Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (27)

III

Изгледахме се продължително. Изражението на очите й ми подсказа, че тя ще стреля, ако й дам най-малък повод, затова останах неподвижен, с ръка наполовина пъхната в джоба на Карло.

— Махни си ръката оттам! — отсече тя.

Бавно измъкнах ръката си от джоба на Карло. Той се раздвижи, извърна се странишком и издаде ръмжащ гърлен звук.

— Махни се от него! — изрече рязко жената.

Изправих се и отстъпих назад.

Карло се привдигна на ръце и колене, разтърси глава и се изправи несигурно на крака. За миг се олюля назад-напред, краката не го държаха, а после равновесието му укрепна, отново разтърси глава и погледна към мен. Очаквах да ми отправи жесток, изпълнен с ярост поглед, но вместо това той се ухили.

— Ти си бил по̀ куражлия, отколкото те смятах, Мак — потърка унило пострадалата страна на главата си. — От години не съм получавал такъв удар. Ти наистина ли си помисли, че съм толкова гламав, та да нося бележката у мен, а?

— Заслужаваше си да опитам — отвърнах.

— Каква е тази работа? — попита нетърпеливо Майра. — Кой е този твой партньор? — Продължаваше да държи пистолета насочен към мен, без да ме изпуска от очи.

— Това е Досън — този, за когото ти разправях. Той ще откара стоката за Ница в петък — поясни Карло.

— Вижте на какво сте обърнали стаята, маймуни такива. — Махайте се оттук! — добави тя. — Хайде, чупка, и двамата!

— О, я стига! — отвърна й Карло. — Вечно опяваш за нещо. Имам да говоря с теб. — Обърна се към мен. — Хайде, Мак, да те няма! И не опитвай друг път. Защото тогава и аз ще удрям здравата.

Самочувствието отново ме напусна.

— Тръгвам — рекох аз и поех унило към вратата.

Майра ми отправи презрителен поглед и ми обърна гръб. Като минавах покрай нея, изтръгнах пистолета от ръката й, блъснах я с рамо, тя отхвръкна и се стовари в един фотьойл. Извих се бързо и насочих оръжието към Карло.

— Окей — казах. — Давай портфейла!

Той остана за миг скован, после отметна глава и избухна в такъв гръмовен смях, че чак стъклата на прозорците зазвънтяха.

— Ще ме умориш! — изрева той и се плесна по бедрото. — Що за нахалство!

— Дай ми портфейла! — повторих аз и нещо в гласа ми го накара да се вкамени.

— Слушай, глупако, бележката не е у мен — изрече Карло и лицето му прие сурово изражение.

— Ако не искаш да получиш едно куршумче в крака, хвърли ми веднага портфейла си!

Измерихме се с очи. Той разбра, че не се шегувам. Внезапно се ухили, извади портфейла от задния си джоб и ми го хвърли в краката.

Продължих да го държа на прицел, наведох се, взех портфейла, отстъпих към стената и започнах да го преглеждам. Той беше натъпкан с банкноти от по десет хиляди лири, но друго нямаше.

Майра ме гледаше свирепо, очите й излъчваха омраза.

— Страхотен е, нали? — рече й Карло. — Буен като мен. Но здравата сме го приклещили. И трябва да направи това, което му наредих. Ще го направиш, нали, приятелче?

Подхвърлих му портфейла.

— Така изглежда — отвърнах аз. — Но внимавай: няма да стане толкова лесно.

Оставих пистолета на масата и си излязох.

Силният смях на Карло отекна по петите ми.

Още валеше, когато заслизах по стъпалата към автомобилната алея. До пътната врата стоеше тъмнозеленото рено. Зад него бе паркиран кадилакът.

Преминах на бегом, достигнах улицата и продължих да тичам до мястото, където бях оставил колата си. Подкарах бързо към апартамента си, оставих колата отвън, изкачих все така бързо стълбите и нахълтах във всекидневната. Без да сваля от гърба си подгизналия шлифер, се обадих в Международното бюро за издирване и потърсих Сарти. Не се надявах да го намеря, защото вече наближаваше десет и половина, но той се обади почти веднага.

— Реното, за което ви говорих, е паркирано на автомобилната алея във вила „Палестра“ на виале „Паоло Веронезе“ — казах аз. — Вземете няколко от вашите хора и установете незабавно наблюдение на колата. Искам да знам къде ходи този, който шофира колата. Внимавайте: той ще бъде особено бдителен.

