужно да оставате.

Приближих се до нея.

— Нямам намерение да оставам. Защо ме повикахте?

— За бога, Ед! — възкликна, изгубила търпение. — Не можете ли да се отпуснете поне за миг?

Сега, насаме с нея, предпазливостта отново се възцари в съзнанието ми. Едно беше да си представям, че съм насаме с нея, но при положение, че служебният ми пост зависеше от това дали ще бъда открит, истинското присъствие тук беше нещо съвсем различно. Съжалявах, задето съм дошъл.

— Мога да се отпусна — отвърнах. — Но вижте, трябва да мисля и за работата си. Ако баща ви открие, че се навъртам около вас, свършено е с мен! Сериозно го говоря. Той ще се погрижи да не получа никъде журналистическа работа, докато съм жив.

— Наистина ли се навъртате около мен? — попита тя, разтвори широко очи и придоби учуден израз.

— Знаете какво имам предвид.

— Той няма да открие… защо му трябва?

— Може да го узнае. Ако ме видят на идване или докато се измъквам, непременно ще научи.

— Тогава внимавайте да не ви видят. Не е толкоз трудно.

— Тази работа означава всичко за мен, Хелън. Това е моят живот.

— Не бих казала, че сте романтичен тип — изрече тя и се разсмя. — Моите италианци не мислят за работата си, те мислят за мен.

— Нямам предвид вашите италианци.

— О, Ед, моля ви да седнете и се отпуснете. Нали сте тук сега, защо трябва така да се вълнувате?

Седнах, но си казах, че съм се побъркал, щом съм тук.

Хелън отиде до шкафчето с напитки.

— Шотландско или ръжено?

— Предпочитам шотландско.

Наблюдавах я и се питах защо ли ме повика посред нощ. Защото не се държеше предизвикателно.

— Ед, докато не съм забравила: бихте ли погледнали тази кинокамера? Вчера я купих, но не работи устройството за освобождаване. Разбирате ли от кинокамери?

Махна с ръка към камерата в скъп кожен калъф, окачена на един стол. Станах, отворих калъфа и извадих шестнайсет милиметрова камера „Пейар болекс“ с троен обектив.

— Хей! Това е великолепна вещ! — възкликнах. — Какво, за бога, възнамерявате да правите с нея, Хелън? Трябва да е безумно скъпа?

Хелън се разсмя.

— Наистина се оказа скъпа, но винаги съм искала да имам кинокамера. Всяко момиче трябва да си има поне едно хоби, не мислите ли? — Пусна бучки лед в две чаши. — Искам да си осигуря спомени от Рим за стари години.

Заобръщах камерата в ръце. Изведнъж ми хрумна, че Хелън, както по всичко личеше, живее доста нашироко за средствата, които й осигуряваше баща й. Беше ми казал, че ще й изпраща по шейсет долара седмично. И беше подчертал, че не желае тя да разполага с повече. Като знаех цената на квартирите в Рим, наемът за тази би бил около четирийсет долара седмично. Погледнах към барчето, натъпкано с какви ли не напитки. Как можеше да живее така нашироко? И после тази скъпа камера, която неочаквано е купила…

— Да не би някой да ви е завещал богатство?

Очите й премигнаха и за миг тя като че ли се обърка, но само за миг.

— Де да беше така. Защо питате?

— Не че ми влиза в работата, но всичко това струва доста пари — махнах с ръка, оглеждайки апартамента.

Тя сви рамене.

— Сигурно. Баща ми ми отпусна щедра издръжка. Държи да живея по този начин.

Не ме погледна, докато говореше. Дори да не знаех колко точно й дава, лъжата беше съвсем очевидна. Макар да се озадачих, всичко това не ми влизаше в работата, затова промених темата.

— Какво й има на камерата?

— Устройството за освобождаване не работи.

Докато ми посочваше, пръстът й докосна ръката ми.

— Ключалката на предпазителя е разтворена — казах аз и й показах. — Ей това тук. Натискате го и освобождаването ще задейства. Поставена е, за да не тръгне ненадейно моторът.

— Господи! Днес насмалко да я върна в магазина. Добре ще е да прочета инструкцията. — Взе камерата от мен. — Не ме бива с техниката. Вижте колко филми си купих! — И ми посочи към бюрото, където стояха десет големи кутии шестнайсетмилиметрови филми.

— Нали няма да използвате всичко това за Рим? Ще ви стигне за цяла Италия.

Хелън ми отправи странен поглед, който ми се стори малко лукав.

