Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (12)

III

Пристигнах на неаполското летище няколко минути преди шест. Казаха ми, че самолетът от Ню Йорк лети по разписание и ще пристигне всеки момент.

Отидох до контролната бариера, запалих цигара и зачаках. Още четирима души чакаха самолета; това бяха две възрастни жени, третият — дебел французин, а четвъртият беше платинена блондинка с бюст, какъвто съм виждал само на страниците на „Ескуайър“. Носеше бял костюм от плътна синтетична тъкан и малка черна шапка с диамантено украшение под формата на китка, което е струвало на някого куп пари.

Погледнах към нея и тя се обърна към мен. Очите ни се срещнаха.

— Извинете, не сте ли мистър Досън? — попита тя.

— Да — отвърнах изненадан. И свалих шапка.

— Аз съм мисис Шъруин Чалмърс.

Вгледах се в нея.

— Така ли? Мистър Чалмърс още не е пристигнал, нали?

— О, не. През последната седмица бях на пазар в Париж — каза тя и тъмно теменужените й очи огледаха лицето ми. Притежаваше натрапчивата хубост на нюйоркска статистка в мюзикъл. Не би могла да бъде на повече от двайсет и три или двайсет и четири години, но излъчваше житейска опитност, която я състаряваше. — Мъжът ми телеграфира да го посрещна. Това е ужасна новина.

— Да.

Въртях шапката си притеснено в ръце.

— Страшно нещо… Тя беше толкова млада.

— Лошо — допълних аз.

Нещо в начина, по който ме гледаше, ме караше да се чувствам неудобно.

— Познавахте ли я добре, мистър Досън?

— Почти никак.

— Не мога да разбера как е могла да падне.

— Полицията смята, че е снимала с камерата и не е внимавала къде стъпва.

Звукът на приближаващия самолет прекъсна този неприятен разговор.

— Мисля, че самолетът вече пристига — казах аз.

Стояхме един до друг и наблюдавахме как се приземява. След няколко минути пътниците започнаха да слизат. Чалмърс беше пръв. Мина бързо през бариерата. Отдръпнах се назад и му дадох възможност да поздрави жена си. Те поговориха няколко мига, сетне той се приближи и се ръкувахме. Взря се в мен, а после каза, че искат да се приберат в хотела, колкото може по-бързо и не желае да разисква за Хелън в този момент. Аз да уредя среща с полицията в хотела му в седем часа.

Двамата се качиха на задната седалка в ролс-ройса, който бях наел за тях, и тъй като не ми бе подсказано нищо друго, седнах отпред при шофьора.

Като пристигнахме в хотела, Чалмърс ме освободи с краткото: „Ще се видим в седем, Досън“, и тези думи, от които дъхът ми пресекна, бяха погълнати от потеглилия за четвъртия етаж асансьор.

Бях виждал снимки на Чалмърс, но на живо той беше много по-внушителен. Макар да беше нисък, пълен и кръгъл като варел, излъчваше нещо, което караше мен и хората около него да се чувстваме пигмеи. Най-доброто описание, което бих могъл да дам за него, е, че приличаше на Мусолини от дните на най-голямата му слава. Имаше същата жестока, издадена челюст, същото мургаво лице и очи, пронизващи като ледокопи. Изглеждаше невъзможно да е родител на момиче като Хелън, чиято крехка, нежна красота се бе оказала тъй фатално привлекателна за мен.

Когато в седем часа Карлоти, Гранди и аз влязохме в изискания салон, който хотел „Везувий“ беше осигурил за него, Чалмърс се беше преоблякъл, обръснал и взел душ, и сега седеше начело на голяма маса в средата на салона, с пура между зъбите и гневен, застрашителен израз на суровото лице.

До прозореца бе седнала жена му Джун. Тя бе с небесносиня копринена рокля, която прилягаше безупречно на тялото й, кръстосала дългите си, добре оформени крака, чиито красиви колене привлякоха погледа на Гранди и станаха причина обикновено мрачното му, мургаво лице забележимо да се оживи.

Представих него и Карлоти и седнахме.

Чалмърс дълго се вглежда напрегнато в Карлоти. После изрече с лаещия си глас:

— Окей, нека чуем фактите.

Познавах Карлоти доста отблизо вече три години. До този миг не бях имал особено добро мнение за него като полицай. Знаех, че разчепква всичко до дъно и се справя с поверените му случаи, но никога не ме бе поразявал като особено талантлив криминалист. Сега обаче, като съдя от начина, по който той се изправи решително срещу Чалмърс през следващите двайсет минути, аз си промених мнението за него.

