Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
You Find Him, I'll Fix Him, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2014)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Чакам те в Соренто

ИК „Гарант-21“, София, 1992

Английска. Първо издание

Редактор: Александър Георгиев

Художник: Николай Янчев

ISBN: 954-8009-20-X

История

  1. — Добавяне

II

Достигнах Рим към шест часа.

По пътя се озъртах за реното, но не го видях. Оставих линкълна на паркинга и изкачих отделното стълбище, което водеше пряко към моята квартира.

Отключих входната врата, внесох си куфара в спалнята, върнах се във всекидневната, смесих си уиски със сода и седнах до телефона. Поисках да ме свържат с Карлоти.

След кратко забавяне той се обади.

— Тук е Досън — казах аз. — Току-що се завърнах.

— Да? Синьор Чалмърс прибра ли се в Ню Йорк?

— Прибира се. Съдия-следователят, изглежда, приема, че това е нещастен случай.

— Не бих могъл да зная — отвърна Карлоти. — Резултатът ще бъде известен в понеделник.

— Чалмърс е говорил с него. Говорил е и с вашия шеф — допълних аз, загледан в отсрещната стена.

— И за това не бих могъл да зная — каза Карлоти.

Настъпи пауза, но тъй като той бе решил да се покаже предпазлив, продължих:

— Има едно нещо, което можете да направите за мен, ако желаете. Нужна ми е информация за контролния номер на една кола.

— С удоволствие ще ви услужа. Дайте ми номера и ще ви се обадя с отговора.

Дадох му номера на реното.

— Няма да се наложи да чакате дълго.

Затворих телефона и се настаних по-удобно в стола си. Държах в ръка уискито със содата и гледах надолу към гъмжащия трафик, който се движеше кръгообразно около Форума.

Останах в тази поза десет минути, без да мисля, и по този начин дадох на съзнанието си пълен отдих. После телефонът иззвъня.

— Сигурен ли сте, че не сте сгрешили номера на колата? — запита Карлоти.

Бях сигурен, че не греша.

— Не мисля… Но защо?

— Не е регистриран такъв номер.

Прокарах пръсти през косата си.

— Разбирам. — Не исках да повишавам любопитството му. — Извинете за това, лейтенанте. Възможно е да съм допуснал грешка.

— Сигурно имате причина да запитате. Навярно има връзка със смъртта на синьорина Чалмърс.

Усмихнах се, без да ми е смешно.

— Някакъв човек ме следваше по пътя доста плътно. Смятах да доложа за него.

След кратка пауза Карлоти каза:

— Никога не се колебайте да поискате помощта ми, когато ви е нужна. Нали такава ми е работата.

Благодарих му и затворих телефона.

Запалих цигара и продължих да зяпам през прозореца. Нещата се усложняваха.

Въпреки че Джун Чалмърс смяташе, че Чалмърс ще се настрои против мен, ако му разкрия каква е била всъщност любимата му дъщеря, в което имаше известна доза разум, знаех, че тя не мисли за мен, като ме моли да се откажа от разследването: боеше се, че нещо, свързано с нея, може да излезе наяве.

Знаех също, че ако бездействам, Чалмърс ще разбере, ще се отърве от мен и ще назначи друг на поста, който желаех да получа.

От друга страна, ако Карлоти заподозре, че Хелън е била убита, никой, като изключим Чалмърс, не би го спрял в стремежа му да открие убиеца.

Надигнах се от стола и отидох до телефона.

Потърсих Максуел.

Телефонистката ми каза, че номерът в службата не отговаря, та я помолих да ме свърже с хотела на Максуел. Служителят ме уведоми, че Максуел е излязъл. Казах, че ще позвъня отново, и затворих.

Запалих нова цигара и се запитах каква трябва да бъде следващата ми стъпка. Струваше ми се, че трябва да продължа с издирването. Реших да намина към апартамента на Хелън. Там можех да открия нещо, което да ме ориентира в ситуацията.

Заключих камерата в едно от чекмеджетата на бюрото си и слязох долу до мястото, където бях оставил линкълна. Тъй като не ми се искаше да изкарвам колата си от гаража, използвах линкълна. За двайсет минути стигнах до блока, в който беше апартаментът на Хелън. Внесох куфарите в автоматичния асансьор и се изкачих с тях до апартамента й.

Като извадих ключа, който ми даде Чалмърс, погледнах часовника си. Беше осем без двайсет. Отворих входната врата и влязох в коридора.

