Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
You Find Him, I'll Fix Him, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2014)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Чакам те в Соренто

ИК „Гарант-21“, София, 1992

Английска. Първо издание

Редактор: Александър Георгиев

Художник: Николай Янчев

ISBN: 954-8009-20-X

История

  1. — Добавяне

III

Първата ми грижа, като пристигнах в Соренто, беше да връча ключовете от вилата на агента за недвижими имоти. Заплатих наема, който се дължеше, и му дадох адреса си в Рим, в случай че се получи някаква поща за Хелън до вилата. Помолих го да ми я препрати.

Той каза, че е много жалко една толкова красива млада жена да бъде сполетяна от тъй ужасна смърт. Каза, че е писал на собственика на вилата да постави ограда до пътеката в съседство с пропастта. Не бях в настроение да водя леки и безгрижни разговори за огради. Измънках нещо неопределено, ръкувах се за сбогом и се върнах в колата.

Отидох до Полицейското управление, където взех кинокамерата и калъфа. Гранди ме принуди да го чакам четвърт час пред кабинета му и чак тогава изпрати един сержант с камерата. Сержантът поиска да му подпиша разписка, че съм я получил.

Излязох от Управлението и се запътих към колата, преметнал през рамо камерата, прибрана в калъфа. Влязох в колата, включих двигателя и навлязох бавно в задръстеното от превозни средства главно шосе.

Това, което ми се случи на върха на скалата, ме накара да бъда бдителен. Забелязах в огледалото за обратно виждане как едно тъмнозелено рено се отдели иззад друга паркирана кола и ме последва.

Ако не бях сигурен, че някой ме наблюдаваше там, горе, на върха на скалата, нямаше изобщо да се усъмня в поведението на това рено, но сега бях изпълнен с подозрения. Фактът, че горната част на предното му стъкло беше оцветена в тъмно, което не позволяваше да се види шофьорът, усили подозренията ми.

Насочих се към Неапол и карах с умерена скорост, като от време на време поглеждах в огледалото. Реното поддържаше прилична дистанция от стотина метра. Карах с шейсет километра в час, а реното упорито ме следваше със същата скорост.

Преди да се включа в магистралата, реших да проверя дали реното наистина ме следва или по съвпадение се влачи неотстъпно зад мен.

Увеличих скоростта на деветдесет километра в час. Реното запази стометровата дистанция. Натиснах докрай педала за газта. Линкълнът се стрелна напред. Той имаше възможности за висока скорост и пъргавина и само след миг стрелката на скоростомера подскочи на сто и четирийсет.

Реното поизостана, но и то увеличи скоростта. Като погледнах в огледалото, видях, че отново скъсява разстоянието и вече бях напълно сигурен, че ме следва.

Нямаше възможност да се отърва от него по тази равна и права магистрала. Времето за номера щеше да настъпи, когато стигна Неапол.

Намалих скоростта до сто километра в час и продължих така до края на магистралата.

Реното не ме изпускаше и спазваше стоте метра разстояние, но когато намалих, за да връча билета си на служителя при изхода на магистралата, реното приближи плътно зад мен, сякаш водачът му се бе досетил, че щом навляза в неаполския трафик, ще бъде много по-трудно да ме следва. Възползвах се от възможността да запомня регистрационния номер на колата. Когато се влях в гъстия неаполски трафик, между нас имаше само около двайсет метра разстояние.

Направих опит да се отърва, но не успях. Шофьорът маневрираше много по-ловко от мен в гъстия трафик и когато направих опита си, само си навлякох цветистите ругатни на шофьорите от двете ми страни и оглушителното свирене на приближаващите насрещни коли.

Достигнах хотел „Везувий“, вкарах линкълна в единственото налично място за паркиране пред хотела, казах на портиера да не изпуска от око колата и влязох бързо във фоайето.

После спрях да погледна през въртящата се врата дали не се вижда реното, но от него нямаше следа.

Влязох в бара, поръчах си уиски и сода, а след това извадих от калъфа камерата „Пейар болекс“. Отворих я. Ролката на филма и поемащата ролка липсваха. Когато преместих лостчето за отваряне на процепа за филма, в ръката ми изпадна късче от изтръгнатия филм, десетина сантиметра дълго.

Това потвърди предположението ми. Някой е отворил камерата, извадил е двете ролки с филма, навит на тях, и е изтръгнал филма от процепа.

Върнах на мястото му късчето филм и оставих процепа в затворено положение. После прибрах камерата в калъфа.

Запалих цигара и се замислих.

По всяка вероятност мъжът Х беше изтръгнал филма. Единствената причина за това би била, ако Хелън е заснела нещо, което той не е желаел никой да види. Х, изглежда, се е появил, когато тя е била на върха на скалата, а като се е приближил, тя е насочила камерата към него. Бил е наясно каква опасност крие оставянето на такъв материал в апарата. След като се отървал от Хелън, изтръгнал филма и го унищожил.

След като се отървал от нея.

Сега вече знаех, че смъртта на Хелън не е случайна — това показваше изваденият от камерата филм и филмите, взети от вилата. Този извод ми беше крайно неприятен, но трябваше да го приема.

Предположението на Чалмърс се беше потвърдило. Хелън не бе починала при нещастен случай. Нито се беше самоубила.

Оказах се в далеч по-тежко положение, отколкото очаквах. Хелън е била убита и ако не внимавах, суровият пръст на правосъдието неминуемо щеше да се насочи към мен.