— Фактите, синьор Чалмърс — каза спокойно той, — ще бъдат мъчителни за вас, но тъй като сам ги желаете, ще трябва да ви ги изложа.

Чалмърс седеше неподвижен, луничавите му, тлъсти ръце бяха сключени на масата, а пурата, която бълваше бавно плаващ дим пред суровото му лице, бе здраво стисната между зъбите. Малките му воднисти очички, остри като шило, се бяха впили в Карлоти.

— Няма значение колко ще са мъчителни — отвърна той. — Изложете ги!

— Преди десет дни дъщеря ви напуснала Рим и отлетяла за Неапол. Взела местния влак от Неапол за Соренто, където посетила един агент за недвижими имоти — изрече Карлоти така убедително и гладко, сякаш бе репетирал тези свои думи най-усърдно. — Представила му се като мисис Дъглас Шерард, съпруга на американски бизнесмен на почивка в Рим.

Хвърлих скришом бърз поглед към Чалмърс. Той седеше безстрастен, пурата му гореше, ръцете бяха отпуснати на масата. Преместих поглед към платиненорусата му жена. Тя гледаше през прозореца и не даваше признаци, че слуша.

— Дъщеря ви поискала да наеме вила за един месец — продължи Карлоти със спокойния си, чудесен английски. — Настояла да й се предложи уединена къща, цената била без значение. Случило се така, че агентът разполагал с такава. Откарал синьорината до тази вила и тя се съгласила да я наеме. Пожелала някой да идва и да се грижи за домакинството, докато тя е там със съпруга си. Агентът се уговорил с една жена от съседно село. Тази жена, Мария Кандало, ми съобщи, че на двайсет и осми август отишла във вилата и там заварила синьорината, която била пристигнала няколко часа преди нея със своя спортен линкълн.

— Колата беше ли регистрирана на нейно име? — попита Чалмърс.

— Да — отговори Карлоти.

Чалмърс отръска бързо пепелта от пурата си, кимна и рече:

— Продължавайте.

— Синьорината казала на Мария, че съпругът й ще пристигне на следващия ден. Според жената нямало съмнение, че синьорината е много влюбена в този мъж, когото наричала Дъглас Шерард.

Тук Чалмърс за пръв път загатна за чувствата си. Приведе широките си рамене и луничавите му ръце се свиха в юмруци.

Карлоти продължи:

— Мария отишла във вилата в осем и четирийсет и пет сутринта на двайсет и девети. Почистила след закуската, забърсала праха и помела. Синьорината й казала, че ще ходи в Соренто да посрещне влака в три и трийсет от Неапол. Казала, че мъжът й пристига от Рим с този влак. Към единайсет часа Мария си отишла. По това време синьорината подреждала цветя във всекидневната. Според жената това било последният път, в който някой е видял синьорината жива.

Джун Чалмърс кръстоса отново краката си. Извърна красивата си глава и се взря в лицето ми. Обиграните й теменужени очи ме измериха замислено: смущаващ поглед, който ме накара бързо да се извърна.

— Случилото се от този момент до осем и петнайсет вечерта е въпрос на предположения — каза Карлоти. — Това е нещо, което навярно няма да успеем да узнаем.

Чалмърс отпусна тежко клепачи и се наведе напред.

— Защо осем и петнайсет? — попита той.

— Това е времето, когато е починала — отвърна Карлоти. — Не може да има съмнения. Ръчният й часовник се е разбил при падането. Той показваше точно осем и петнайсет.

Цял се бях превърнал в слух. Това бе ново за мен. То означаваше, че съм бил във вилата и съм търсел Хелън, а тя е била вече паднала от скалата. Никой — в това число съдия или съдебен заседател — не би повярвал, че нямам нищо общо със смъртта й, ако стане известно, че съм бил там, горе, по онова време.

— Бих желал да ви кажа — продължи Карлоти, — че смъртта на дъщеря ви се дължи на нещастен случай, но в момента не съм в състояние да направя това. Признавам, че всичко сочи към такъв извод. Несъмнено е носела със себе си кинокамера, когато е била на върха на скалата. Възможно е, когато се използва камера от този вид, така да се увлечеш, че да стъпиш съвсем в края на пътеката и да паднеш от ръба в пропастта.

Чалмърс извади пурата от уста и я остави в пепелника. Взря се напрегнато в Карлоти.

