Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (14)

II

В един от шкафовете на бюфета, поставен до една от стените на всекидневната, намерих три бутилки с уиски и две с джин. Отворих една от бутилките уиски, намерих чаша в кухнята и си налях три пръста алкохол.

Отнесох питието на балкона и седнах на пейката. Изпих бавно уискито, загледан в прелестната панорама, без да я възприемам. Бях разтреперан, съзнанието ми беше вцепенено от уплаха.

Едва след като погълнах питието, очите ми започнаха отново да виждат. От мястото, на което се намирах, сведох поглед към далечното змиевидно шосе, което водеше надолу към Соренто. Видях големия черен ролс, който отвеждаше Чалмърс обратно в Неапол; той вземаше бързо завоите.

— Всичко е в твоите ръце, Досън — беше ми казал Чалмърс, когато го изпращах до колата. — Дръж връзка с мен. За парите не дръж сметка. Не губи време да ми пишеш. Телефонирай ми. Щом откриеш нещо, веднага се обади; няма значение по кое време ще се случи. Ще уведомя секретарката си къде да ме търси по всяко време. Ще чакам известия. Искам бързо да намерим този мръсник.

Все едно, че ми даваше бръснач и ми казваше да побързам да си прережа гърлото.

В допълнение ми нареди да огледам вилата подробно, докато съм тук, горе, да направя щателна проверка и на мястото, където Хелън е намерила смъртта си.

— Използвай колата й. Когато си свършиш работата с нея, продай я и дай парите за благотворителна цел. Продай и всички вещи на дъщеря ми, които са тук във вилата. Не са ми нужни. Поверявам ги на теб. Уредих тялото й да бъде пренесено със самолет до Ню Йорк. — Стисна ми ръка, а воднистите му очи бяха приковани в лицето ми. — Искам да намериш онзи тип, Досън.

— Ще се опитам — казах аз.

— Виж какво: трябва не да се опиташ, а на всяка цена да го намериш. — Издаде челюст към мен. — Ще държа на твое разположение Международния отдел, докато успееш, да откриеш онзи… разбираш, нали?

Което, иначе казано, означаваше, че ако не го открия, няма да получа Международния отдел.

Уискито ми подейства добре. След второто питие успях да се отърся от страха си и започнах да мисля.

Нито за миг не можех да приема, че Хелън е била убита или се е самоубила. Смъртта й е настъпила случайно. Бях убеден в това.

Не бяхме в любовни отношения. Това беше нещо, което не можех да докажа, но поне го знаех. Чалмърс ми нареди да намеря Шерард, който според него е нейният любовник. Шерард бях аз, но не бях нейният любовник, от което следваше, че е замесен друг мъж. Ако исках да спася от руините перспективите за своето бъдеще, трябваше да намеря този тип и да докажа, че е бил неин любовник.

Запалих цигара, докато размишлявах в тази насока.

Този мъж не беше ли нашественикът, когото забелязах във вилата? Ако не е любовникът й, тогава кой беше този мъж? И какво търсеше във вилата. Положително не кутийката с бижутата. Тя е била върху тоалетната масичка и е нямало начин да не я види. Тогава какво е търсил?

След като обмислях тези неща в продължение на пет минути, без да успея да стигна до някакъв извод, реших да изоставя за момента тази линия и да опитам друг аспект, който би могъл да се окаже плодотворен.

Хелън бе живяла в Рим в продължение на четиринадесет седмици. През това време е срещнала мъжа Х, който евентуално й е станал любовник. Къде го е срещнала?

И тогава ми стана ясно, че не зная нищо за живота на Хелън в Рим през тези седмици. Няколко пъти бях излизал с нея, два пъти бях в квартирата й и веднъж се срещнахме на прием, но извън това нямах никаква представа как е прекарвала времето си.

Беше отседнала в хотел „Екселсиор“, а после наела скъп апартамент близо до виа „Кавур“. Чалмърс навярно бе платил сметката за хотела, осигурявайки й малко разкош, докато тя се устрои в Рим. Вероятно след като е престояла няколко дни в хотела, тя е трябвало да се премести в някое университетско общежитие. Вместо това се е настанила в апартамент, който е изсмуквал почти всичките й шейсет долара за седмица, с които е разполагала.