Сарти обеща да се погрижи веднага за необходимото. Чух го да разговаря с някого, да му дава нареждания кои хора да вземе за акцията във вилата на Майра.

Когато приключи разговора, аз го попитах:

— Има ли новини за мен?

— Ще имам нещо за вас утре сутринта, синьор.

— Не искам да идвате тук.

Фактът, че Карло знаеше за посещението на Карлоти в дома ми същия следобед, ми подсказваше, че квартирата ми се следи. Предложих да се срещнем в десет часа в Пресклуба. Обеща да дойде там.

Свалих си шлифера, занесох го в банята, после се върнах във всекидневната и си налях голяма доза уиски. Седнах. Челюстта ме болеше и се чувствувах много угнетен. Бях притиснат до стената и нямаше кой да ме измъкне от критичната ситуация. Налагаше се сам да си помогна.

Следният ден беше неделя. В понеделник трябваше да отлетя за Неапол да присъствувам на следствието. А в петък сутринта трябваше да замина за Ница, ако дотогава не успея да докажа вината на Карло за смъртта на Хелън. Не разполагах с много време.

Бях сигурен, че той я е убил, но не ми бяха ясни подбудите му.

Не можех да приема, че я е убил, за да добие власт над мен. Тази идея му е хрумнала, след като е убил Хелън и навярно след като е намерил бележката, която й оставих.

Тогава защо?

Той е печелел пари от нея. Постигал е всичко, каквото поиска от нея. Доставчикът на наркотици винаги постига желаното от жертвите си… освен, разбира се, ако жертвата успее да открие нещо за доставчика, което й дава по-голяма власт над него от неговата над нея.

Хелън е била шантажистка. Могла ли е да постъпи дотолкова неразумно, че да се опита да шантажира и Карло? Не би опитала, ако откритието й за Карло не е било истински динамит: нещо, в което тя, изглежда, е била сигурна, че е достатъчно опасно за Карло, за да го държи в ръцете си. Дали не се е добрала до някое доказателство, което силно го уличава? Ако е така, тя несъмнено се е погрижила да държи под ключ това доказателство, преди да дръзне да притисне Карло.

Фактът, че той я е убил, доказва, че или е намерил доказателството и го е унищожил, или че тя не е имала време да каже, че го е скрила. Веднага щом му е отправила заплахата си за шантаж, той я е блъснал от скалата.

Така ли е станало?

Тази догадка имаше слаби шансове за успех, но беше правдоподобна. Ако успея да се докопам до това доказателство, ще мога да обезвредя Карло. Ако то съществува, къде ли го е скрила? В апартамента си? В банката? В някой сейф?

По отношение на апартамента не можех да предприема нищо. Карлоти имаше там полицейски пост. Не можех да направя нищо и по отношение на сейфа, с който би могла да разполага, но можех да се обадя на банката й, преди да отлетя на Юг за Неапол в понеделник.

Навярно си губех времето напразно, но трябваше да обмисля всеки възможен аспект. Последният ми се стори обещаващ.

Все още мислех върху него, когато, половин час по-късно, телефонът иззвъня. Като вдигнах слушалката, погледнах часовника на бюрото си. Беше, малко след единайсет и десет.

— Проследих реното, синьор Досън — каза Сарти. — Собственикът се нарича Карло Манкини. Притежава жилище на виа „Брентини“. То е над един винарски магазин.

— Там ли е той сега?

— Влезе да се преоблече. Отиде си преди пет минути, облечен във вечерни дрехи.

— Окей. Стойте там, където сте. Идвам веднага — казах аз и затворих телефона.

Навлякох отново мокрия си шлифер, напуснах апартамента и слязох при колата. За двайсет минути стигнах виа „Брентини“. Оставих колата на ъгъла и бързо поех по тротоара; скоро забелязах дебелата фигура на Сарти, сгушила се, за да се предпази от дъжда, на тъмния праг на един магазин. Пристъпих до него на сушина.

— Не се ли върна?

— Не.

— Ще вляза вътре да огледам.

Сарти леко се смръщи.

— Това е противозаконно, синьор — изрече някак отчаяно.