— Опитвате се да ме убедите, че това не е било нещастен случай? — изрече той със стоманен глас, който ставаше за рязане на твърд хляб.

Джун Чалмърс престана да ме гледа и наклони глава встрани: за пръв път тя като че ли прояви интерес към това, което се говореше.

— Въпросът е от компетентност на съдия-следователя — отговори Карлоти. Той никак не се смути и срещна, без да трепне, погледа на острите като ледокопи очи на Чалмърс. — Има усложнения и някои подробности, които се нуждаят от уточнение. Очертават се две алтернативни обяснения на смъртта на дъщеря ви: едното е, че тя случайно е пристъпила и паднала от върха на скалата, докато е използвала камерата; а другото, е, че е извършила самоубийство.

Чалмърс приведе рамене и лицето му почервеня от притока на кръв.

— И имате основание да твърдите такова нещо?

Той искаше да разбере дали Карлоти има сериозни основания за това твърдение.

Карлоти му изложи съображението си без всякаква деликатност.

— Дъщеря ви е била бременна от осем седмици.

Настъпи дълга, тягостна тишина. Не смеех да погледна Чалмърс. Бях впил очи в моите потящи се ръце, стиснати между бедрата.

Джун наруши тишината, като възкликна:

— О, Шъруин, не мога да повярвам, че…

Хвърлих бърз поглед към Чалмърс. Лицето му беше свирепо и кръвожадно като на слаб киноактьор, който изпълнява ролята на гангстер, изпаднал в критична ситуация.

— Сдържай си езика! — изръмжа той на Джун с глас, който трепереше от ярост. После, когато тя се обърна да погледне през прозореца, запита Карлоти: — Това ли каза докторът?

— Имам екземпляр от заключението по аутопсията — отвърна Карлоти. — Можете да го видите, ако желаете.

— Бременна? Хелън?

Отдръпна стола и стана. Още изглеждаше страховит, суров и безжалостен, но някак си не пораждаше в мен чувството, че съм жалък пигмей; атмосферата на властност, която той пораждаше с присъствието си, се беше изпарила.

Тръгна бавно из салона, докато Карлоти, Гранди и аз си гледахме в краката, а Джун зяпаше през прозореца.

— Тя не би се самоубила — рече ненадейно Чалмърс. — Прекалено силен е характерът й, за да го направи.

Тези думи ми се сториха напълно безпочвени: неочаквани думи от устата на човек като Чалмърс. Запитах се каква ли възможност е имал да установи дали Хелън изобщо е имала някакъв характер.

Никой не каза нищо.

Чалмърс продължи да се разхожда из салона, с ръце в джобовете, с напрегнато и смръщено лице.

След няколко неловки минути изведнъж се спря и зададе стария като света въпрос:

— Кой е мъжът?

— Не знаем — отговори Карлоти. — Дъщеря ви навярно умишлено е подвела агента за недвижими имоти и селянката, като им е казала, че той е американец. Няма американец в Италия с това име.

Чалмърс се върна на мястото си и седна отново.

— Изглежда, не е използвала истинското си име — рече той.

— Възможно е — потвърди Карлоти. — Разпитахме в Соренто. Имало е един американец, който е пътувал сам, с влака в три и трийсет от Неапол.

Почувствах как сърцето ми се сви: това бе ужасно чувство. Задъхвах се.

— Оставил е куфар на гарата — продължи Карлоти. — За съжаление очевидците дават различни описания на външността му. Никой не му е обърнал достатъчно внимание. Един минаващ шофьор го е видял да крачи по шосето от Соренто за Амалфи. Единственото, в което съвпадат мненията на очевидците, е, че е бил със светлосив костюм. Служителят от гарата твърди, че е висок. Шофьорът казва, че бил среден на ръст. Едно момче от съседното село го описа като нисък и набит. Не разполагаме с ясно описание. Към десет часа вечерта си прибрал куфара и взел такси за Неапол. Много бързал. Предложил на шофьора пет хиляди лири бакшиш, ако го докара на гарата навреме за влака в единайсет и петнайсет за Рим.

Чалмърс бе седнал напред в стола, гледаше с напрегнати очи. Приличаше на хищник.

— Пътят за Амалфи съвпада ли с пътя за тази вила?

— Да. Има отклонение за там.

— Дъщеря ми е починала в осем и петнайсет?

— Да.

— И онзи човек е бързал да вземе такси към десет часа?

— Да.

— Колко време е необходимо, за да се стигне от тази вила до Соренто?

— Около половин час с кола, а пеша — доста повече от час и половина.

