Джеймс Хадли Чейс
Чакам те в Соренто (19)

I

Успях да се отърва от Карлоти и неговата тълпа детективи едва в единайсет и десет — те налетяха върху квартирата ми, посипаха всичко с прах за снемане на отпечатъци от пръсти, тикаха носове във всяко ъгълче и цепнатина, фотографираха разбитата врата и, с две думи, създадоха страхотна суматоха.

Бях слязъл долу при Джина, за да й обясня положението и да й кажа да не ме чака. Тя искаше да остане, но аз не й позволих. Твърде бях напрегнат, за да си позволя нейното присъствие в добавка към полицията.

Тя каза, че ще ми се обади на сутринта, погледна ме загрижено, взе такси и си отиде.

Карлоти изслуша обяснението ми за камерата. Показах му къде я бях оставил и той разгледа разбитата ключалка на чекмеджето.

Не съм сигурен дали повярва на думите ми. Лицето му беше непроницаемо, но имах впечатлението, че с усилие поддържа присъщото си любезно спокойствие.

— Странно стечение на обстоятелствата, синьор Досън — отбеляза. — Камерата е била у вас само няколко часа, след което тук прониква с взлом крадец и я задига.

— Така ли? — изрекох саркастично аз. — Но той не само е задигнал камерата, а е отмъкнал и всичките ми дрехи, цигарите ми, напитките и парите. Аз не наричам такова нещо странно стечение на обстоятелствата.

Един от хората на Карлоти дойде до нас и измърмори, че няма други отпечатъци, освен моите.

Карлоти ме изгледа дълбокомислено, а после повдигна рамене.

— Ще трябва да докладвам на шефа си — каза.

— Ако щете, докладвайте и на самия президент — отвърнах аз. — Но първо ми върнете дрехите.

— Липсата на камерата е сериозно нещо, синьор.

— Не бих се тревожил толкова за камерата. Грешката си е изцяло ваша. Щом чак сега сте проумели колко е важна за вас, едва ли имате някакво основание да ме упреквате, че е открадната. Гранди ми даде камерата, а аз подписах разписка за нея. Той ми каза, че нито вие, нито той се нуждаете повече от нея. Затова не ме гледайте така, сякаш съм инсценирал тази кражба само за да ви вкарам в беля.

Карлоти ме посъветва да не се гневя заради подобна неприятност.

— Окей, но аз не се гневя. Ще ви помоля обаче да отстраните момчетата си оттук, за да мога да почистя и си приготвя вечеря.

Необходим им беше още половин час, за да се убедят, че крадецът не е оставил никакви следи, след което най-после неохотно си тръгнаха.

Карлоти остана малко след тях.

— Ситуацията е затруднителна — каза той, спрял на вратата. — Не е трябвало да ви се дава камерата.

— Зная. Напълно го съзнавам. Сърцето ми се къса от съчувствие към вас, но аз получих камерата и ви дадох разписката за получаването й. Не можете да ме вините за случилото се. Съжалявам, но нямам намерение да прекарвам безсънна нощ заради това.

Той понечи да каже нещо, но премисли, сви рамене и си отиде.

В главата ми възникна смътно мисълта, че той като нищо би могъл да ме обвини, че аз съм инсценирал кражбата, с цел да му попреча да се добере до камерата.

Не се заблуждавах. Бях убеден, че макар повечето ми дрехи, цигари, три бутилки уиски и няколко хиляди лири да липсваха, крадецът бе проникнал с взлом с единствената цел да вземе камерата.

Поразмислих, докато разчиствах набързо бъркотията в спалнята си и във всекидневната. Смътно си спомнях как изглеждаше широкоплещестият нашественик, когото видях да се прокрадва около вилата в Соренто. Бях готов да се обзаложа, че той е идвал тук и е откраднал камерата.

Току-що бях завършил привеждането в ред на всекидневната, когато на входната врата се позвъни.

Отидох да отворя с мисълта, че Карлоти се връща да ми зададе още въпроси. Издърпах резето и отворих. Отвън стоеше Джак Максуел.

— Здравей — поздрави той. — Чух, че си бил обран.

— Да. Влизай.

Погледна с нездраво любопитство разбитата брава и ме последва във всекидневната.

— Големи ли са загубите?

— Липсват най-обикновени неща. Аз съм застрахован… така че не ме е грижа. — Отидох до шкафчето за спиртни напитки. — Искаш ли да пийнеш?

— Няма да възразя срещу едно бренди. — Отпусна се в един стол. — Доволен ли беше старият от начина, по който отразих случилото се с Хелън?

— Изглежда. Срещна ли сериозни трудности?

— Неколцина от момчетата започнаха да ми задават хитри въпроси, но аз им казах по-добре да се обърнат към Чалмърс. А те ми отговориха, че предпочитат да целунат болен от едра шарка. Нашият, изглежда, е сред най-обичаните хора в света. — Пое брендито, което му подадох. — Той замина ли или още е тук?

— Замина със самолета в три и четирийсет от Неапол. — Направих си хайбол^[1]. — Спри за малко с тези въпроси. Искам да хапна. Не съм слагал залък от обяд.

— Добре. Дай да излезем, ще те черпя.

— Много е късно вече. — Вдигнах слушалката на телефона и се обадих долу на портиера. Казах му да ми вземе един пилешки сандвич и да ми го донесе пронто^[2].

— Е, разказвай — рече Максуел, като затворих телефона. — Откри ли какво е правила тя на онова място сам-сама? Как е загинала?