— Благодаря за информацията. Имате ли идея как бих могъл да вляза?

Гледах към отсрещния винарски магазин. Той имаше страничен вход, който очевидно водеше към жилището над магазина.

— Ключалката не е сложна — каза Сарти, започна да рови из джоба си и тикна в ръката ми връзка шперцове.

— И те са противозаконни — казах аз и му се усмихнах.

Той изглеждаше притеснен.

— Да, синьор. Не всеки би пожелал да има моята професия.

Прекосих улицата, спрях да се озърна и като извадих фенерчето си, огледах внимателно ключалката. Тя наистина не беше сложна, както отбеляза Сарти. Опитах три от шперцовете и при четвъртия бравата се отключи. Отворих широко вратата. Пристъпих в мрака, затворих вратата, пак включих фенерчето и бързо изкачих стръмните, тесни стълби.

Като достигнах площадката, ме лъхна застояла миризма на вино и на пот, а също и на дим от пури. Три врати очакваха да ги огледам.

Отворих едната и надникнах в малка, мръсна кухня. На мивката беше струпана грамада мръсни тенджери и два тигана, около които бръмчеше рояк мухи. Върху омазнена хартия на масата стояха остатъци от хляб и салам. Излязох в коридора и надзърнах в малка спалня, в която имаше двойно легло, неоправено, с мръсни чаршафи и възглавница. По пода бяха разхвърляни дрехи. Кирлива риза беше окачена на конзолата на една електрическа лампа. Подът беше осеян с тютюнева пепел и миризмата в тази спалня почти ме задуши.

Отстъпих навън и влязох в гостната. Тук също сякаш бе вилняла свиня. Под прозореца имаше голямо канапе и две кресла до камината. И трите бяха мръсни, потъмнели от нечистотия. На една масичка стояха шест бутилки вино, три от които празни. Върху прашната поличка на камината имаше ваза с увехнали карамфили. Стените бяха изпъстрени с мазни петна, а подът тънеше в пепел от цигари.

На една от облегалките на креслата беше поставен голям пепелник, препълнен с фасове и три угарки от пури. Взех една от угарките и я разгледах. Стори ми се, че тя е точно като онази, която бях намерил на върха на скалата. Прибрах я в джоба си, като оставих другите две.

До една от стените имаше очукано бюро, на което бяха натрупани стари, пожълтели вестници, киносписания и снимки на хубави момичета.

Отворих едно след друго чекмеджетата на бюрото. Повечето от тях бяха натъпкани с толкова боклуци, колкото човек би могъл да натрупа само ако никога не е разтребвал бюрото си, но в едно от долните чекмеджета открих нова пътническа чанта от американската авиотранспортна компания „Трансуърд Еърлайнс“. Извадих я от чекмеджето, отворих ципа и погледнах вътре.

Беше празна, ако не смятаме една смачкана топка хартия. Изгладих я и това се оказа копие на билет за отиване и връщане от Рим до Ню Йорк, с дата отпреди четири месеца, издаден на името на Карло Манкини.

Стоях загледан в билета няколко секунди, а умът ми трескаво работеше.

Ето доказателството, че Карло е бил в Ню Йорк, преди Хелън да отпътува за Рим. Това означаваше ли нещо? Те срещнали ли са се в Ню Йорк?

Пъхнах билета в портфейла си и върнах чантата в чекмеджето.

Макар че останах още половин час в жилището, не намерих нищо друго от интерес за мен, нито бележката, която бях написал до Хелън.

С облекчение се озовах отново на дъжда и на чист въздух.

Сарти беше много неспокоен, когато отидох при него.

— Доста се притесних — каза той. — Забавихте се прекалено дълго.

Имах доста по-големи главоболия, за да се тревожа за неговите нерви. Напомних му, че ще бъда в Пресклуба в десет на другия ден, и се разделихме.

Като се прибрах в квартирата си, подадох следната телеграма до Джак Мартин, водещ рубриката „Произшествия“ на „Уестърн Телеграм“, Ню Йорк:

„Научи всичко за Карло Манкини: мургав, груби черти, широкоплещест, висок, бял зигзагообразен белег, брадата. Телефонирай неделя. Спешно. Досън“

Мартин беше великолепен в работата си. Ако имаше нещо важно във връзка с посещението на Карло в Ню Йорк, той щеше да го научи.