Чалмърс се замисли за миг.

Седях и дишах с полуотворени уста, чувствах се много зле. Очаквах Чалмърс да направи някакво съкрушително откритие след тези въпроси, но се излъгах. Вместо това той неочаквано сви рамене и каза:

— Тя не би се самоубила. Зная го. Изхвърлете от главата си тази история, лейтенанте. Защото е очевидно: паднала е от скалата, докато е използвала тази камера.

Карлоти не каза нищо. Гранди се размърда неспокойно и прикова поглед в ноктите си.

— Това е решението, което очаквам да чуя — изрече непоколебимо Чалмърс.

Карлоти отвърна спокойно:

— Мое задължение е да представя фактите на съдия-следователя, синьор Чалмърс. А неговото задължение е да издаде решението.

Чалмърс се втренчи в него.

— Да. Кой е съдия-следователят?

— Синьор Джузепе Малети.

— Тук — в Неапол?

— Да.

Чалмърс кимна.

— Къде е тялото на дъщеря ми?

— В моргата в Соренто.

— Искам да я видя.

— Разбира се. Няма да представлява трудност. Ако ме уведомите кога желаете да отидете, ще ви заведа.

— Не е необходимо. Не обичам да вървят подире ми. Досън ще ме заведе.

— Както искате, синьор.

— Достатъчно е да го уредите с този, от когото зависи, за да мога да видя дъщеря си. — Чалмърс извади нова пура и започна да бели лентичката. За пръв път, откак бе влязъл в салона, погледна към мен. — Италианският печат отразява ли това произшествие?

— Още не. Задържахме информацията до вашето пристигане.

Той ме изгледа изпитателно, после кимна.

— Правилно. — След това се обърна към Карлоти. — Благодаря за фактите, лейтенанте. Ако има нещо друго, искам да го зная до започване на следствието и ще поддържам връзка с вас.

Карлоти и Гранди станаха.

— На вашите услуги, синьор — каза Карлоти.

Когато си отидоха, Чалмърс остана известно време мълчалив, загледан в ръцете си, а после каза тихо, но с ярост:

— Проклети жабари!

Реших, че сега е моментът да извадя кутийката с бижута, която ми беше поверил Карлоти. Сложих я на масата пред Чалмърс.

— Тези неща са на дъщеря ви — казах аз. — Бяха намерени във вилата.

Той се намръщи, отвори кутийката и се взря в съдържанието й. Обърна я с дъното нагоре и бижутата се разпиляха по масата.

Джун скочи на крака и дойде да надзърне през рамото му.

— Не са от теб, нали Шъруин? — попита.

— Разбира се, че не! — отсече той, побутвайки диамантената огърлица с дебелия си пръст. — Не бих подарявал на едно дете такива неща.

Жена му посегна през рамото му да вземе диамантената огърлица, но той грубо отблъсна ръката й.

— Не я пипай! — Резкият му глас ме стресна. — Върви си седни на мястото!

Присвила мълчаливо рамене, тя се върна на мястото си до прозореца и седна.

Чалмърс загреба бижутата, върна ги в кутийката и затвори капака. Докосваше я така предпазливо, сякаш бе направена от яйчени черупки.

Остана неподвижен известно време, загледан в кутийката. Наблюдавах го и се питах какъв ли ще бъде следващият му ход. Знаех, че ще предприеме нещо. Беше възвърнал властното си излъчване. Жена му гледаше навън, а аз в ръцете си; и двамата се чувствахме отново пигмеи.

— Свържи се с този Джузепе — какво му беше там презимето… по телефона — нареди ми Чалмърс, без да ме погледне. — Онзи… съдия-следователя.

Намерих номера на Малети в указателя и позвъних. Докато чаках да се свържа, Чалмърс продължи:

— Предай новината за печата без подробности. Кажи, че Хелън е паднала по време на ваканцията си от една скала и се е убила.

— Да — отговорих аз.

— Бъди тук утре сутринта в девет часа с кола. Искам да отида в моргата.

Един глас по телефона ме уведоми, че това е кабинетът на съдия-следователя. Помолих да ме свържат с Малети. Когато се обади, казах на Чалмърс:

— Съдия-следователят.

Той стана.

— Окей, Досън, действай — каза шефът ми, като поемаше слушалката. — Помни: никакви подробности.

Като излизах от салона, го чух да казва:

— Шъруин Чалмърс на телефона…

Изрече името си така, че то да прозвучи като най-влиятелното и най-внушителното на света.