Означаваше ли това, че е срещнала мъжа Х в „Екселсиор“ и той я е склонил да наеме апартамента и евентуално да плаща наема?

Колкото повече мислех по това, толкова по-ясно ми ставаше, че трябва да тръгна по този път и да издирвам Х в Рим. Знаех, че има една фирма на частни детективи, които се славеха с усърдието си. Без чужда помощ нямаше да успея да навляза в миналото на Хелън. Първата ми стъпка щеше да е консултиране с тях.

Станах и отидох в спалнята на Хелън. Бях само надникнал тук преди, но сега започнах подробен оглед.

Хвърлих поглед към двойното легло и усетих леко угризение на съвестта. Беше го предвидила за двама ни. Беше ми ясно, че любовната й връзка с Х е отшумяла и като си е търсила нов любовник, Хелън се е спряла на мен. Ръководила ли се е от любовни чувства или е търсила баща за детето си? Тази мисъл беше обезпокоителна, но да се разсъждава върху нея беше губене на време. Само Хелън би могла да даде отговор, а тя бе мъртва.

После в главата ми проблесна друга идея. Спомних си какво ми беше казал Максуел за Хелън. Тя търчи подир всичко, обуто в панталони. Тя е истинска опасност за мъжете. Ако допуснем, че Х е бил още влюбен в нея, а тя се е отегчила от него? И ако той е открил, че тя е наела тази вила и възнамерява да живее тук с мен? Навярно е пристигнал да си разчисти сметките. И я е бутнал от скалата.

Чудесна версия за пред Чалмърс, който, вярваше безпрекословно, че Хелън е била порядъчно момиче. Не можех да му я лансирам, без да замеся себе си.

С тази идея в подсъзнанието прекарах цял час, ровейки из трите куфара на Хелън. Губене на време, защото знаех, че и Карлоти, и Чалмърс ги бяха пребъркали преди мен и не бяха открили нищо. Дрехите ухаеха на скъп парфюм, което пробуди много живо в паметта ми спомена за нея. Когато привърших повторното прибиране на вещите в куфарите, за да ги взема в колата на излизане, се чувствах доста потиснат.

Огледах цялата вила, но не намерих нищо, което да ми подскаже какво е вършила Хелън от момента, когато селянката я е оставила да подрежда цветята, до момента на смъртта й.

Свалих куфарите по стълбите и ги натоварих на задната седалка на линкълна. Върнах се във вилата и си налях ново питие.

Казах си, че издирването трябва да започне от Рим. Тук не бях открил нищо и както си мислех за това, ми хрумна нещо. Замислих се за миг, после отидох до телефона и поисках Полицейското управление в Соренто. Когато ме свързаха, потърсих лейтенант Гранди.

— Обажда се Досън — казах аз. — Пропуснах да ви запитам дали проявихте онзи филм? Филмът в кинокамерата на синьорина Чалмърс?

— В камерата нямаше филм — отвърна кратко той.

— Нямаше филм? Сигурен ли сте?

— Сигурен съм.

Взрях се в отсрещната стена.

— Щом не е имало филм в камерата, тя не е снимала малко преди смъртта си — изрекох гласно мислите си.

— Не е логично. Би могла да забрави да сложи филм.

Спомних си, че индикаторът на камерата показваше, че са използвани три и половина метра филм. Разбирам нещо от тези камери и зная, че когато сложиш филм, захващащото устройство отваря процепа, през който се прокарва филма, и когато този процеп се отвори, индикаторът автоматично се установява на нула.

— Да, би могла и да забрави — отговорих аз. — Какво мисли по въпроса лейтенант Карлоти?

— Какво има за мислене? — тросна се Гранди.

— Хм, както и да е. Интересува ме също дали нещо не е взето от вилата. Като изключим бижутата.

— Нищо не сме вземали.

