Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
You Find Him, I'll Fix Him, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2014)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Чакам те в Соренто

ИК „Гарант-21“, София, 1992

Английска. Първо издание

Редактор: Александър Георгиев

Художник: Николай Янчев

ISBN: 954-8009-20-X

История

  1. — Добавяне

III

Оставих колата си на паркинга при стадиона и тръгнах пеша по виале „Паоло Веронезе“, докато достигнах двойна порта от ковано желязо, вградена във висока два метра и половина каменна стена, която ограждаше градината с площ около половин декар, сред която се намираше вила „Палестра“.

В момента валеше силно и дългата улица бе пуста. Отворих една от вратите и навлязох в тъмна алея за коли, заслонена от кипариси и разцъфнали храсти.

Пристъпвах тихо по алеята, присвил рамене под дъжда. Като изминах петдесет метра по алеята, стигнах до един завой, зад който зърнах самата вила — малка двуетажна сграда с надвиснал флорентински покрив, с бяла мазилка на външните стени и големи прозорци.

Вилата тънеше в мрак, с изключение на една от стаите на долния етаж, където светеше.

Грижливо поддържаните морави около вилата не ми предлагаха прикритие. Придвижих се по края на градината, като се придържах близо до храстите, докато се озовах срещу прозореца на осветената стая. Завесите не бяха придърпани, така че можех да надникна в нея — стаята беше само на около двайсет метра от мястото, където се намирах.

Мебелировката беше модерна, стаята — просторна. Виждах някаква млада жена, застанала до маса, да рови усърдно в черна вечерна чанта.

Реших, че това е Майра Сети, и се вгледах внимателно в нея. Тя си заслужаваше да бъде гледана. Около двайсет и пет, двайсет и шест годишна, височка, с кестеняви коси, които стигаха до раменете й. Беше с бяла вечерна рокля, която прилепваше безупречно към тялото й, а малко под ханша се раздипляше във водопад от тюл и лъскави пайети.

След като си подреди чантата, взе наметалото от норка и го метна небрежно върху раменете си. После се спря да си запали цигара, прекоси стаята, угаси светлините и ме остави да гледам в пространството зад тъмното стъкло, в което се отразяваха бързите дъждовни облаци и заострените върхове на кипарисите.

Зачаках.

След минута и нещо видях входната врата да се отваря и младата жена излезе, сгушила се под голям чадър.

Изтича по пътеката към гаража. Лумна светлина, когато тя отвори двукрилата му врата. Там съзрях двуцветен кадилак в бяло и бутилково зелено, голям почти колкото трамвай. Непознатата се качи в колата, като остави чадъра опрян на стената. Чух как двигателят заработи и колата потегли, като мина на десет метра от мястото, където бях приклекнал. Фаровете на кадилака озариха в бяло дъжда, тревата и храстите.

Останах на мястото си заслушан. Чух как кадилакът спря на края на алеята, настъпи дълга пауза, докато жената отваряше пътните врати, после отекна затръшването на вратата на автомобила, а звукът от форсирането на двигателя ми подсказа, че тя вече е потеглила.

Стоях неподвижен, загледан в тъмната вила. Не шавнах в продължение на няколко минути. Не се появи светлина. Реших, че е безопасно да опитам. Вдигнах яката си да ме запази от дъжда. Обиколих вилата. В никоя от стаите не се виждаше светлина. Намерих един незатворен прозорец на партерния етаж. Бутнах го да се разтвори по-широко, извадих фенерчето, което бях взел, и огледах обстановката вътре. Оказа се, че е малка, луксозно обзаведена кухня. Приплъзнах се над двойния умивалник и безшумно стъпих на пода, покрит с плочки. Затворих прозореца, тихо излязох от кухнята и по един коридор се озовах в преддверието.

Вита стълба вляво водеше към стаите на горния етаж. Изкачих я до площадката и огледах четирите врати срещу мен. Натиснах дръжката на най-дясната, отворих и надникнах вътре. Това беше очевидно стаята на Майра. Имаше легло-диван с кървавочервена кувертюра. Стените бяха облечени в сив сатен на баклави. Мебелировката бе сребриста. Килимът — отново в кървавочервено. Страхотна стая.