Едва доловимият мирис на нейния парфюм, докато прекосявах коридора и влизах във всекидневната, ме остави с чувството, че наоколо витае призрак. Сякаш само преди няколко часа двамата с нея сме разговаряли за замисленото пребиваване в Соренто, сякаш само преди няколко часа съм я целунал за пръв и единствен път.

Застанах на прага и погледнах към другия край на стаята, където бе бюрото, а на него десетте кутии с филми, които сега не бяха там. Защото имаше малка вероятност да е забравила да ги вземе със себе си в Соренто. Това, че ги нямаше на бюрото, подчертаваше факта, че някой ги е откраднал от вилата. Пристъпих в стаята и се озърнах.

След минутно колебание отидох до бюрото и започнах да отварям чекмеджетата едно след друго. В тях имаше обичайните неща: хартия за писма, попивателна, мастило, гуми и така нататък. Намерих всичко това, но нито едно лично писмо, нито една сметка или дневник. Няколко мига ми бяха необходими, за да разбера, че някой явно е бил тук преди мен и е опразнил бюрото от всеки изписан лист хартия. Полицията ли го е направила или същият човек, който е откраднал и филмите?

Обзет от ново безпокойство, минах в спалнята. След като надникнах в разните шкафове и в чекмеджетата на скрина, се убедих какво огромно количество скъпи дрехи е притежавала Хелън. Чалмърс ми беше казал да се отърва от всички нейни вещи, но като гледах дузините рокли, палта, обувки, три чекмеджета, пълни с бельо и друго едно, натъпкано с допълнения към облеклото, разбрах, че задачата е непосилна за сам човек. Реших да прибягна до помощта на Джина.

Върнах се във всекидневната и я потърсих по телефона. Имах късмета да я намеря. Каза, че тъкмо се е готвела да отиде на вечеря.

— Можеш ли да дойдеш тук? — Дадох й адреса. — Имам една мъжка работа за теб. Вземи такси. Като я свършим, ще те заведа на вечеря.

Тя каза, че идва веднага.

Като затворих телефона, забелязах на стената до него един номер, надраскан с молив. Наведох се да го разгледам по-отблизо. Той едва се различаваше и бях успял да го забележа само благодарение на запалената настолна лампа. Беше номер на римски телефон.

Хрумна ми, че Хелън не би надраскала този номер на стената, ако не е бил важен за нея, и че често го е набирала. Когато претърсвах бюрото й, очаквах да намеря там някакъв списък на телефонни номера, но очакванията ми останаха напразни. Фактът, че нямаше други номера, написани на стената, ми се стори съществен.

Вдигнах импулсивно слушалката и набрах този номер, но съжалих за необмислената постъпка още щом чух сигналите. Осъзнах, че това може да е номерът на Х, а аз не исках той да заподозре, че съм му влязъл в дирите още в началото на играта. Понечих да затворя телефона, когато чух изщракване в слушалката. И тъпанчето ми бе почти оглушено от мощен глас, който изрева на италиански:

— КАКВО ИСКАШ?

Това беше най-свирепият и грубиянски глас, който бях чувал или бих желал да чуя по телефона.

Отдръпнах слушалката от ухото си и напрегнах слух. Чувах слабо звуците на музика: някакъв гърлест тенор пееше навярно по радиото „Там звездите блестяха“[1].

Мъжът изкрещя:

— АЛО? КОЙ Е?

Гръмовитият му глас бе свръхчовешки. Почуках с нокът по микрофона на апарата, за да привлека вниманието му.

После чух една жена да казва:

— Кой се обажда, Карло? Трябва ли така да викаш? — Говореше със силен американски акцент.

— Никой не отговаря — отвърна той на английски, леко понижил гласа си.

Отекна силно изщракване, когато той затръшна слушалката върху вилката.

Затворих много внимателно. Загледах се през прозореца. Карло… и американка. Това би могло да означава нещо. Хелън навярно е създала много приятелства по време на престоя си в Рим. Карло би могъл да бъде просто някакъв приятел, но телефонният му номер на стената озадачаваше. Ако е бил обикновен приятел, защо номерът му е записан на стената? Може, разбира се, да й го е продиктувал по телефона и като е нямала подръка бележник, го е надраскала на стената. Допустимо беше и такова обяснение, но някак си не го приемах. Ако е било така, тя щеше да си запише номера в телефонната книга и след това да го изтрие от стената.