Внимавах какво ще му кажа. Споменах, че изглежда има замесен мъж, че полицията не е напълно убедена в случайната смърт на Хелън и че Чалмърс ми е наредил да се навъртам тук и да следя за интересите му. Не споделих с Максуел какво ми беше казала Джун, нито че Хелън е била бременна.

Той седеше заслушан и отпиваше от брендито.

— Значи не заминаваш веднага за Щатите?

— Засега не.

— Казах ти, че старият кучи син ще иска разследване, нали? Е, слава богу, че не съм замесен в това.

Подчертах, че е щастливец.

— Полицията от какво се притеснява? Защо не иска да приеме версията за случайна смърт?

— Карлоти обича загадките. Той винаги прави от мухата слон.

— Чалмърс смята ли, че това е нещастен случай?

— Той е непредубеден.

— А ти?

— Не бих могъл да кажа.

— Това момиче беше обиграна малка кучка. Не мислиш ли, че нейният приятел я е бутнал от скалата?

— Дано не е. Чалмърс би се радвал на такава постановка.

— Сто на сто има замесен мъж, Ед. Тя не би наела вила в Соренто, ако не е възнамерявала да живее там с някой мъж. Имаш ли представа кой би могъл да бъде?

— Никаква, но това е без значение, Джак. Кажи ми нещо друго: коя е Джун Чалмърс?

Той се изненада от въпроса ми, а после се ухили.

— Чудно парче, нали? Но не те съветвам да се опитваш при нея. Няма да те огрее.

— Нямам подобни намерения. Искам да зная коя е. Откъде е? Знаеш ли нещо за нея?

— Не много. Била е изпълнителка на сантиментални песнички за нещастна любов в едно от нощните заведения на Меноти.

Вцепених се. Отново Меноти.

— Оттам ли се познават с Хелън?

— Възможно е. Но те познавали ли са се по онова време?

— Тя ми каза, че познава Хелън от няколко години.

— Така ли? Не знаех. Чух Чалмърс да казва, че се е запознал с жена си на прием, хвърлил й един поглед и се оженил за нея едва ли не още там. За нея това се оказало щастливо обстоятелство. Нощният бар, в който работела, бил затворен, след като очистили Меноти. С тази нейна фигура не й прилича да пее за дребни пари.

Нощният портиер прекъсна разговора ни — донесе сандвича.

Максуел стана.

— Е, храната ти пристигна. Тръгвам. Кога приключва следствието на съдия-следователя?

— В понеделник.

— Ще ходиш долу на юг, нали?

— Предполагам.

— По-добре ти, отколкото аз. Е, довиждане. Ще се отбиеш ли утре сутрин в службата?

— Може. Но те оставям теб да отговаряш за всичко тук. Официално съм все още в отпуск.

— Желая ти весело прекарване — каза Максуел, ухили се и си отиде.

Седнах и задъвках сандвича. И както дъвчех, мислех напрегнато. Бях се надявал да намеря списък на телефонни номера или бележник с адреси сред книжата на Хелън, което би могло да ме насочи към нейните приятели. Ако е имала такъв списък, той е бил взет от някого. Единствената улика, открита от мен досега, беше телефонният номер на Карло. Познавах едно момиче, което работеше в римската телефонна централа. Беше спечелило веднъж конкурс за красота и аз писах за него. Едно нещо води към друго и за месец-два станахме повече от добри приятели. После го изгубих от очи. Реших да го потърся на сутринта и да го убедя да ми даде адреса на Карло.

Освен Карло кого още можех да имам предвид?

Зарових се в паметта си да си спомня нещо, което Хелън ми е казала по време на нашите срещи и което би могло да ме насочи. Едва когато бях вече решил да се откажа и да си легна, изведнъж си спомних, че тя веднъж спомена името на Джузепе Френци, политически коментатор на „Д’Италия дел пополо“, който беше и мой добър приятел.

Когато Френци не бе зает с коментарите си, се занимаваше с жени. Твърдеше, че само връзката с хубава жена има истински смисъл в живота. Като познавах Френци, бях почти сигурен, че двамата с Хелън са били много повече от обикновени приятели. Той имаше подход и ако трябваше да вярвам на Максуел, Хелън не е била момиче, което ще откаже на Френци.

Реших, че Френци би могъл да ме насочи нанякъде.

Погледнах ръчния си часовник. Показваше двайсет минути преди полунощ: началото на деня за Френци, който никога не ставаше по-рано от единайсет сутринта и никога не си лягаше преди четири през нощта.

Вдигнах слушалката на телефона и набрах номера в жилището му. Имаше съвсем слаб шанс да го заваря вкъщи.

Но той веднага отговори.

— Ед? О, това е нещо — каза той. Гордееше се с американските си изрази. — Канех се да ти се обадя. Току-що прочетох новината за Хелън. Вярно ли е? Наистина ли е мъртва?

— Няма никакво съмнение. Искам да говоря с теб, Джузепе. Мога ли да намина?

— Разбира се. Ще те чакам.

— Идвам веднага — казах аз и затворих телефона.

Излязох от квартирата си и се втурнах по стълбите към мястото, където бях оставил линкълна.

Валеше дъжд, което се случва изведнъж, съвсем неочаквано в Рим. Пъхнах се в колата, пуснах чистачките и двигателя и дадох заден ход, за да изляза от паркинга.

Квартирата на Френци беше на виа „Клаудиа“, в сянката на Колизея. От моето жилище до неговото нямаше повече от шест минути път с кола.

Трафикът не беше интензивен и докато давах газ, зърнах с крайчеца на окото си как една кола, паркирана наблизо, изведнъж запали фарове, излезе на платното и пое след мен.

Когато мина през светлия кръг на една улична лампа, видях, че това е реното.