Колкото и да душех, не успях да открия нищо интересно за мен. На тоалетната масичка имаше кутия с бижута. Съдържанието й би изпълнило със слюнка устата и на най-хладнокръвния крадец, но аз останах невъзмутим при вида й. Тази кутия обаче ми подсказа, че притежателката й разполага с много пари за харчене или че разполага с цяла армия безумно влюбени в нея поклонници, които я засипват с подобни дрънкулки.

Едва когато дойде ред на последната стая, която приличаше на спалня за гости, попаднах на онова, за което смътно се питах дали няма да открия тук.

До стената имаше два куфара. Единият лежеше на широката си страна, отворен. В него бяха трите мои най-хубави костюми, три бутилки от любимото ми уиски и сребърната ми табакера за цигари. Дълго стоях и се взирах в куфара, а лъчът на фенерчето играеше несигурно в ръката ми. После коленичих и отворих и другия куфар. Той също беше пълен с вещи, откраднати от апартамента ми: всичко, с изключение на камерата на Хелън.

Преди да успея да осъзная значението на това откритие, дочух отдолу звук, който ме накара да подскоча от уплаха.

Такъв звук чува ловец сред африканската джунгла, дебнещ някое кротко животинче, когато внезапно усети приближаването на разбеснял се слон.

Настъпилият смут в тази тиха, тъмна вила се равняваше на земетресение.

Отекна трясък: някой отключи входната врата и я разтвори така буйно, че тя се удари с все сила о стената.

После мъжки глас изрева:

— МАЙРА!

Преди години, като дете, в САЩ, ме бяха завели на състезание по надвикване. Бях страшно впечатлен от огромната сила на звука, която излизаше от мощните гърла на състезателите. Този звук, който долетя откъм стълбите и прокънтя в тъмната, тиха стая, беше също тъй гръмовен. Той ме вледени, от него космите на врата ми настръхнаха и сърцето ми замря.

Отекна нов трясък, който разтърси къщата, когато мъжът на долния етаж затръшна входната врата. После ужасният, първобитен глас изрева отново:

— МАЙРА!

Познах гласа. Бях го чул по телефона. Беше дошъл Карло!

Като се придвижих тихо, напуснах спалнята. Лампите в преддверието бяха запалени. Приближих до горния край на стълбищния парапет и предпазливо надникнах надолу. Не успях да видя никого, но сега светеше и в хола.

После грубият глас започна да пее.

Това беше глас на хулиган: немелодичен, цинично силен, безкрайно вулгарен. Това не можеше да се нарече песен: беше нещо, долетяло от джунглата, звук, от който плувнах в пот.

Изчаках горе, защото единственият изход от тази вила беше по стълбите надолу. А докато Карло е долу, нямах никакъв шанс да се покажа.

Останах в полумрака, на половин метър от парапета, където не можех да бъда забелязан. И слава Богу, защото изведнъж зърнах фигурата на мъж, застанал на осветения праг на хола.

Оттеглих се сред по-гъстия полумрак. Това беше същата фигура с широки рамене, която бях видял да се прокрадва около вилата в Соренто. Бях сигурен, че не греша.

Настъпи дълга пауза, пропита с нервно напрежение, по време на която Карло остана неподвижен, извил глава встрани, сякаш заслушан.

Затаих дъх, а сърцето ми туптеше оглушително в гърдите, и продължих да изчаквам.

Карло се приближи бавно до средата на хола. После спря, с ръце на бедрата, разтворил дългите си крака и загледан към стълбите.

Светлината от лампата над главата му го озаряваше обилно. Той изглеждаше така, както ми го бе описал Френци: бичи врат и груби черти, животинска красота. Облечен беше с чер пуловер и черни панталони, краищата на които бяха затъкнати в чифт ослепително лъснати мексикански ботуши. На дясното си ухо имаше златна обица и изглеждаше едър и силен като бик за корида.

Карло дълго се взира точно към мястото, където се укривах. Бях сигурен, че не ме вижда. Не смеех да мръдна, за да не би движението да привлече вниманието му към мен.

После той изведнъж изрева:

— Слез долу или ще се кача горе да те смъкна насила!