Нахвърлих номера на гърба на един плик и докато прибирах плика в портфейла си, на вратата се позвъни. Отворих на Джина.

— Преди да поговорим — казах аз, — влез и огледай всички вещи. Чалмърс ми възложи да се отърва от тях. Каза ми да ги продам и да дам парите за благотворителна цел. Но тази работа е огромна. С тези неща може да се напълни цял магазин.

Въведох я в спалнята и се отстраних, а тя започна да преглежда шкафовете и чекмеджетата.

— Няма да е трудно да се отървете от това, Ед — каза. — Познавам една жена, която се занимава с продажбата на запазени дрехи. Ще ни предложи цена за всичко и изцяло ще го изкупи.

Въздъхнах с облекчение.

— Чудесно. Бях сигурен, че ще намериш решение. Не ме вълнува въпросът за цената, щом ще ни изкупят всичко и ще можем да освободим този апартамент.

— Синьорина Чалмърс навярно е похарчила много пари — каза Джина, както разглеждаше някои от роклите. — Сред тях има и изобщо необличани, и до една са купувани от най-скъпите модни къщи в Рим.

— Парите не са от Чалмърс — поясних аз. — Предполагам, че някой друг я е финансирал.

Джина повдигна рамене и затвори вратичката на един шкаф.

— Не е получила всичко това даром — допълни тя. — И все пак не й завиждам.

— Ела в другата стая. Искам да поговорим.

Тя ме последва във всекидневната и се отпусна в един стол.

— Ед, защо се е наричала мисис Дъглас Шерард?

Ако стените на стаята се бяха срутили, нямаше да бъда толкова потресен.

— Какво? Какво каза? — замънках аз, опулил се в нея.

Тя ме измери с поглед.

— Питах ви защо се е наричала мисис Дъглас Шерард. Очевидно не трябваше да задавам този въпрос. Извинете.

— Откъде знаеш, че се е наричала така?

— Познах гласа й, когато се обади малко преди да заминете в отпуск.

Трябваше да очаквам, че Джина ще познае гласа на Хелън. Тя бе говорила два пъти с нея по телефона през първите дни след пристигането на Хелън в Рим и имаше необикновена памет за гласове.

Отидох до барчето.

— Искаш ли нещо за пиене, Джина? — попитах, докато се опитвах да успокоя гласа си.

— Едно кампари.

Извадих бутилка кампари и друга с шотландско уиски. Налях си го чисто, а за Джина приготвих кампари със сода.

Познавах Джина от четири години. Имаше моменти, в които си мислех, че съм влюбен в нея. Съвместната ни работа в продължение на много дни и в повечето случаи без други около нас беше предлагала съблазни. Поради тази именно опасност внимавах нашите отношения да си останат повече или по-малко делови.

Знаех много случаи с журналисти, работещи в Рим, които се бяха сближили твърде много със секретарките си. Рано или късно момичетата или ставаха недисциплинирани, или дошлият на посещение голям шеф разбираше какво е станало и провинилите се си изпащаха. Затова строго се придържах към решението си да не прекрачвам границата с Джина. Никога не й се натрапвах като мъж и все пак между нас имаше някаква близост, мълчалива и неогласена, която ме убеждаваше, че какъвто и спешен проблем да възникнеше, мога изцяло да разчитам на нея.

Докато приготвях питиетата, реших да й разкажа цялата история, без да скрия нищо. Имах пълно доверие в правилността на оценките й и като знаех в каква каша съм се забъркал, чувствах, че е крайно време да чуя едно безпристрастно мнение на друг човек.

— Ще ти стане ли неприятно, ако ти се изповядам? — попитах аз, като сядах срещу нея. — Има много неща, които бих искал да споделя с някого.

— Ако бих могла с нещо да помогна…

Звънецът на входната врата прекъсна думите й. Дълго се взирахме един в друг.

— Кой би могъл да бъде? — казах аз, като се изправях на крака.

— Може би портиерът иска да разбере кой е в апартамента — предположи Джина.

— Може.

Прекосих стаята и минах в коридора. Когато посегнах към топката на вратата, звънецът иззвъня повторно.

Отворих вратата.

На площадката стоеше лейтенант Карлоти, а зад него — и друг детектив.

— Добър вечер — поздрави Карлоти. — Мога ли да вляза?

Бележки

[1] Ария на Марио Каварадоси от трето действие на операта „Тоска“ от Джакомо Пучини. — Б.пр.