Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (21)

III

Успях да се свържа с бившата си приятелка от римската телефонна централа едва в четири часа следобед на следващия ден.

Тя ми създаде обичайните спънки, които създава всяко изоставено момиче, когато проявиш наново интерес към него, и трябваше да вложа много търпение и такт, за да достигна до въпроса, който трябваше да й задам.

Като разбра, че искам името и адреса на римски телефонен абонат, тя веднага каза, че това е в рязко противоречие с правилника, и ако ми направи такава услуга, ще си изгуби работата. След много излишни приказки, които почти ме влудиха, тя накрая намекна, че бихме могли да обсъдим въпроса, ако отидем на вечеря.

Казах, че ще я чакам в „Алфредо“ в осем часа, и затворих телефона. Знаех, че работата няма да се свърши само с гола вечеря, затова купих пудриера за седемнайсет хиляди лири, която изглеждаше много внушителна и би могла да струва три пъти повече. Щеше да послужи за добавка към вечерята, ако сътрапезничката ми реши да създава нови главоболия.

Не бях я виждал три години и не можах да я позная, когато влезе в „Алфредо“. Зачудих се как е възможно да е спечелила награда в конкурс за красота. Три години е срок, който може да накърни сериозно фигурата и размерите на всяка италианка, ако не пази диета, а това момиче явно не бе свикнало да контролира храната си, откакто бяхме престанали да се срещаме. Представляваше любопитна гледка.

След като побъбрихме, със заобикалки и препирни, и не преди да й пъхна в ръцете пудриерата, тя накрая се съгласи да ми даде името и адреса на абоната на телефонния номер, който видях надраскан на стената във всекидневната на Хелън.

Обеща да ми се обади на другия ден сутринта.

Наложи се да чакам до единайсет и половина. Едва тогава ми позвъни. Но вече бях готов да я удуша.

В гласа й прозвуча язвителна нотка, когато ми каза, че абонатът на този пост е жена.

— Окей, нека е жена — отвърнах аз. — Това не бива да те вълнува. Щеше неизбежно да бъде мъж или жена, нали? Едва ли ще е куче, надявам се.

— Няма нужда да ми крещиш — възрази ми тя. — Не съм длъжна да давам такава информация.

Преброих наум до пет, преди да се доверя отново на гласа си, след което казах:

— Виж какво, хайде дай ми номера. Нужен ми е по работа. Колко пъти трябва да ти го повтарям?

Тя каза, че абонатката живее във вила „Палестра“, виале „Паоло Веронезе“, и се казвала Майра Сети.

Записах името и адреса.

— Много благодаря — казах аз, загледан в надрасканото в бележника. — Сети. С-е-т-и? Така ли е?

Тя потвърди.

Щракна ми в главата.

Сети!

Спомних си, че нюйоркската полиция беше убедена, че Франк Сети, гангстер съперник на Меноти, беше отговорен за смъртта на Меноти. Тази Майра Сети беше ли свързана по някакъв начин с него — да е негова съпруга, сестра или дори дъщеря? Има ли някаква връзка между тази жена, убийството на Меноти, Франк Сети и Хелън?

Едва сега осъзнах, че бившата ми приятелка говори. Пискливият й глас дразнеше болезнено тъпанчето на ухото ми, но аз изобщо не си давах труд да слушам какво ми казва.

Поставих слушалката върху вилката, а сърцето ми бумтеше от вълнение.

Сети!

Това навярно е уликата, която търсех. Спомних си думите на Максуел, който ми каза, че Хелън вероятно е била замесена в убийството на Меноти и че това е причината тя да дойде в Рим.

Ако Сети наистина е организирал убийството…

Реших, че си заслужава да хвърля едно око на вала „Палестра“.

Телефонът иззвъня. Бившата ми приятелка навярно искаше да знае защо съм й затворил телефона.

Настаних се по-удобно в стола си и оставих телефона да звъни.