— Ще запазя повечето за Соренто.

— Соренто ли? — изненадах се аз. — Ще ходите в Соренто?

Тя се усмихна.

— Не сте единственият, който излиза в почивка. Били ли сте в Соренто?

— Не. Не съм ходил толкова далеч на юг.

— Наех една вила в покрайнините на Соренто. Прекрасна е и много, много уединена. Преди ден-два ходих до Неапол със самолет и уредих всичко. Дори наех жена от съседното село да идва да ми помага.

Внезапно усетих, че тя не ми казва това току-така. Изгледах я проницателно.

— Звучи прекрасно — казах. — Кога заминавате?

— По същото време, когато и вие отпътувате за Иския. — Остави камерата на масата, върна се и седна до мен на канапето. — И също като вас отивам сама.

Погледна ме. Поканата в очите й накара сърцето ми да задумка. Наведе се към мен с леко разтворени, плътни червени устни. Преди да разбера какво правя, тя бе в обятията ми и аз я целувах.

Тази целувка продължи около двайсет секунди и вече губех контрол над себе си, но изведнъж усетих, че Хелън отблъсква гърдите ми, и този упорит, настойчив натиск ме накара да се опомня. Пуснах я и се изправих.

— Това е безумие, не бива така — казах аз, задъхан като старец, тичал по стълбите. Изтрих червилото от устата си.

— Не бива така в Рим — отвърна тя, отпусна се назад и усмихната додаде, — но не и в Соренто.

— Вижте какво… — започнах аз, но тя вдигна ръка в знак, че трябва да замълча.

— Зная какво чувстваш към мен. Не съм дете. И аз чувствувам същото към теб — каза. — Ела с мен в Соренто. Всичко е уредено. Зная колко са важни за теб отношенията с баща ми и работата ти, но обещавам, че всичко ще бъде напълно безопасно. Наех вилата на името на мистър и мисис Дъглас Шерард. Ти ще бъдеш мистър Шерард, американски бизнесмен, пристигнал на почивка. Там никой не ни познава. Не искаш ли да прекараш един месец с мен… да бъдем само двамата?

— Но ние не бива в никой случай… — казах аз, макар да знаех, че няма причина, която да ни попречи, а и горях от желание да го направя. — Не може така главоломно да се впуснем в такова нещо…

— Стига си бил толкова предпазлив, мили. Няма да се впуснем в нищо. Най-старателно съм обмислила всичко. Ще отида дотам с колата. Ти ще пристигнеш на другия ден с влак. Мястото е чудесно. Разположено е на висок хълм, с изглед към морето. Няма друга вила поне на половин километър разстояние. — Скочи и грабна едромащабната карта, която лежеше на масата. — Ще ти покажа точно къде е. Виж, отбелязано е. Нарича се Бела Виста^[1] — не е ли чудно? От терасата се виждат заливът и Капри. Има и градина с портокалови и лимонови дръвчета и лози. Наоколо няма жива душа. Ще ти хареса.

— Надявам се, Хелън — отвърнах аз. — Признавам, че много ми се иска да дойда. Няма да съм нормален, ако не искам, но какво ще стане с нас след края на този месец.

Тя се засмя.

— Ако те е страх, че ще очаквам от теб да се ожениш за мен, успокой се. Смятам още дълго да си остана неомъжена. Това е заложено в природата ми. Не зная дори дали те обичам, Ед, но знам, че искам да бъда сама с теб един месец.

— Не бива да го правим, Хелън. Не е редно…

Тя докосна лицето ми с пръсти.

— Сега ще бъдеш ли така мил да си тръгнеш? — Потупа ме по лицето и се отдръпна. — Току-що се върнах от Неапол и съм много уморена. Няма за какво повече да говорим. Уверявам те, че няма нищо опасно. Зависи само от твоето желание да прекараш месец с мен. Обещавам ти, че няма да има никакви последствия. Помисли си. И нека не се срещаме до двайсет и девети. Ще бъда на гарата в Соренто да те посрещна от влака в три и половина от Неапол. Ако те няма, ще разбера и няма да се сърдя.

Прекоси хола и открехна входната врата.

Последвах я.

— Виж какво, Хелън…

— Моля те, Ед. Нека не казваме нищо повече. Ти или ще бъдеш във влака, или не. С това се изчерпва целият проблем. — Устните й погалиха моите. — Лека нощ, мили.

Погледнах я, погледна ме и тя.

Когато пристъпих на площадката, вече знаех, че ще бъда в този влак.