— Приключихте ли с камерата и с калъфа? Защото събирам вещите на синьорина Чалмърс. Ако се отбия при вас, ще мога ли да взема камерата?

— Тя не ни е нужна повече.

— Окей. Тогава ще намина. Довиждане, лейтенанте! — и затворих.

Индикаторът за използваната лента показваше три метра и половина. Това означаваше, че в камерата е имало филм и той е бил изваден от някой, който не е знаел как се борави с този вид камери. Филмът е бил изтръгнат със сила, измъкнат през процепа, без да се освободи ключалката на процепа. Това означаваше и друго: че филмът е бил похабен по този начин, от което следва, че този, който го е извадил, не е имал интерес да го запазва. Единствената цел, за да се извади филмът, е той да бъде унищожен.

Защо?

Налях си още една чашка. Внезапно ме обзе вълнение. Тази ли улика Чалмърс имаше предвид, че трябва да открия, а след нея и друга?

Хелън не би изтръгнала филма от камерата. Това бе сигурно. Тогава кой го е направил?

И ето че втората улика се отрони бавно от съзнанието ми, както полита към земята лист, откъснал се от дърво.

Спомних си, че като бях в апартамента й в Рим, тя ми показа десет кутии филми за кинокамера. Спомних си и това, че се пошегувах, задето си е купила толкова много, а тя ми отговори, че смята да използва повечето в Соренто.

Но във вилата нямаше нито една кутия с филми, нямаше и в багажа на Хелън.

Нямало е филм и в самата камера. Полицията не е взела филмите. Гранди каза, че нищо не са вземали от вилата.

Такова ли беше обяснението за присъствието на нашественика, който се прокрадваше из вилата? Той ли ги е намерил и взел? Той ли е изтръгнал филма от камерата и после я е захвърлил от върха на скалата?

За да се убедя напълно, претърсих отново цялата вила за кутиите с филми, но не ги намерих. Доволен, заключих главния вход, пуснах ключовете в джоба си, а после, като оставих линкълна на мястото му, тръгнах по градинската пътека, минах през вратичката и поех към върха на скалата.

Беше вече малко след пладне и слънцето силно печеше. Достигнах недостъпната вила под мен. Този път спрях да я разгледам по-подробно.

На терасата, в сянката на чадъра, излегнала се в шезлонг, видях жена с бял бански костюм. Тя, изглежда, четеше вестник. Чадърът ми пречеше да я видя добре. Различих само дългите й, хубави, загорели крака, част от банския костюм и от ръката със същия загар, която държеше вестника.

Леко се зачудих коя е, но имах твърде много други неща в главата си, за да проявявам интерес към нея, и продължих нагоре до мястото, откъдето Хелън беше паднала.

Грижливо огледах пътеката, острата трева и околните скали в радиус до трийсет метра. Не знаех какво търся, но бях сигурен, че трябва да го направя.

Работата беше досадна, но аз упорствах. Намерих един предмет, който би могъл да означава нещо, но можеше и да не е съществен. Това бе недопушена бирманска пура, отрязана в двата края.

Както стоях на горещото слънце и въртях между пръстите си угарката, усетих внезапно и безпогрешно, че някой ме следи.

Доста се уплаших, но имах благоразумието да не вдигам очи. Продължих да разглеждам угарката с разтуптяно сърце. Това бе зловещо чувство — да бъдеш там, горе, на тази опасна пътека и да знаеш, че някой, скрит наблизо, те следи.

Пъхнах незабелязано пурата в джоба си, изправих се и се отдръпнах от ръба на пропастта.

Все още имах чувството, че ме следят. Озърнах се предпазливо. Непроходимите храсталаци на петдесетина метра от мен, както и гъстата гора ме убедиха, че няма надежда да открия този, който се е скрил и ме следи.

Тръгнах обратно към вилата. По целия път до градинската вратичка усещах впитите в гърба ми очи. С голямо усилие на волята си наложих да не погледна назад през рамо.

Едва когато се качих в линкълна и се понесох по виещото се като змия шосе към Соренто, започнах лека-полека да се успокоявам.